утро от Нормандия“.

На другия ден той намери в редакцията в шкафчето си за писма един плик с картичка от г-жа Валтер, която „сърдечно благодареше на г-н Жорж Дюроа и молеше да й бъде гост всяка събота“.

Още на следващата събота той се представи. Г-н Валтер живееше на булевард „Молерб“, в собствена къща, част от която той, като практичен човек, даваше под наем. Портиерът, който спеше между двете входни врати, отваряше вратата и на наемодателя, и на наемателя, като със своето празнично облекло със златни копчета придаваше на къщата вид на богат разкошен хотел.

Приемните стаи се намираха на първия етаж; чакалнята беше постлана с килим, вратите бяха драпирани. Двама лакеи, седнали на столове, стояха в очакване. Единият взе от Дюроа палтото, другият бастуна, отвори вратата, направи, като вървеше напред, няколко крачки, после го остави да мине пред него и съобщи гръмко името му в празната стая.

Жорж Дюроа, смутен, обръщаше глава на всички страни, докато забеляза в огледалото седящи хора, които изглеждаше, че се намират доста далеч. Отначало сгреши посоката, заблуден от огледалото, после, като премина през празния салон, влезе в едно салонче облечено в синя коприна със златни копчета. Там четири дами беседваха с половин глас около кръглата маса, на която бяха сложени чашки с чай.

Въпреки увереността, която той беше придобил по време на живеенето си в Париж, особено поради репортерската си професия, която го срещаше с разни забележителни личности, Дюроа се почувства смутен от начина на влизането и минаването през празните салони.

— Госпожо, аз си позволих… — промълви той, търсейки с очи господарката на къщата.

Г-жа Валтер се появи и му подаде ръката си, която той взе, като се поклони.

— Вие сте много любезен, господине, че ме посещавате — каза тя и му показа едно капане, в което той почти падна, понеже му се стори, че е по-високо.

Всички млъкнаха. Една от жените започна да говори. Ставаше дума за студа, който, макар и доста силен, не беше достатъчен, за да прекрати тифуса или да направи възможно пързалянето на кънки. И всяка от останалите изказваше мнението си за настъпващите в Париж студове. После те изразиха своите предпочитания към сезоните, като изтъкваха разни глупави причини.

Лек шум на вратата накара Дюроа да се обърне и той забеляза в отражението на двете огледала да влиза една дебела дама. Щом тя влезе в салончето, една от гостенките стана, стисна на всички ръцете и излезе. Дюроа проследи с очи през другите салони нейната фигура, по която блестяха разни перли.

Разговорът продължи върху Мароканския въпрос, върху войната на изток, както и върху пречките, които Англия среща в Южна Африка. Дамите разискваха тези въпроси, сякаш обсъждаха някоя светска комедия, доста позната и повтаряна много пъти.

Влезе и нова гостенка, с малко къдрава коса, блондинка, а заедно с нея се появи една висока суха дама на средна възраст. Разговорът се прехвърли за шансовете, които е имал г-н Лине, за да влезе в Академията. Новодошлата твърдеше, че ще го конкурира г-н Кабанон Лебас, автор на прекрасната версия в стихове на френски на „Дон Кихот“, предназначена за театъра.

— Знаете ли, че тази зима тя ще бъде играна в „Одеон“.

— Така ли! Аз непременно ще отида да видя този литературен опит — г-жа Валтер отговори спокойно, любезно, и с индиферентност, като не се замисляше нито минута върху думите, защото тя си имаше за всичко готови мнения.

Когато започна да се стъмва, тя позвъни, за да донесат лампите. Като продължаваше да участва в разговора, тя се сети, че е забравила да вземе от гравьора поканите за блестящия обяд.

Г-жа Валтер беше малко дебела, още красива, в тази опасна възраст, когато дните на жената, способна да съблазнява, са вече преброени. Тя изглеждаше добре, но само благодарение на разни козметични средства, хигиена и други такива грижи. Правеше впечатление на методична, сдържана и разсъдлива жена, една от тези жени, чийто способности да мисли са изгладени и изравнени като френска градина, в която се ходи без изненади, намирайки там все нещо очарователно. Тя имаше ум положителен, дискретен и здрав, който заменяше фантазьорството й с добротата, предаността, спокойното благожелателство към всички хора и за всичко.

