мисли, и всичко човешко, за да обърнете внимание на друго, и вие ще разберете колко малко значение имат препирните между романтици и натуралисти, както и обсъждането на бюджета.
Норбер дьо Варен тръгна с по-бързи крачки:
— Вие също ще познаете ужаса на безнадеждността. Вие ще се видите давещ се, загиващ във вълните на съмненията. Вие ще викате на всички посоки „помощ“ и никой няма да ви отговори. Вие ще простирате ръце, ще молите за помощ, за любов, за утеха, но никой няма да дойде. Защо ни е съдено да страдаме така? Защото ние идваме на света по законите на материята, а не според законите на душата; но благодарение на засилването на мисълта, се създава несъответствие между изискванията на нашата растяща интелигентност и неизменните условия на нашия живот. Погледнете посредствените хора: ако тях не ги сполетят големи нещастия, те се чувстват доволни, без да страдат от световната скръб. Животните също не я чувстват.
Той пак се спря, помисли няколко секунди, после каза с уморен и съкрушен вид:
— Аз, аз съм едно изгубено същество. Аз нямам ни баща, ни майка, ни брат, ни сестра, ни деца, ни Бог.
След кратко мълчание добави:
— Аз нямам нищо друго, освен стихове.
После, като вдигна глава към небето, където светеше бледата луна, той издекламира:
Двамата стигнаха до моста на Съгласието, преминаха го в мълчание, после минаха край двореца на Бурбоните. Норбер дьо Варен отново заговори:
— Оженете се, драги мой, вие не знаете какво значи да живеете сам на моите години. Самотата ми причинява сега голяма мъка: самота вкъщи вечерно време, край огъня… През тези часове ми се струва, че съм съвсем сам в света, заобиколен от непознати опасности, неизвестни и страшни неща; и преградата, която ме отделя от съседа ми, когото аз не познавам, ме отделя от него така, както от далечните звезди, които виждам през прозореца си. Мен ме обхващат нервни тръпки, ужас и страх, и от мълчанието на стените изпадам в отчаяние. Тъй безкрайно, тъй печално е мълчанието на стаята, в която живееш сам. Това безмълвие угнетява не само тялото, но и душата. И всеки шум, всяко изскърцване на мебелите те кара да трепваш, защото не си очаквал никакъв шум в това мрачно жилище.
Той пак млъкна и после добави:
— Когато човек е стар, добре е да има деца!
Те стигнаха до средата на улица „Бурбонска“. Поетът спря пред една висока къща, позвъни, стисна ръката на Дюроа и му каза:
— Забравете всичките тези старчески дърдорения, млади човече, и живейте според възрастта си. Сбогом!
И той изчезна в тъмния коридор.
Дюроа продължи пътя си със свито сърце. Струваше му се, че пред него се е разтворила пропаст, пълна с кости, в която и той един ден ще се сгромоляса. „Дявол да го вземе, сигурно не е много весел неговият живот — промълви той. — Аз не бих взел място на първия ред, за да присъствам на дефилирането на неговите мисли!“
Той се спря, за да стори път на една парфюмирана дама, която беше слязла от файтона и отиваше в дома си, и жадно погълна миризмата от парфюмите, с които беше изпълнен въздухът. Изведнъж той трепна от радост и надежда: мисълта за г-жа дьо Марел, която той утре ще види, го обхвана напълно.
Всичко му се усмихваше, животът му пращаше нежни поздрави. Колко приятно е, когато надеждите се сбъдват.
Жорж Дюроа заспа опиянен от радост.
Сутринта стана рано, за да се поразходи в Булонската гора, преди да отиде на така желаното посещение.
Вятърът утихна, през нощта времето се беше оправило и лъхаше априлска свежест, а слънцето сякаш галеше лицето му. Всички, които живееха в Булонската гора, бяха излезли в чудното утро на разходка, подмамени от светлия и приятен ден.
