— Моля ти се Жорж. Това ми прави такова удоволствие. Аз искам нашето гнездо да принадлежи на мен, само на мен. Това нали не те оскърбява? Аз искам да поднеса дар на нашата любов. Кажи, че и ти искаш това, мили ми Жорж? — Тя го умоляваше с погледи, целувки, с цялото си същество.
Дюроа я предизвикваше да се моли, като се правеше на сърдит. Най-после той се съгласи, че всъщност тя има право.
Когато г-жа дьо Марел си тръгна, той, като потриваше ръце и без да прави усилие да вникне в глъбините на душата си, където беше се породило мнението, което той си беше съставил в тоя ден за нея, прошепна: „Все пак тя е мила“.
След няколко дни Жорж отново получи „синя книжка“. Тя му съобщаваше:
„Мъжът ми ще си дойде тази вечер след шестседмично отсъствие. Ние ще трябва да се разделим за осем дни. Колко е скръбно, мили мой!
Дюроа остана изненадан. Той съвсем беше забравил, че тя е омъжена. Искаше му се да види този човек поне веднъж, за да има за него някаква представа.
Докато чакаше търпеливо заминаването на съпруга й, той прекара във „Фоли Бержер“ две вечери, които свършиха у Рашел.
Една сутрин Дюроа отново получи телеграма, която съдържаше следните четири думи:
„Днес в пет часа, Кло“.
И двамата пристигнаха по-рано от определеното време. Тя се хвърли в прегръдките му, обхваната от безумно възбуждане, като го целуваше страстно по лицето.
— Ако искаш — каза тя, — след като се налюбим до насита, да отидем някъде да вечеряме. Аз съм свободна през целия ден.
Този път Жорж имаше пари и се почувства щастлив, че ще има възможност той да плати сметката.
— Да идем там, където ти пожелаеш, мила. Аз съм напълно съгласен — отговори той.
Около седем часа те излязоха от квартирата и се озоваха на големия булевард. Тя държеше ръката му и му шепнеше на ухото:
— Ако знаеш колко ми се иска да вървя с теб под ръка, как ми е приятно да те чувствам толкова близо.
Той попита:
— Искаш ли да отидем да вечеряме в „Латуйл“? — попита той.
— О, не. Там е много разкошно. Аз бих предпочела нещо просто, някоя малка гостилничка, където се хранят служители и работници; аз много обичам такива места. О, ако бихме могли да отидем вън от града!
Понеже Жорж не знаеше такова заведение в този квартал, тръгнаха по булеварда. Влязоха в една винарна, където човек можеше и да се нахрани. През стъклената врата се виждаха две момичета, без шапки, седнали с двама военни. Трима файтонджии се хранеха в дъното на заведението, а една друга личност, на която занятието не можеше да се определи, пушеше с лула, като беше прострял краката си, с ръце пъхнати в джобовете на панталоните, разположил се на стола, с отмахната назад глава. Палтото му беше цялото изцапано, в джобовете си беше напъхал бутилка, парчета хляб, нещо увито във вестник и някаква връв. Той имаше гъсти разчорлени коси, посивели от мръсотия. Шапката му се търкаляше на земята под стола.
Появата на Клотилда с красив тоалет учуди всички посетители. Двете двойки престанаха да си говорят, тримата файтонджии спряха спора си, а лицето, което пушеше, извади лулата от устата си, и като се изплю на дъските, погледна я и леко поклати глава.
— Колко е приятно — каза г-жа дьо Марел. — Тук ще ни бъде много добре. Когато дойдем друг път, аз ще се облека като работничка.
Тя седна, без да се стеснява и без да се отвращава на един дървен стол, който лъщеше от разсипани мазнини и питиета, избърсвани набързо от келнера. Дюроа, малко смутен и малко засрамен, потърси окачалка, за да си закачи цилиндъра. Но като не намери такава, той го сложи на един стол.
Поднесоха им овнешко рагу, парче жиго и салата. Клотилда повтаряше:
— Аз обичам това заведение, защото е по моя вкус. Тук ми е по-приятно, отколкото в Английското кафене. — После добави: — Ако искаш да ми направиш пълно удоволствие, заведи ме на бал в някоя кръчма. Аз зная тук наблизо едно такова място, което се казва „Бялата кралица“.
Дюроа учуден, попита:
— Кой те е водил там?
Той я погледна изпитателно и тя се изчерви, сякаш този неочакван въпрос пробуди у нея нежен спомен. След минута мълчание тя каза:
— Това беше един приятел… — След това, като помълча, прибави: — Той умря. — И искрено опечалена, наведе очи.
За пръв път Дюроа помисли, че нищо не знае от миналото на тази жена и потъна в размишления. Да, преди него тя е имала любовници, но какви са били те? От каква среда? Неясна ревност, нещо като сръдня се зароди в него, омраза към всичко, което той не знаеше, към всичко, което не му принадлежеше в това сърце, в този неин живот. Той я погледна раздразнен от тайната, скрита в тази хубава и загадъчна главица, която тази минута може би мисли с тъга за друг, за други… Как му се искаше да надникне в тези спомени, да се порови в тях, да узнае всичко, всичко да види!…
— Искаш ли да ме заведеш в „Бялата кралица“? — повтори тя. — Това ще бъде същински празник.
Дюроа се самоуспокои: „Та какво ме интересува мене миналото? Глупак съм, ако това ме вълнува“. И отговори усмихнато:
— Не ще и питане, миличка.
Като излязоха на улицата, тя прошепна с глас, с който се говори при признание:
— Досега аз не смеех да те моля за това, но ти не можеш да си представиш колко обичам тези места, където за жените е неприятно да отиват. По време на карнавала ще се облека като ученик. Аз съм много интересна в такъв костюм.
Щом влязоха в салона за танцуване, тя се стъписа и се притисна към него. Но беше доволна, че дойдоха тук. Тя с любопитство наблюдаваше проститутките и сутеньорите. Наблюдавайки суровия неподвижен полицай, тя често повтаряше: „Ето един стражар, който има внушителна фигура“. След четвърт час на нея й омръзна и той я изпрати до къщи.
Двамата почти всяка вечер посещаваха кабаретата, където се веселят долните слоеве на Париж. Дюроа се увери, че любовницата му изпитва същинска страст към скитанията из бохемските свърталища.
Тя отиваше на среща, облечена в тъмни прости дрехи, с шапка на водевилна субретка; и без да се съобразява с простотата на своя костюм, тя не се разделяше със своите пръстени, гривни, брилянти. На молбата му да ги махне, тя отговаряше: „Нека мислят, че това са рейнски камъчета“.
Като си мислеше, че е много добре маскирана, макар всъщност това съвсем да не беше така, тя отиваше в кабаретата, които се ползваха с най-лошо име.
Тя помоли Дюроа и той да се преоблече като работник. Жорж не се съгласи, дори не смени цилиндъра си с мека шапка. Г-жа дьо Марел се утешаваше, оправдавайки неговия отказ така: „Нека мислят, че аз съм прислужница в някой виден дом и че имам връзки с човек от обществото“. И намираше тази комбинация за чудесна. Освен простонародните кабарета, те често посещаваха вмирисано на тютюнев дим заведение, като сядаха на малки дървени столчета около вехта дървена маса. Облак от парлив дим и миризма на пържена риба се носеше из салона. Облечените в прости ризи мъже приказваха високо, като посръбваха от чашките. Учуденият келнер разглеждаше дошлата странна двойка. Той им поднесе две чаши вишновка. Г-жа дьо Марел се вълнуваше, галеше Жорж и се радваше. Тя пиеше по глътка от това червено питие, като
