Тя, учудена, настояваше, като се беше изправила с широко отворени очи пред него.
— Но защо? Какво е това особничене? Че това е съвсем обикновена работа. Аз не мислех, че ти си толкова глупав?
— Е, добре, аз ще дойда на обяд в понеделник — каза обидено той.
Тя прибави:
— За да не се възбуди подозрение, аз ще поканя семейство Форесте, макар че не мога да търпя в къщата си гости.
До самия понеделник Дюроа съвсем не мислеше за това посещение, но качвайки се по стълбите, той почувства особено безпокойство. Не за това, че му беше неловко да стисне ръката на мъжа, да яде неговия хляб, да пие неговото вино. Той смътно се страхуваше от нещо, което сам не можеше да си обясни какво е.
Като влезе в салона, той остана да чака, както обикновено е редът. После вратата на стаята се отвори и той видя един висок, с побеляла коса мъж, с изискана външност, с орден. Той се приближи до него и с особена вежливост му каза:
— Моята жена много ми говори за вас, уважаеми господине, и на мен ми е много приятно да се запозная с вас.
Дюроа тръгна към него, като се силеше да придаде на лицето си израз на голяма съсредоточеност. Той стисна с преувеличена изразителност подадената му ръка. После двамата седнаха, но не знаеха за какво да поведат разговор.
Г-н дьо Марел тури дърво в огъня и попита:
— Отдавна ли се занимавате с журналистика?
Дюроа отговори:
— От преди няколко месеца.
— О, вие бързо сте напреднали!
— Да, доста бързо.
И той започна да говори без много да мисли върху това, което казва за разни обикновени работи, както често се случва между хора съвсем непознати. Той се успокои и взе да му става все по-приятно. Дюроа гледаше сериозното и важно лице на г-н дьо Марел, чувствайки силно желание да се разкикоти, и мислеше: „Теб аз ще ти сложа рога, старче, ще ти сложа рога“. И едно вътрешно доволство го обхвана, една радост на крадец, който е сполучил и който не подозират, една престъпна, възхитителна радост. Изведнъж му се прииска да стане приятел на този човек, да се сдобие с доверието му, да го накара да разкаже съкровените тайни на своя живот.
Г-жа дьо Марел влезе в стаята и с ведра усмивка се приближи до Дюроа, който не посмя в присъствието на нейния мъж да й целуне ръката, както той всеки път правеше. Тя беше весела и спокойна, като човек, който е свикнал на всичко, който в своя откровен цинизъм намира тази среща за обикновена и проста. Дойде Лорин и подаде със срамежлив вид челото си на Жорж, като се стесняваше от баща си… Майката каза:
— Защо сега не го наричаш Бел Ами?
Момичето се изчерви, сякаш бяха извършили някаква голяма нередност, сякаш бяха разкрили нещо, което не трябваше да се казва, сякаш бяха разбудили съкровена тайна на нейното сърце. Когато дойде семейство Форесте, всички се изненадаха от вида на Шарл. Той беше много отслабнал и побледнял и кашляше неспирно. Той съобщи, че по настояване на лекаря идния четвъртък отива в Кан.
Семейство Форесте си тръгнаха рано. Дюроа, като клатеше глава, каза:
— Струва ми се, че неговият конец е много изтънял и че няма да го бъде за дълго.
Г-жа дьо Марел потвърди със спокоен глас:
— О! Той е изгубен! Ето човек, който е имал щастие да намери такава жена. Може да се каже, че тя върши всичко. Тя е в течение на всичко. Тя познава всички, без да се издава за това. Получава всичко, което желае! О, тя е майсторка, фина хитруша и интригантка, както никой друг. Ето едно съкровище за мъж, който би искал да напредва в живота си.
Жорж попита:
— Може би тя отново ще се омъжи скоро?
Г-жа дьо Марел отговори:
— Да, аз не бих се учудила, ако бих узнала, че тя има някого предвид… Някой депутат… Ако само не се срещнат големи морални… пречки… Но, както и да е, аз нищо не знам.
Г-н дьо Марел каза нетърпеливо:
— Ти винаги подозираш у хората такива работи, каквито аз не обичам. Не се намесвай в чуждите работи. Нека всеки постъпва според съвестта си. Би било добре, ако всички хора се ръководеха от това правило.
Дюроа излезе с неспокойно сърце и с разни мисли и планове в главата си.
На другия ден той отиде у семейство Форесте и ги завари да стягат багажа си. Шарл лежеше на едно канапе, като дишаше тежко и повтаряше:
— Трябваше да замина още преди един месец…
После даде на Дюроа цял ред инструкции за вестника, макар че всичко беше уредено и решено от г-н Валтер. Когато Жорж си тръгна, той стисна енергично ръцете на своя приятел:
— Е, скъпи мой, доскорошно виждане!
Г-жа Форесте го изпрати до вратата и той веднага й каза:
— Не сте ли забравили нашия договор? Ние сме приятели и съюзници, нали? Ако вие имате нужда от мен, каквато и да бъде тя, не се двоумете. Една телеграма или едно писмо и аз ще бъда на разположението ви.
Тя прошепна:
— Благодаря. Няма да забравя.
И нейният поглед му казваше също „благодаря“, но някак по-дълбоко и нежно.
Когато Дюроа слизаше по стълбите, той срещна бавно изкачващия се г-н дьо Водрек, когото вече беше видял един път при нея. Той имаше печален вид — може би поради това заминаване.
Като искаше да се покаже светски човек, Дюроа го поздрави вежливо. Дьо Водрек отвърна с учтивост, но някак много гордо.
Съпрузите Форесте заминаха в четвъртък вечерта.
VII.
Заминаването на Шарл придаде на Дюроа по-голяма тежест в редакцията на „Ла ви франсез“. Той се подписа под някои статии, както и под хрониката, защото патронът искаше всеки да отговаря за ръкописа си. Отдаде му се случай да има и няколко полемики, в които той излезе победител. Неговите продължителни контакти с държавни хора малко по малко го подготвиха за ролята на хитър и проницателен политически редактор.
На неговия хоризонт се виждаше само едно облаче. Едно хулително вестниче непрекъснато го нападаше, като в негово лице атакуваше водещия хрониката в „Ла ви франсез“, любимеца на г-н Валтер, както го наричаше анонимният сътрудник на този лист, който носеше името „Перо“. Всеки ден в този лист се печатаха клевети, остри нападки и всякакъв род инсинуации.
Веднъж Жак Ривал каза на Дюроа:
— Вие сте много търпелив.
— Какво може да се направи, та тук няма открита атака.
Един предобед, когато Дюроа влизаше в залата на редакцията, Буаренар му даде брой от „Перо“:
— Вземете, пак има една неприятна за вас бележка.
— По повод на какво?
— По повод на арестуването на някоя си госпожа Обер от един агент от полицията на нравите.
Жорж взе вестника и зачете статията, носеща заглавието „Дюроа се забавлява“:
„Прочутият репортер на «Ла ви франсез» ни съобщава днес, че госпожа Обер, за чийто арест от агента
