— Ще сляза — промълви той.
Докато чакаха вечерята, тримата постояха още около час неподвижно, казвайки си само от време на време някоя банална дума. Те се страхуваха от мълчанието, от тишината в тази стая, където вече витаеше смъртта.
На Дюроа му се стори, че вечерята е безкрайно дълга. Те ядяха мълчаливо, без шум. Слугата влизаше тихо, излизаше, донасяше порциите обут в меки пантофи, понеже тракането на обущата дразнеше Шарл. Само монотонното тиктакане на часовника нарушаваше тишината.
След вечерята Дюроа се оплака, че е уморен и се оттегли в стаята си. Облегнат на прозореца, той гледаше пълната луна, застанала насред небето, приличаща на грамадна глобусовидна лампа. Тя разстилаше върху белите стени на вилите своята матова и суха светлина и пръскаше над морето снопове от нежна движеща се позлата. Дюроа трескаво мислеше каква причина да намери, за да си отиде по-бързо. Хрумваха му хитрости, съчиняваше телеграми, получени уж от г-н Валтер, който го викаше да се върне.
Но неговото решение да избяга му се стори съвсем невъзможно. Когато се събуди на другия ден, той вече бе убеден, че г-жа Форесте няма да повярва на неговите измислици. Плашеше се от собствената си страхливост, поради която можеше да изгуби всичките облаги от своята преданост. Той си каза: „Пребиваването ми тук е отегчително, но в живота има и неприятни моменти. Трябва да издържа и без това няма да трае дълго“.
Беше ясен лазурен ден, един от тези ясни лазурни дни, който изпълват душата с радост. Дюроа слезе до морето, тъй като сметна, че още е много рано да влезе при Форесте.
Когато се върна във вилата, за да закуси, слугата му каза:
— Господарят вече два-три пъти пита за вас. Не искате ли да идете при него?
Дюроа влезе в стаята на Форесте. Той сякаш спеше в креслото. Жена му, легнала на дивана, четеше.
Болният изправи главата си:
— Е, как си? Тази сутрин изглеждаш добре — каза Дюроа.
— Да, по ми е добре — прошепна Форесте, — чувствам се по-добре. Закуси по-бързо с Мадлен, защото искам да направим една обиколка с файтон.
Щом младата жена остана сама с Дюроа, тя каза:
— Ето, днес той вярва, че ще оздравее. Още от сутринта чертае разни планове. Ние след малко ще отидем на залива Жуан, за да купим фаянсови материали за нашата квартира в Париж. Той много настоява да излезе, но аз се страхувам да не се случи нещо. Той няма да може да понесе друсането на файтона по пътя.
Когато файтонът пристигна, Форесте бавно, с помощта на слугата си слезе по стълбите. Като видя колата, той поиска да му махнат покрива.
— Ще настинеш. Това е безумие — противеше се жена му.
Той упорстваше:
— Не, на мен ми е много по-добре така.
Отначало минаха по сенчест път, който лъкатуши между ред градини, които придават на Кан вид на английски парк. После тръгнаха по пътя, който води за морето.
Форесте даваше описание на местността. Най-напред посочи вилата на парижки граф. След това обясни поименно коя къща чия собственост е. Беше весел, една изкуствена жалка веселост на осъден на смърт. Той показваше с пръста си, понеже нямаше сила да повдигне ръката си.
— Гледайте, ето остров „Света Маргарита“ и замъка, откъдето е избягал Базен. Да, ще я помним ние тази история!
След това започна да си припомня за службата в полка, за имената на офицерите, всеки от които си имаше своя история.
Изведнъж пътят изви и заливът Жуан се разкри цял със своето бяло село и върха Антип на другия край. А Форесте, обхванат внезапно от някаква детинска радост, шепнеше:
— Ах! Ескадрата ще видиш сега, ескадрата!
В средата на малкото пристанище наистина се виждаха половин дузина големи кораби, приличащи на скали, които имат малки разклонения. Те изглеждаха тъй тежки и прилепени към дъното, че не можеше да се разбере как е възможно да се местят и движат. Те наподобяваха плаваща батарея, кръгла, висока, с вид на обсерватория, подобно на маяците, които се построяват върху рифовете.
