мълчанието, победата ще бъде невъзможна. Дюроа нямаше смелост да прояви грубо волята си.
Изведнъж той усети, че тя помръдна с единия си крак — напрани нервно движение, което изразяваше нетърпение или, може би, покана. Той трепна. Бързо, като се извърна, той се хвърли върху й, като впиваше устните си в нейните и прегръщаше тялото й. Тя тихо извика, като се опитваше да се изправи, да се изскубне, да го отблъсне. После тя се отдаде, сякаш нямаше сила да се противи.
Скоро файтонът спря пред нейната къща. Дюроа не можеше да намери нито една страстна дума, за да й поблагодари, да я благослови, да й се закълне в любов. Тя не ставаше, не се помръдваше, развълнувана от случилото се. Тогава той, за да не предизвика подозрение във файтонджията, слезе пръв и протегна ръка. Тя излезе от файтона, като леко се поклащаше, без да каже нито дума. Той позвъни и когато вратата се отвори, попита с разтреперан глас:
— Кога пак ще ви видя?
Тя прошепна тъй тихо, че той едва можа да чуе:
— Елате утре у дома на закуска. — И изчезна в тъмнината, като блъсна тежката врата, която се затвори с голям шум.
Дюроа даде пет франка на файтонджията и тръгна с бърз, тържествен ход, със сърце, препълнено с радост. Най-после той завладя една омъжена жена. Светска жена, същинска светска жена, парижанка! Как лесно и неочаквано стана всичко това!
Досега той мислеше, че победата над тези съблазнителни същества е придружена от много грижи, безкрайни очаквания, изкусна обсада, ухажване, любовни думи, въздишки и подаръци. Но ето, при едно малко усилие, първата от тях, която той срещна, му се отдаде с такава учудваща бързина…
„Тя беше пияна — помисли той, — утре песента ще бъде друга.
Ще има и сълзи“. Тази мисъл го безпокоеше. „Какво да се прави? Сега, когато я спечелих, трябва да съумея да я задържа“.
В неясното видение, в което му се мяркаха неговите надежди за почести, успех, известност, пари и любов, той неочаквано си въобрази процесия от елегантни, богати, влиятелни жени, изчезващи с усмивка една след друга в облаците на неговите златни мечти.
Сънят му беше изпълнен със съновидения.
На другия ден, като се изкачваше по стълбите в къщата на г-жа дьо Марел, той беше видимо развълнуван. Как ли ще го посрещне тя? Ще го приеме ли? Ако тя е заповядала да не бъде приет?
Слугинята отвори вратата.
— Как се чувства госпожата? — попита той.
— Както винаги — отговори тя и го покани в приемната.
Дюроа се приближи до камината, за да се погледне в огледалото. Като си поправяше връзката, той видя младата жена, която го гледаше от прага на стаята. Престори се, че не я е забелязал и в продължение на няколко секунди с напрегнато внимание те се гледаха един друг в огледалото, преди да се срещнат лице в лице. Той се обърна. Тя не се помръдваше от мястото си. Дюроа се приближи до нея:
— Колко много ви обичам! Колко ви обичам!
Тогава тя го прегърна, като се притисна до гърдите му. После тя повдигна глава. Устните им се сляха в дълга целувка.
„Все пак колко просто е всичко това — толкова просто“, — помисли той. След това техните устни се разделиха. Той се усмихваше, като се стараеше да придаде на погледа си израз на безкрайно влюбен. Тя също се усмихваше, както се усмихват жените, когато искат да изразят желанието си, своето съгласие, жаждата да се отдадат.
— Ние сме сами — прошепна тя. — Аз изпратих Лорин да закуси при една своя приятелка.
Той въздъхна, като целуваше ръцете й.
— Благодаря, аз ви обожавам.
Тя го улови за ръка. Седнаха на канапето един до друг. На него се падаше задължението да намери интересна тема за разговор.
— Нали не ми се сърдите много? — прошепна той смутено.
Тя постави ръка на устата му.
— Мълчи!
Двамата стояха, без да кажат нито дума, гледаха се един друг и сплитаха треперещите си пръсти.
— Колко много ви желая! — каза той.
— Мълчи! — повтори тя.
В съседната стая слугинята затрака съдовете.
Той стана:
— Аз не мога да остана до вас. Завива ми се свят.
Вратата се отвори:
— Закуската е готова.
Той тържествено я поведе към масата.
Те закусваха, седнали един срещу друг, като непрекъснато се поглеждаха и усмихваха, замаяни от зараждащата се любов. Докато се хранеха, той почувства докосването на нейния крак; обхвана го с нозете си и не го пусна, стискайки го с всички сили.
Слугинята влизаше и излизаше, внасяше и изнасяше чинии с пълно равнодушие, без да забелязва нещо. Когато закуската свърши, двамата се върнаха в приемната и отново седнаха на канапето. Той я прегърна, като се опитваше силно да я притисне до гърдите си. Но тя спокойно го отблъскваше:
— По-предпазливо. Може да влезе някой…
— Кога ще мога да ви видя сама, за да ви говоря за моята любов? — прошепна той.
Тя се наведе до ухото му и каза съвсем тихо:
— След няколко дни ще дойда у вас.
Той се изчерви:
— Но у мен… у мен… е много скромно наредено.
Тя се усмихна:
— Това няма значение. Аз искам да видя вас, а не квартирата ви.
Той я помоли да определи деня. Тя каза, че ще дойде в края на идващата седмица. Дюроа настояваше да дойде по-рано, шепнеше й несвързани думи с пламенен поглед, като стискаше ръцете й със зачервено лице, развълнуван, обхванат от непобедимо желание.
Тя се забавляваше с неговото нетърпение. И постоянно променяше деня. А той повтаряше:
— Утре… Кажете… утре…
Най-после тя се съгласи:
— Да. Утре. В пет часа!
Той въздъхна радостно. Започнаха да разговарят почти спокойно, като приятели, като че бяха познати от двадесет години. Някой позвъни и те трепнаха, като бързо се отдалечиха един от друг.
— Това трябва да е Лорин — прошепна тя.
Момичето влезе и спря учудено. После се приближи тичешком до Дюроа, като, зарадвана че го вижда, плесна с ръце и извика:
— Ах, Bel ami! (Bel ami — миличкият приятел, добрият приятел)
Г-жа дьо Марел се засмя:
— Я виж! Бел Ами! Лорин ви кръсти много сполучливо. Това ще бъде вашият приятелски псевдоним. Аз също ще ви наричам Бел Ами.
Той сложи момичето на коленете си и трябваше да изиграе с нея всички игри, на които я беше научил.
Когато стана, часът беше три без четвърт. Трябваше да отиде в редакцията. Като стоеше на стълбата, той още веднъж прошепна:
— Утре, в пет часа.
Младата жена отговори с усмивка:
— Да — и се скри.
Като свърши работата си в редакцията, той започна да обмисля как да подреди стаята си, за да приеме своята любима. Трябваше колкото се може по-умело да прикрие бедността на жилището си. Реши да накачи