Дюроа бавно вървеше, като поглъщаше лекия сладостен пролетен въздух… Той мина през Триумфалната арка и тръгна по голямата алея, на противоположната страна на тази, която беше за ездачи. Гледаше яздещите мъже и жени, все богати хора. Но сега той не им завиждаше. Той ги познаваше почти всички по име, знаеше колко голямо е богатството им, познаваше скритата страна на техния живот, понеже неговата професия беше го превърнала в нещо като алманах на парижки знаменитости и скандали.
Минаваха амазонки, стройни, сякаш излята от тъмното сукно, което покриваше тялото им, с високомерен и недостъпен вид, характерен за много жени, когато яздят. Дюроа се забавляваше, като шепнеше с половин глас — както шепнат в черква молитвите — имената, титлите и качествата на любовниците, които те имаха, или които им приписваха. Понякога вместо да каже „барон дьо Танкеле“, „принц дьо ла Турангейран“, той произнасяше „остров Лесбос“, „Луиза Мишо от «Водевила»“, „Роза Маркетен от Операта“.
Тази игра го забавляваше, сякаш бе открил, че под външността на аскета се крие вечният и безкраен срам за човека и това го радваше, утешаваше и ободряваше. После той каза на висок глас:
„Сбирщина от лицемерие!“ и потърси с очи ездачи, за които беше чувал скандални истории.
Той видя мнозина, които бяха фалшификатори при игрите на карти в клубовете, за които това служеше за единствен източник, единственият сигурен източник за доходи.
Други, също известни, живееха също изключително с приходи от своите жени, което беше на всички известно; а някои, както казваха, с доходите на своите любовници. Мнозина бяха платили своите дългове (акт на чест), тъй че никой никога не узнаваше откъде са тези пари (доста подозрителна мистерия). Той видя хора, занимаващи се с финансови сделки, чието забогатяване имаше за начало кражбата, но които биваха канени навсякъде, в най-видните и благородни къщи. Имаше хора, които се ползваха с такава почит, че дребните буржоа снемаха шапки при срещата си с тях, въпреки, че началните им спекулации в големите национални предприятия не бяха тайна. Всички те се държаха високомерно, имаха нахален поглед, презрителна усмивка — както тези, които имаха бакенбарди, така и тези, които имаха само мустаци.
Дюроа продължаваше да се смее, повтаряйки: „Да, няма какво да се каже, това са сган от алчни и ненаситни хора, сган от паразити!“
Но мина един файтон, красив, нисък, теглен от два бели коня, с развяващи се гриви и опашки; караше го малка блондинка, позната куртизанка, зад която седяха двама лакеи. Дюроа се спря с желание да се поклони и да поздрави това парвеню на любовта. А тя нахално изваждаше на показ безумния разкош, който беше спечелен с безчестие, за да дразни разхождащите се лицемерни аристократи. Може би той смътно почувства, че между тях съществува някаква прилика, някаква природна връзка, че те принадлежат към еднаква порода, имат една душа и че неговите успехи ще бъдат също тъй дръзки.
Дюроа се връщаше, като вървеше бавно, чувстваше се доволен. Той стигна пред къщата на своята стара любовница малко по-рано от определения час.
Тя го прие с протегнати устни, сякаш между тях не е имало никакво спречкване и даже след няколко секунди забрави благоразумната предпазливост, която тя пазеше в къщата си. После, целувайки завитите краища на мустаците му, каза:
— Ти не знаеш ли колко бях притеснена, мили мой? Аз се надявах на цял меден месец и ето изведнъж моят мъж ми се стовари на врата за шест седмици; той е в отпуск. Но аз не искам да остана през тези шест седмици без теб, особено след нашата малка свада. И ето какво измислих. Ти ще дойдеш на обяд в понеделник, аз вече му говорих за теб. Ще те запозная с него.
Дюроа остана в недоумение, понеже никога не беше му се случвало да се среща лице в лице с човека, жената на когото той имаше. Той се страхуваше нещо да не го издаде — някой поглед, някоя дума или нещо такова.
— Не, аз предпочитам да не се запознавам с твоя мъж — каза той.
