И като куршум го прониза мисълта: „Утре, по това време, аз може би ще бъда мъртъв“. И сърцето му отново започна силно да бие. Той отиде до леглото си и изведнъж си представи как лежи прострян по гръб, бездиханен. Лицето му бе изпито, пожълтяло, сякаш бе лице на мъртвец, а ръцете му бяха прозрачно бели.
Изплашен от гледката, която си представи, той бързо отиде до прозореца, отвори го и започна да гледа навън. Ледена студенина премина от главата до нозете му и той се отдалечи от прозореца. Реши да запали огън. И той се залови за работа. Когато се докосваше до какъвто и да е предмет, ръцете му се разтреперваха нервно, главата му се замайваше, сякаш беше пил. Мъчителни мисли не му даваха покой и той се питаше: „Какво да правя? Какво ще стане с мен?“ И отново започна да се движи из стаята като повтаряше машинално: „Трябва да бъда енергичен, твърде енергичен“.
По някое време се стресна, разтърси глава: „Ще трябва да пиша на родителите си. Може би ще ми се случи нещо“.
И той седна, взе лист пощенска хартия и написа: „Мили ми тате, мила ми мамо…“ Но това обръщение му се стори много фамилиарно в такива трагични обстоятелства. Той скъса листа и написа друго: „Мили ми тате, мила ми мамо, тази сутрин аз ще се бия на дуел и тъй като може да се случи…“
Той не посмя да напише останалото и се изправи. Отново го завладя тревожна мисъл. Днес ще трябва да се бие на дуел. Това е неизбежно. Какво става с него. Той искаше да се бие. Неговото решение беше окончателно. Но в същото време му се струваше, че няма да има сили да отиде дори на мястото, където ще бъде дуела. От време на време зъбите му глухо потракваха и той се питаше: „Дали друг път моят противник се е бил на дуел? Добре ли стреля? Ползва ли се с известност? Заема ли видно положение?“ Жорж никога не беше чувал неговото име. Но ако този човек не беше добър стрелец, не би се съгласил на опасния двубой с револвери.
И Дюроа за кой ли път си представяше сцената на дуела. Пред него една подир друга изплуваха и най- малките подробности на борбата. И изведнъж той видя точно пред себе си тази малка черна, дълбока и зловеща цев на револвера, откъдето трябваше да излезе куршумът. И изпадна в страшно отчаяние. Цялото му тяло трепереше. Стискаше зъбите си, за да не вика, изпитваше безумно желание да се търкаля по пода, да къса и хапе всичко, което му попадаше. Като видя до печката една чаша, той се сети, че в шкафа има бутилка питие, от която по навик от войнишките години си сръбваше сутрин по чашка. Като стисна бутилката, той жадно започна да пие направо от нея. Той я оставяше, само когато трябваше да си поеме въздух. Топлина, подобна на пламък, започна да му гори из стомаха, разля се из всичките му клетки и укрепи душата му. И изведнъж почувства, че му става горещо. Отвори прозореца. Денят настъпваше ясен и студен. Горе звездите сякаш умираха в глъбините на небето. Локомотивите с пищене започваха да излизат от депото, като всеки търсеше своята вагонна композиция. Други някъде отдалеч отправяха в простора остър зов и повтаряха своите пробуждащи викове, както правят петлите в селото.
„Аз може би повече няма да видя това“ — мислеше си Дюроа. Като чувстваше, че може отново да изпадне в отчаяние, сам започна да се окуражава: „Хайде, не трябва за нищо да мисля до момента на срещата. Това е единственото средство да бъда смел“.
Жорж Дюроа се залови с тоалета си. Бръснейки се, той още веднъж попадна под гнета на мисълта, че за последен път вижда лицето си. Отпи глътка питие и започна да се облича. Мъчително изминаваше последният час. Той ходеше назад — напред из стаята като се мъчеше да запази душевно равновесие. Когато почукаха на вратата, той едва не падна на гърба си — тъй силно беше вълнението му. Това бяха неговите секунданти. Вече!
Те бяха облечени в шуби. След като му стисна ръката, Ривал каза:
— Навън студът е чисто сибирски. — После попита: — Добре ли сте?