Тя забеляза, че Дюроа нищо не говори, никой не се обръща към него и че това го смущава. Като чувстваше, че дамите скоро няма да престанат да обсъждат Академията, попита:

— А вие, господин Дюроа, който трябва да сте осведомени по този въпрос по-добре от всички, за кого са вашите предпочитания?

Той отговори без двоумение:

— По този въпрос, госпожо, аз никога не бих обърнал внимание на относителните заслуги на кандидатите, а на тяхната възраст и на здравословното им състояние. Аз бих се интересувал не от техните титли, а от болестите, от които страдат. Не бих се интересувал от техните преводи в стихове на Лопе де Вега, а от състоянието на техните черни дробове, сърцето, бъбреците и гръбначния мозък. За мен е сто пъти по-важно дали страда някои от хипертрофия и особено от започваща атаксия, отколкото дали е написал четиридесет тома разсъждения за идеята за отечеството в теорията на варварите.

Това мнение бе последвано от одобрително мълчание. Г-жа Валтер, усмихвайки се, попита:

— Защо, впрочем?

— Защото Академията интересува жените само тогава, когато умира някой от нейните членове. Колкото повече от тях умират, толкова това ви е по-приятно. Но за да умират те по-скоро, трябва да бъдат приемани там старци и болни.

Като забеляза общо учудване, той добави:

— Впрочем, и аз самият също като вас много обичам да чета в парижката хроника за смъртта на някой академик. И веднага се запитвам: „Кой ще го замести“. И си правя моята листа. Това е една игра, една малка мила игра, която играят в парижките салони при смъртта на всеки безсмъртен: „Играта на смърт и на четиридесетте старци“.

Дамите, които още не се бяха съвсем съвзели от смущението, вече започнаха да се усмихват — така основателна беше неговата бележка. Той завърши, ставайки:

— Това сте вие, уважаеми госпожи, които ги избирате и ги избирате, само за да ги видите умрели. Избирайте старите, твърде старите, най-старите и не се грижете за останалото.

След това той се отдалечи, поклони се поотделно към всяка от дамите и излезе.

— Интересно момче. Кой е той? — попита една от жените.

— Един от нашите редактори, който заема във вестника засега малка длъжност, но аз не се съмнявам, че той бързо ще напредне — отговори г-жа Валтер.

Дюроа вървеше по булевард „Малерб“ с танцуващи стъпки, доволен, че излезе навреме. „Така трябваше! Така трябваше!“ — повтаряше си той.

Същата тази вечер изглади отношенията си с Рашел.

През следващата седмица се случиха две важни събития — назначиха го за шеф на хрониката и го поканиха на обяд у г-жа Валтер.

„Ла ви франсез“ беше вестник, основан преди всичко на финансови начала. Патронът беше човек на финансовите сделки, за които пресата и депутатството служеха само като оръдия. Като се прикриваше зад своето добродушие, той постоянно работеше под маската на простак и веселяк, като си избираше за помощници хора от всякакъв род, стига да е уверен в тях, да му се виждат смели и опитни в действията си. Той смяташе, че Дюроа, като шеф на хрониката, тежи на мястото си.

Тази длъжност до това време изпълняваше секретарят на редакцията Буаренар, един строг, коректен вестникар, опитен, методичен и изпълнителен като чиновник. В продължение на тридесет години той беше секретар на единадесет вестника, но това съвсем не се отрази на неговите възгледи и начин на действие. Той минаваше от една редакция в друга, както минават от един ресторант в друг, като едва забелязваше, че храната в тях все пак се различава. Той не се интересуваше нито от политика, нито от религиозни въпроси. Той се отдаваше с всичката си душа на вестника, каквато и политика да водеше този вестник. Работеше като слепец, който нищо не вижда, като глух, който нищо не чува, като ням, който никога не говори. В същото време се отличаваше с необикновена професионална честност и никога не правеше компромис с нещо, което не смяташе за напълно правилно, лоялно и коректно от гледна точка на занаята си.

Г-н Валтер, който много го ценеше, все пак искаше да даде отдела за хроника на друго лице, понеже

Вы читаете Бел Ами
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату