проявления — затова и четеше книги, които обикновено изглеждаха съвсем чужди на литературното изкуство. Скара се с един приятелски настроен вестник, в който бяха отправили неуместна критика към Ренан6; самото име на Виктор Юго го изпълваше с възторг; приятели му бяха хора като Жорж Пуше и Бертьоло7; парижкият му салон бе от най-любопитните.
Приемаше в неделя, от един до седем часа, в ергенския си, просто обзаведен апартамент на петия етаж. Ужасяваше се от дребните украшения, затова стените бяха голи, а мебелите скромни.
Щом звънецът известяваше за първия посетител, хвърляше върху работната си маса, отрупана с разпръснати изписани листа, лека покривка от червена коприна, която загръщаше и скриваше сечивата на труда му, смятани от него за свещени като култовите предмети за проповедника. След това отиваше сам да отвори, тъй като прислужникът му обикновено имаше свободен ден в неделя.
Често пръв идваше Иван Тургенев, когото той братски целуваше. Още по-велик от Флобер, руският романист обичаше френския романист с дълбока и рядка любов. Сходството в таланта, във философията и в ума, приликата във вкусовете, в живота и в мечтите, съответствието в литературните наклонности, в начетения и пламтящ от възторг идеализъм, всичко това създаваше между тях толкова много допирни точки, че когато се срещаха, те изпитваха радост, по-скоро сърдечна, отколкото интелектуална.
Тургенев потъваше в някое кресло и говореше бавно, с мек, малко слаб и колеблив глас, който придаваше на думите му изключително очарование и интерес. Флобер го слушаше с религиозно чувство, вперил в широкото бяло лице на приятеля си големите си сини очи с подвижни зеници, и отговаряше със звучния си глас, който излизаше като тръбен зов изпод мустаците му на стар галски воин. Разговорът им рядко се отнасяше до всекидневието и почти не се отклоняваше от фактите и историята на литературата. Тургенев често идваше натоварен с чуждестранни книги и превеждаше с лекота стихове на Гьоте, Пушкин или Суинбърн.
Един по един пристигаха и останалите: влизаше Тен8, със скрит зад очилата поглед, стеснителен на вид, и донасяше със себе си исторически документи, непознати факти, мирис и вкус на проучени архиви, представа за някогашния живот, видян с проницателните му очи на философ.
Ето ги и Фредерик Бодри, член на Института, управител на библиотеката на Мазарини; Жорж Пуше, професор по сравнителна анатомия в Музея по естествена история; Клодиюс Поплен, майстор на емайлирани съдове; Филип Бюрти, писател, колекционер, художествен критик, тънък и очарователен ум.
След това идва ред на Алфонс Доде, който донася въздуха на Париж, на живия, жизнен, палав и весел Париж. С няколко думи той нахвърля безкрайно смешни портрети, отнася се към всичко и към всички с чаровна, лично негова южняшка ирония, засилвайки впечатлението от находчивостта на вдъхновения си ум с обаятелната си външност и с майсторските си разкази, изградени така, сякаш са предварително написани. Красивата му, изящна глава е покрита с буйни абаносови коси, които се спускат върху раменете и се смесват с къдравата брада, чиито остри краища той често навива на пръста си. Очите му са големи и издължени, поприсвити, и през тях се процежда черен като мастило поглед, понякога малко разсеян поради крайното му късогледство. Гласът му е леко напевен; жестовете му са живи, самият той е подвижен като истински син на Юга.
После влиза Емил Зола, задъхан от петте етажа и винаги следван от верния си Пол Алексис9. Той се хвърля в някое кресло и се мъчи с един поглед върху лицата да долови какво е състоянието на духовете, какъв е тонът и как протича разговорът. Седнал малко настрани, подвил крак под себе си, хванал глезена си, той слуша внимателно, без да говори много. Понякога, когато отнесени от литературното въодушевление, от артистичното опиянение, събеседниците се отплеснат към някоя от крайните и парадоксални теории, така скъпи на хората с живо въображение, той става неспокоен, раздвижва крака си, от време на време вмъква по някое „но…“, заглушено от високите гласове; а щом лиричният порив на Флобер се уталожи, той подема спора спокойно, с кротък глас и мирни думи.
Зола е среден на ръст, въздебел, на вид добродушен и неотстъпчив. Главата му много прилича на главите от старите италиански картини. Без да е хубава, от нея определено се излъчва сила и ум. Късите коси стърчат над силно развитото чело, правият нос спира внезапно, сякаш срязан с ножица, над устната, засенчена от черни, доста гъсти мустаци. Цялата долна част на това пълно, но енергично лице е покрита с късо подстригана брада. Черните му късогледи и проницателни очи гледат ту изпитателно, ту усмихнато, често иронично, а една много особена гънка свива горната му устна по странен и подигравателен начин.
Идват и други: ето го издателя Шарпантие. Ако не са няколкото бели косми в дългите му черни коси, човек би го взел за юноша. Той е строен хубавец, с леко изострена брадичка, придобила синкав оттенък от старателно избръснатата гъста брада. Има само мустаци. Охотно се смее с млад и скептичен смях, слуша и обещава всичко на всеки писател, който се добере до него и го отведе в някой ъгъл, за да му даде хиляди препоръки. Ето и чаровния поет Катюл Мендес, с лице на чувствен и прелъстителен Христос, с копринена брада и пухкави коси, които обгръщат със светъл облак бледото му нежно лице. Несравним в умението си да води разговор, изтънчен, чувствителен художник, способен да долови и най-беглите литературни внушения, той особено се харесва на Флобер с очарованието си на събеседник и с интелектуалния си финес. Ето Емил Бержьора, шурея му, който се ожени за втората дъщеря на Теофил Готие10. Ето Жозе-Мариа дьо Ередиа, чудесният майстор на сонети, който ще остане един от най-съвършените поети на времето си. Ето Юисманс, Еник, Сеар и някои други, взискателният и изкусен стилист Леон Кладел, Гюстав Тудуз.
В този момент влиза, почти винаги последен, един висок и строен човек, чието сериозно лице, при все че е често усмихнато, носи отпечатък на гордост и благородство.
Косите му са дълги и сивкави, някак обезцветени, мустаците му са малко по-бели, а очите му са особени, запълнени от странно разширени зеници.
Прилича на потомствен благородник и има изтънчено-нервния вид на човек от сой. Принадлежи към висшето общество (това се усеща), и то към най-доброто. Това е Едмон дьо Гонкур. Той се приближава, с неизменния пакет специален тютюн, който носи навсякъде със себе си в едната си ръка, а свободната подава на приятелите си.
Малкият салон е препълнен. Гостите минават на групи в столовата.
Тогава именно си заслужаваше да се види Гюстав Флобер.
Размахал ръце, сякаш готов да литне, той минаваше от човек на човек, прекосявайки апартамента с една само крачка; от поривистите му движения дългата му роба се издуваше зад него като кафяво платно на рибарска лодка; бе изпълнен с въодушевление, с негодувание, със страстна разпаленост, с гръмко красноречие; бе забавен в гнева си, очарователен в добродушието си, често поразяваше с фантастичната си начетеност, подплатена с удивителна памет, умееше да завърши някой спор с ясно и дълбоко заключение, с един скок на мисълта си прехвърляше вековете, за да съпостави два факта от един и същи вид, двама души от един и същи тип, две поуки с един и същ характер, изтръгвайки от тези съпоставки блясъка на два ударени един в друг еднородни камъка.
После приятелите му си тръгваха един по един. Придружаваше ги до преддверието, където разменяше по няколко думи с всеки поотделно, стискаше им здраво ръцете и ги потупваше по раменете, като се смееше дружески. Последен си тръгваше Зола, пак заедно с Пол Алексис. Тогава Флобер поспиваше около час на едно широко канапе, след това се обличаше, за да посети приятелката си принцеса Матилд, която приемаше всяка неделя.
Обичаше обществото, въпреки че се възмущаваше от разговорите, които чуваше там; към жените изпитваше нежно и бащинско приятелство, въпреки че отдалеч ги съдеше строго и често повтаряше думите на Прудон11: „Жената е гибел за праведния“; обичаше големия разкош, пищната елегантност, блясъка, въпреки че живееше съвсем скромно.
Сред близки бе весел и добър. Неукротимата му жизнерадост сякаш бе пряко наследена от Рабле. Обичаше фарсовете, шегите, можеше да ги повтаря години наред. Често се смееше с доволен, откровен, дълбок смях; и този смях изглеждаше по-естествен, по-нормален за него, отколкото яда му към човечеството. Обичаше да приема приятелите си, да обядва с тях. Когато му отиваха на гости в Кроасе, се чувстваше щастлив и отрано се приготвяше за посещението им с видимо и непресторено удоволствие. Беше