— Да, много добре.
— Спокоен ли сте?
— Много даже.
— Всичко ще бъде наред. Вече ядохте и пихте ли нещо?
— Да. Нямам нужда повече от нищо.
Буаренар, заради тържествеността на събитието, беше си сложил един жълто-зелен чуждестранен орден, който Дюроа никога не беше виждал досега.
Излязоха. Във файтона ги очакваше някакъв господин. Ривал го представи:
— Доктор льо Брюман.
Дюроа му стисна ръката:
— Благодаря ви.
След това понечи да седне на предната седалка, но нещо твърдо го накара да подскочи. Това беше кутията с револверите.
Ривал повтаряше:
— Не! Дуелистът и лекарят да седнат отзад!
Дюроа се подчини и седна до лекаря.
Секундантите също се качиха и колата тръгна. Кутията с револверите притесняваше всички, особено Дюроа, който предпочиташе да не я вижда. Опитаха да я сложат отзад, но тя ги блъскаше по хълбоците, после я поставиха между Ривал и Буаренар. През цялото време кутията падаше от седалката. Накрая я сложиха при краката си.
Разговорът вървеше трудно, въпреки че лекарят разказваше анекдоти. Откликваше само Ривал. На Дюроа му се искаше да покаже, че се владее. Страхуваше се да не издаде вълнението си. Измъчваше го страхът да не би да започне да трепери.
Скоро файтонът излезе на полето. Беше около девет часът. В студеното зимно утро цялата природа блестеше. Дърветата бяха облечени в скреж. Земята звънтеше под конските стъпки. В сухия въздух ясно отекваше и най-малкият шум. Зимното слънце обливаше замръзналата земя с лъчи, които не топлеха.
— Аз взех револверите от Гастин Рент — казваше Ривал на Дюроа. — Той сам ги напълни. Кутията е запечатана. Ще прибавим към тях револверите на нашия противник и след това ще избираме оръжие на късмет.
Дюроа отговори машинално:
— Аз ви благодаря.
Ривал започна да му дава разни указания и съвети, като наблягаше, че трябва да се държи достойно. Той повтаряше всяка точка по няколко пъти:
— Когато попитат: „Готови ли сте, господа?“ — вие ще отговорите със силен глас: „Да“. Когато изкомандват „Огън“ — вие ще вдигнете бързо ръката си и ще гръмнете, преди да чуете три.
И Дюроа повтаряше на себе си: „Когато изкомандват «Огън», аз ще вдигна ръката си; когато изкомандват «Огън», аз ще вдигна ръката си“. Той заучаваше това, както децата учат уроците си, за да запомнят по-добре прочетеното. „Когато изкомандват «Огън», аз ще вдигна ръката си“.
Файтонът навлезе в някаква гора, зави надясно в една алея, после още по-вдясно. Ривал рязко отвори вратата и извика на файтонджията:
— Там, през онова пътче.
И файтонът тръгна по път, ограден от двете страни с дървета, чиито мъртви листа, оскрежени, трептяха. Дюроа продължаваше да си повтаря: „Когато изкомандват «Огън», аз ще вдигна ръката си“. И, обезнадежден, той си помисли, че ако файтонът сега се обърне, всичко ще приключи в този миг. О, какво щастие би било, ако можеше това да стане! И ако той би могъл да си счупи крака…
Но Жорж забеляза, че на една полянка сред гората е спрял друг файтон, а четирима мъже тъпчеха с краката си, за да се стоплят. И той започна да диша толкова трудно, че си полуотвори устата, за да поеме въздух.
Първи слязоха секундантите, после лекарят и Дюроа. Ривал беше взел кутията с револверите и тръгна заедно с Буаренар към хората, които чакаха тяхната група. Дюроа видя как те се поздравиха церемониално, после тръгнаха заедно около полянката, гледайки ту земята, ту дърветата, сякаш търсеха нещо паднало или изхвръкнало. Накрая се събраха накуп и започнаха да се въртят, както децата, когато играят.
Доктор льо Брюман попита Дюроа:
— Добре ли се чувствате? Имате ли нужда от нещо?
— Нищо, благодаря ви.
