разглеждаше наоколо с неспокойни пламтящи очи. От всяка погълната чаша тя получаваше усещането на извършена грешка — всяка капка от парливото питие, което попадаше в нейното гърло, й доставяше остра наслада, радост от забраненото и престъпно удоволствие.
По някое време тя казваше тихо: „Да си ходим“. И те излизаха. Тя бързо пристъпваше, навела глава, с малки крачки, също като актриса на сцената, между посетителите, които се бяха облегнали на столовете и я съпровождаха с подозрителни и недоволни погледи. Излязла навън, тя въздъхваше с облекчение, сякаш беше успяла да се отърве от някоя голяма опасност.
Понякога, разтреперана, тя питаше Дюроа:
— Ако някой тук ме оскърби, какво би направил?
Той отговаряше със самохвалство:
— Бих съумял да те защитя!
И тя радостно стискаше ръката му, като в нея се зараждаше желанието да я оскърбят, за да бъде защитавана, да види как тези мъже ще се бият помежду си заради нея, макар че между тях би бил и нейният любим човек.
Но тези разходки — два-три пъти през седмицата — започнаха да омръзват на Дюроа. Освен това от известно време беше му трудно да харчи всеки път за файтон и за други дребни сметки.
Сега той едва свързваше двата края, понеже имаше по-големи нужди, отколкото когато служеше в Железниците. През първите месеци той харчеше без сметка, като се надяваше, че приходите му ще се увеличат. Но това не се случи.
Най-простият начин — заем от касата — той беше вече използвал, а от редакцията си беше взел заплатата за четири месеца напред. Освен това той беше задлъжнял сто франка на Форесте, триста франка на Жак Ривал, който можеше да чака, без да се вземат предвид малките му дългове от пет до двадесет франка.
След като г-н Потен не можа да го посъветва по какъв начин да намери още сто франка, Дюроа изпадна в отчаяние. Сега той чуваше бедността си още по-силно, понеже разходите му се увеличиха. Омразата към всички хора растеше и при всеки най-малък повод тя избуяваше в некрасив вид. Понякога Дюроа се питаше как беше могъл да харчи средно около хиляда франка на месец, без да си позволява някакви излишества. И пресмяташе, че закуската от осем франка, заедно с обяда от дванадесет франка в един от хубавите булевардни ресторанти, вече възлизаха на един наполеон. А като се прибавят и десетина франка за дребни разноски, нещо, което ставаше неусетно, сумата стигаше тридесет франка. А тридесет франка правят деветстотин франка на месец. В тази сметка обаче не влизаха разноските за дрехи, обуща, долни дрехи, храна и пр.
На 14 декември той беше останал без франк в джоба си, като не виждаше от кого би могъл да вземе в заем малко пари. В този ден, както това често се случваше преди, той не закуси и прекара цялото време в редакцията, сърдит и огорчен. Около четири часа получи телеграма от любовницата си:
„Искаш ли да обядваме заедно? После ще направим разходка донякъде?“
Той отговори:
„Да обядваме ми е невъзможно“.
После си помисли, че е глупаво да се отказва от приятните минути, които щеше да прекара с нея:
„Ще те чакам в девет часа в нашето гнезденце“.
Дюроа изпрати писмото по едно момче, за да не прави разноски за телеграма. Беше отчаян, че не може да намери пари за вечеря.
До седем часа той не беше нищо измислил и стомахът вече го болеше от глад. Тогава реши да прибегне до едно отчаяно средство. Почака докато излязат всичките му колеги и като остана сам, позвъни силно. Слугата на директора, който беше останал да пази редакцията, веднага дойде. Дюроа, развълнуван, бъркаше из джобовете си.
— Чуйте, Фукар, аз съм си забравил портмонето вкъщи, а ще трябва да отида да вечерям в „Люксембург“. Бихте ли ми дали в заем петдесет су за файтон.
Слугата извади от джоба на жилетката си три франка и попита:
— Господин Дюроа, не желаете ли повече?
— Не, не. Толкова стигат. Благодаря ви.
И като взе парите, Дюроа слезе бързо по стълбите, после отиде и похапна в една малка гостилничка.
В девет часа той очакваше любовницата си, като си грееше нозете до камината в малкото салонче.
Тя се втурна оживена, много весела, възбудена от студения въздух:
— Ако искаш — каза тя, — най-напред да идем да се разходим, после, към единадесет часа, ще се върнем тук. Времето е чудесно за разходка.
— Защо да излизаме? Тук е тъй приятно — каза той.
— Ако беше видял колко е хубава луната — продължи тя, без да сваля шапката си, — в такава вечер разходката е неповторима наслада.
— Може би, но аз не искам да се разхождам.
Дюроа каза това ядосано. Това я учуди и оскърби и тя попита:
— Какво ти е? Какъв е този тон от теб, аз искам да се разходя, а не мога да разбера защо си сърдит?
Разгневен, той се изправи:
— За нищо не се сърдя. Това, според мен, е глупаво. Това е!
Г-жа дьо Марел беше от тия жени, които се дразнеха от отговорите на техните въпроси, грубостта силно ги разгневяваше. Презрително, едва сдържаща злобата си, тя каза:
— Аз не съм свикнала да говорят така с мен. В такъв случай аз отивам сама. Довиждане!
Той разбра, че е стигнал до крайност, и като се спусна след нея, хвана я за ръцете и започна да ги целува:
— Прости ми, мила моя, прости ми, днес аз съм много раздразнен и нервиран. Имам неприятности, затруднения, работа…
— Това не ме интересува и аз съвсем не желая да ставам жертва на твоите настроения.
Той я задърпа към канапето:
— Чуй, миличка, аз съвсем не искам да те оскърбявам.
Почти насила той я накара да седне, и, като падна пред нея на колене, каза:
— Прости ли ми? Кажи, че си ми простила.
— Е, добре. Но това да не се повтаря — каза хладно тя и, като стана, добави: — А сега да излезем на разходка.
Прегърнал коленете й, той не ставаше и шепнеше:
— Аз ти се моля да останеш. Направи това за мен. Бих желал тази вечер да сме само с тебе двама, край камината, кажи „да“, аз ти се моля, кажи „да“.
Тя отговори късо и жестоко:
— Не. Аз искам да изляза и няма да се подчиня на капризите ти.
А той настояваше:
— Моля те… Имам много сериозни причини за това…
Тя беше непреклонна:
— Не, ако ти не искаш да дойдеш с мен, аз ще изляза. Сбогом.
И тя тръгна към вратата. Той отиде до нея и я прегърна:
— Чуй, Кло, моя малка Кле; направи това заради мен.
Тя се спря и го загледа в лицето:
— Ти лъжеш. Какви са тия причини?