Един голям тримачтов параход мина край тях, за да излезе в открито море, като беше разперил белите си блестящи платна. Сред тези железни, ужасни чудовища, застанали сред водата, той изглеждаше грандиозен и красив.
Форесте се мъчеше да ги познае всичките. Той назоваваше имената им: „Колбер“, „Сюфрен“, „Адмирал Дюпере“, „Грозний“, „Разоряващий“, после се поправяше:
— Не, имам грешка, онзи там е „Разоряващий“.
Стигнаха до голям павилион с надпис: „Фаянсови изработки на залива Жуан“. Файтонът, след като обиколи една ливадка, спря пред вратата.
Форесте искаше да купи две вази, които да сложи върху библиотеката си. Понеже той не можеше да слезе от файтона, донасяха му моделите един след друг. Дълго време той избира, като се съветваше с жена си и с Дюроа:
— Разбираш, това е за шкафа в дъното на моя кабинет. От моето кресло аз ще мога да ги гледам винаги. Как бих искал да изберем нещо старинно, в гръцки стил.
Той разглеждаше образците, поръчваше да донесат други, отново вземаше първите. Най-после направи избора си и, като заплати, поиска да ги изпратят веднага.
— След няколко дни ще се върна в Париж — каза той.
Тръгнаха си обратно. Но някъде долу, откъм залива, нахлу студено течение и болният започна да кашля. Отначалото приличаше на малка криза, но кашлицата постепенно се усилваше и премина в някакво особено хълцане и хъркане. Форесте се задушаваше; и всеки път, когато искаше да поеме въздух, кашлицата късаше гърлото му, като излизаше от дълбочините на гърдите му. Нищо не помагаше и не можеше да го успокои. Наложи се на ръце да го отнесат от файтона в стаята. Дюроа, който държеше нозете му, чувстваше как те се свиваха с всяко конвулсивно свиване на дробовете му.
Въпреки топлината на леглото, кризата продължи до среднощ. По някое време лекарствата потушиха смъртоносните атаки на кашлицата. През цялата нощ, чак до сутринта, Форесте не затвори очи.
Първото му желание бе да повикат бръснаря, понеже имаше навик да се бръсне всеки ден. Той се надигна, за да е по-удобно на бръснаря, но трябваше веднага да го сложат на леглото. Дишаше слабо и тежко с неимоверни усилия. Изплашена, г-жа Форесте нареди да събудят Дюроа, който току-що си беше легнал, за да го помоли да отиде да търси лекар.
Жорж почти веднага доведе лекаря Гаво, който предписа успокоително и даде няколко съвета. Но когато Дюроа отиде да го изпраща, лекарят каза:
— Това е агонията. Той ще умре утре заранта. Предупредете тази бедна млада жена и пратете да извикат свещеник. Аз тука нямам повече работа. Разбира се, ако потрябвам, аз съм на ваше разположение.
Дюроа помоли да повикат г-жа Форесте:
— Той вече умира. Лекарят посъветва да се извика свещеник. Какво мислите да се прави?
Тя остана дълго време в двоумение, после каза бавно, пресметнала всичко:
— Да, така ще бъде по-добре… в много отношения… Аз ще го подготвя, ще му кажа, че свещеникът иска да го види… Или нещо такова… Ще съм ви благодарна, ако отидете да доведете свещеник. Той да не бъде придирчив, а да се задоволи само с една изповед и да ни отърве от всичко друго…
Дюроа доведе един стар, добродушен свещеник, който разбра положението. Когато влезе при умиращия, г-жа Форесте излезе и седна, заедно с Дюроа, в съседната стая.
— Това много го развълнува — каза тя. — Когато споменах за свещеник, лицето му беше в ужас, като че… като че той беше почувствал… почувствал… едно дихание… разбирате ли… Той разбра, че вече бе свършено и че трябваше вече да брои часовете…
Г-жа Форесте беше много бледа.
— Аз няма да забравя никога израза на неговото лице — каза тя. — В този момент той виждаше
