по стените разни японски украшения. Купи за пет франка цял куп различни вещи и с тях покри най-големите петна по стените. Окачи по прозорците прозрачни картинки, които изобразяваха речни параходи, птици, хвъркащи под червено небе, разноцветни дами по балкони, процесии от черни човечета, вървящи из снежни равнини.
Малката му стаичка, в която трудно можеше да се обърне сам човек, скоро започна да прилича на вътрешността на нарисуван книжен фенер. Той беше доволен от наредбата и цяла вечер лепи по тавана птиците, които беше изрязал от останалите му цветни картини. След полунощ легна да спи, без да чува свирките на влаковете.
На другия ден Дюроа се върна рано вкъщи с един пакет пасти и бутилка „Мадейра“. После пак излезе, за да вземе две чинии и две чаши. Наслага всичките си покупки на тоалетното шкафче, като върху мръсната дървена дъска постла покривка. Съдовете за миене сложи под масата.
Тя дойде в шест без петнадесет минути. Възхитена от ярката пъстрота на рисунките, тя каза учудено:
— Много приятно е у вас. Но по стълбите има много хора.
Той я прегърна, като целуваше страстно косите й, покрити с воал.
След приятните мигове, прекарани заедно, той я изпрати до улица „Римска“ и повика файтон. Когато тя седна във файтона, той прошепна:
— Във вторник, в същото време.
— В същото време, във вторник — отвърна тя и, като се възползва от тъмнината, го прегърна и го целуна по устата. Когато файтонджията шибна конете, тя извика: — Довиждане, Бел Ами!
В продължение на три седмици Дюроа приемаше в дома си г-жа дьо Марел през всеки два-три дена, сутрин или вечер.
Веднъж, когато я чакаше в определеното следобедно време, силни викове го накараха да се приближи до вратата. Плачеше едно дете. Освирепял мъжки глас крещеше:
— Защо се е разревал дяволът?
Някаква жена отговори с писклив раздразнен глас:
— Тая мръсна кокона, която се качва горе при журналиста, блъсна Никола по стълбите.
— Не би трябвало да се пускат такива повлекани, щом като не забелязват децата по стълбите!
Смаян от чутото, Дюроа се отдръпна. Той затвори вратата, но скоро на нея се почука. Той отвори — г- жа дьо Марел се втурна в стаята като, едва поемайки си дъх, попита:
— Чу ли?
Той се престори, че нищо не е разбрал.
— Не, какво има?
— … Как те ме ругаха.
— Кои?
— Тези проклетници, които живеят долу.
— Но какво се случи?
Тя заплака.
Той свали шапката й, разпусна корсета, сложи я на леглото и намокри слепоочията й с влажно парцалче. Тя се задушаваше. След като се поуспокои малко, тя настоя той да слезе долу, да ги повика на дуел и да ги убие.
— Но това са простаци — повтаряше той. — Работата ще стигне до съд. Теб ще те разкрият, ще те задържат, ще те погубят. С такива по-добре е човек да не се залавя.
— Какво ще правим сега? Аз повече не мога да идвам тук.
— Много просто. Аз ще сменя квартирата си — успокои я той.
— О, това няма да стане бързо — прошепна тя. — Неочаквано измисли нова комбинация и успокоена каза: — Не, не, аз измислих. Остави всичко на мен и за нищо не се безпокой. Аз ще ти пратя утре сутринта „синя книжка“. Тя наричаше „синя книжка“ затворените градски телеграми, изпращани запечатани в плик.
Сега тя се усмихваше възхитена от своето откритие, което не искаше да му съобщи, и безумстваше в любовен екстаз.
Като слизаше по стълбите, тя все още бе в плен на случилото се. Г-жа дьо Марел се подпираше на ръката на Дюроа, понеже краката й се подкосяваха.
На стълбите нямаше никой.
Понеже той обикновено спеше до късно, на другия ден в единадесет часа все още беше в леглото си, когато пощенският раздавач му донесе „синя книжка“. Дюроа я разпечата и прочете:
„Свиждане днес. Пет часа. Улица «Цариградска» 127. Кажи да ти покажат квартирата, наета от г-жа Дюроа.
Точно в пет часа той влезе в една голяма къща и попита портиера:
— Тука ли е наела госпожа Дюроа квартира?
— Да, господине.
— Покажете ми я, моля ви.
Портиерът, свикнал с такива деликатни положения, изискващи предпазливост, го погледна и взе ключа от голямата връзка с ключове:
— Вие ли се казвате господин Дюроа?
— Разбира се.
Той отключи една малка квартира на долния етаж, която се състоеше от две стаи и се намираше срещу стаята на портиера. Приемната беше облепена с нови книжни тапети по стените. Мебелите, направени от червено дърво, бяха покрити със зеленикав рипс и жълт рисунък. Килимът, украсен с цветя, беше тъй тънък, че през него кракът усещаше дъските на пода. Спалнята беше толкова малка, че три четвърти от нея се заемаха от леглото — обикновен голям креват със синкави тежки покривки, също от рипс и завивка от пух, покрита с червена коприна, изпъстрена с подозрителни петна.
Недоволен от обстановката, Дюроа помисли: „Тази квартира ще ми струва много пари. Ще трябва да взема пари в заем. Тя съвсем е оглупяла“.
Вратата се отвори и Клотилда се втурна, шумолейки с роклята си, като вихър, с разтворени обятия. Тя беше във възторг.
— Нали това е много мило? И няма да има нужда от качване по стълби. Може да се влиза и излиза през прозореца; портиерът няма да може да вижда. Как хубаво ще се любим тук!
Той я целуна студено, като не се решаваше да я запита за това, което му беше на устата. Тя сложи на масичката, която се намираше в средата на стаята, голям пакет. Като го развърза извади оттам сапун, шише с тоалетна вода, свингер, кутия с иглянки, куки за пантофки и малки щипци за къдрене на косите.
Тя весело се забавляваше, като нареждаше квартирата и като слагаше всяко нещо на мястото му. И говореше непрекъснато, като разглеждаше шкафовете:
— Трябва да се донесат долни дрехи, които да се намират тук за всеки случай. Това ще бъде доста удобно. Ако ме намокри на улицата дъжд, ще идвам тук, за да се преобличам. Всеки от нас ще си има ключ, освен този, който ще си остане в портиера, за да го има в себе си, в случай, че ние забравим нашите. Наех квартирата за три месеца, разбира се, на твое име.
— А кога ще трябва да се плати?
— Вече е платено, мили мой!
— Колко ти дължа?
— Не, мое момче. Това не се отнася за теб, това е моя малка прищявка.
Той се престори на сърдит.
— Не, аз това няма да позволя.
Тя го прегърна:
