на мръсната полиция на нравите вече писахме, съществувала само в нашето въображение. Но ние научихме, че тази личност живее на улица «Д’Екюрейл» №18, на «Монмартр». Изобщо, ние много добре разбираме какъв интерес или какви интереси карат агентите на Валтеровата шайка да защитават агентите на полицията, като гледат снизходително на техните търговски сделки. Колкото се отнася до гореспоменатия репортер, той по-добре би направил, ако не съобщава тези прекрасни сензационни новини, тайната на които той владее: известия за смъртни случаи, опровергавани на другия ден, за войни, които никога не е имало, съобщение за царски речи, никога не произнасяни, или, най-после, всички сведения, отнасящи се до «приходите на Валтер», или дори малките пикантерии за вечеринки у жени, ползващи се с успех, или за превъзходните качества на известни продукти, които донасят не малко доход на някои от нашите събратя“.
Жорж остана по-скоро учуден, отколкото раздразнен, разбирайки, че зад това се крие нещо неприятно за него.
Буаренар продължи:
— Кой ви даде тези отзиви?
Дюроа напразно се мъчеше да си спомни.
— Сен Потен! — извика той изведнъж.
После отново препречете статията в „Перо“ и, възмутен от обвинението в продажност, той се изчерви.
— Значи подозират, че на мен ще ми платят за… — каза Дюроа.
Буаренар го прекъсна:
— Да, дявол да го вземе! Това е много неприятно за вас. Патронът се отнася сериозно към такива работи. В хрониката това може да се случи тъй често.
В този момент влезе и Сен Потен. Дюроа се обърна към него:
— Четохте ли бележката в „Перо“?
— Да, и аз току-що бях при госпожа Обер. Тя наистина съществува, но тя не е била арестувана. Този слух няма никакво значение.
Дюроа видимо се зарадва от казаното от Сен Потен и реши да се яви при директора. Той го посрещна някак студено и недоверчиво. Като изслуша каква е работата, г-н Валтер отговори:
— Идете вие самият лично при тази дама и напишете такова опровержение, след което да ви оставят на мира по тази история. Аз говоря за последиците. Това е много неприятно за вестника, за мен, и за вас. Журналистът, подобно на жената на цезаря, трябва да бъде вън от всякакви подозрения.
Дюроа, с когото тръгна и Сен Потен седна в един файтон извика на файтонджията:
— Улица „Д’Екюрейл“ 18, „Монмартр“!
Те се качиха на шестия етаж на едно грамадно здание. Отвори им стара жена, облечена в ленено елече:
— Какво искате още? — каза тя като видя Сен Потен.
Сен Потен отговори:
— Аз ви доведох господина, който е инспектор от полицията и желае да ви разпита по вашата работа.
Тя ги пусна да влязат.
— След вас дойдоха още двама от един вестник — каза тя.
После се обърна към Дюроа:
— Значи вие, господине, искате да разберете в какво се състои работата?
— Да. Вярно ли е, че вие сте била арестувана от един агент на полицията на нравите?
Ти плесна с ръце:
— Това никога не се е случвало, добри ми господине, никога! Ето как стои работата. Месарят, от когото пазарувам, продава прясно месо, но размерва невярно. Аз съм забелязвала това много пъти, но не съм казвала нищо. Неотдавна му поисках два килограма котлети, понеже очаквах на обяд дъщеря си и зет си, но забелязах, че той ми отмерва котлети от остатъците. Аз бих могла да сготвя от тях рагу, но щом купувам котлети, аз не искам да ползвам чуждите остатъци. Отказах да ги взема. Тогава той ме нарече стар плъх, а пък аз него — стар мошеник. И тъй започнахме да се караме и около магазина се събраха повече от стотина души, които умираха от смях. Най-после дойде един полицейски и ни покани да отидем да приключим разправията си при комисаря. Ние отидохме, а след това ни пуснаха. Оттогава аз купувам месо от друго място и, за да избегна нов скандал, не минавам вече покрай тази месарница.
Жената млъкна. Дюроа попита:
— Това ли е всичко?
— Това е цялата история, драги господине — каза тя и му предложи чаша касис, но той отказа да пие.
Дюроа се върна в редакцията и веднага написа отговора:
„Един анонимен драскач от «Перо», като си беше наострил перото, искаше да ме вкара в скандал заради една бабичка, която уж била арестувана от агента на полицията на нравите. Аз опровергавам това. Аз лично се срещнах с г-жа Обер, която е приблизително на около шейсет години. Тя ми разказа подробно за скарването си с един месар, който не й отмервал месото точно, когато тя купувала котлети. Тази разправия свършила с обяснение при комисаря.
Ето цялата история.
Колкото за другите инсинуации на редактора на «Перо», аз ги презирам. Но обикновено не се отговаря на подобни неща, щом като те са прикрити зад маска“.
Г-н Валтер и Жак Ривал одобриха бележката. Беше решено да се помести в същия ден след хрониката.
Дюроа се върна в квартирата си малко развълнуван и обезпокоен. Какво ще му отговори неговият противник? Кой е той? Защо го преследва така грубо? Като знаеше колко лоши са нравите на журналистите, той се опасяваше, че тая работа може да отиде по-далеч.
Когато на другия ден прочете отново бележката си напечатани във вестника, стори му се, че е много по-остра отколкото, когато той я пишеше. Може би трябваше да се смекчат някои изрази.
През целия ден беше разтревожен, а през нощта спа неспокойно. Стана много рано, за да си купи по- скоро брой от „Перо“, където трябваше да се появи отговора. През този ден беше много студено. Локвите край тротоарите бяха замръзнали.
Вестниците още не бяха излезли и Дюроа си спомни за онзи ден, когато беше напечатана неговата първа статия „Спомените на африканския ловец“. Ръцете и нозете му се вкоченяваха и го боляха, особено пръстите. Той започна да тича около стъкления павилион, през малкото прозорче на който се виждаше само носът и червените страни на продавачката, седнала край печката.
Най-после донесоха един пакет вестници и жената подаде на Дюроа един брой от „Перо“. Той започна да търси името си из колоните и отначало не намери нищо. Вече беше си отдъхнал облекчено, когато видя една бележка, поставена между две линии:
Господин Дюроа от „Ла ви франсез“ е написал едно опровержение и, като опровергава, той лъже. Въпреки това признава, че г-жа Обер съществува и че агентът я е водил в полицията. Остава само да се прибави думата „нрави“ след думата „агент“ и всичко би дошло на мястото си.
Но съвестта на някои журналисти е на едно ниво с таланта им. И аз се подписвам: Луи Лангремон.
Сърцето на Жорж усилено затуптя и той се върна в квартирата си, за да се преоблече, без да осъзнава това, което прави. Прочее, бяха го наскърбили и то по такъв начин, че нямаше никакво съмнение. Защо? За нищо. Заради една стара жена, която беше се карала със своя месар.
