— Слушайте драги мой, нищо още не съм решила. Възможно е решението да бъде „да“, но вие ще ми дадете дума, че никому нищо няма да казвате за това, докато аз не ви разреша.
Дюроа се закле да изпълнява волята й и си тръгна с препълнено от радост сърце. От този ден той беше много предпазлив при посещенията, които й правеше. Не искаше от нея категорично съгласие, защото тя имаше свой начин на действия — да казва „по-нататък“, да прави проекти, в които влизаха и неговият, и нейният живот.
Дюроа работеше мъжки, не харчеше много, мъчеше се да спести някой и друг фрак, за да не бъде без нищо, когато дойде часът да се жени.
Лятото мина, мина и есента без някой да подозре нещо, защото те се виждаха рядко и то като обикновени познайници.
Една вечер Мадлен, като го гледаше проницателно, му каза:
— Не сте ли съобщили още за намерението ми на г-жа дьо Марел?
— Не, скъпа моя. Аз ви дадох дума, че ще пазя тайна, затова никому нищо не съм казал.
— Е, добре, време е вече да я предизвестите. Аз пък ще предизвестя семейство Валтер. Това ще стане още тази седмица, нали?
Той се изчерви и каза:
— Да, още утре.
Тя отвърна очите си от него, сякаш не искаше да забележи неговото смущение, и продължи:
— Ако искате, ние ще се венчаем в началото на май. Това ще бъде много удобно.
— На всичко ви се подчинявам с радост.
— Много приятно ще ми бъде сватбата да стане на десети май, който е съботен ден, защото ми е рождения ден.
— Нека бъде на десети май.
— Родителите ви живеят близо до Руан, нали?
— Да, близо до Руан, в Кантельо.
— Какво работят те?
— Те са… те са… дребни рентиери.
— Ах! Много желая да се запозная с тях.
Той се смути и каза:
— Само че те… са…
После той, като истински твърд човек, решително добави:
— Мила моя приятелко, те са селяни, имат кръчма и направиха големи усилия, за да ми дадат възможност да се изуча. Аз не се срамувам от тях, тяхната… тяхната… селска простота може би ще ви притесни.
Тя се усмихна прелестно и лицето й светна от нескрита доброта:
— Не. Много ще ги обичам. Ще идем да ги видим. Аз искам. И за това ще ви говоря. Аз също съм дъщеря на бедни родители… Но ги изгубих. Умряха. Никого вече нямам на този свят. — Тя му подаде ръка и добави: — Освен вас.
Дюроа бе развълнуван, почувства се напълно покорен от тази жена.
— Мислех за нещо — каза тя, — но то е доста трудно да се обясни.
— Какво е то? — попита той.
— Е, добре скъпи мой, и аз съм като всички жени, имам си… слабостите, дребнавостите, обичам това, което блести и звъни. Страстно обичам да нося благородно име. Не можете ли някак да си облагородите малко името по случай женитбата ни?
И тя се изчерви сякаш му беше предложила нещо неприлично.
— Много често съм мислил върху това, но не ми се вижда лесно — отговори той спокойно.
Той се засмя и каза:
— Страх ме е да не стана смешен.
Тя си повдигна раменете и рече:
— Никак не, никак не. Всички правят това и никой не им се надсмива. Разделете на две името си: Дю Роа. Много хубаво звучи.
— Не, не бива — веднага отговори той. — Този начин е много прост, много обикновен, много известен. Аз мислех да взема името на родното си място — най-напред като литературен псевдоним, после полека- лека да го прибавя към моето име. След това е много по-лесно да разделя на две името си, както ми предлагате.
— Родното ви място е Кантельо, нали? — попита тя.
— Да.
Тя се подвоуми и каза:
— Не. Не обичам окончанието му. Не можем ли да поизменим тая дума… Кантельо.
Тя взе едно перо от масата и написа различни имена, като опитваше на глас звучността им. Изведнъж извика:
— Открих, ето, вижте.
И тя му подаде един лист хартия. Той прочете: „Г-жа Дю Роа дьо Кантел“.
Жорж помисли малко, после сериозно каза:
— Да, това е много добро.
Мадлен се зарадва твърде много и повтаряше:
— Дю Роа дьо Кантел, Дю Роа дьо Кантел, г-жа Дю Роа дьо Кантел.
— Това е чудесно, чудесно.
И тя добави убедена:
— И ще видите колко лесно ще го възприемат всички. Но трябва да намерим подходящ случай, защото после ще бъде много късно. Още от утре вие ще подписвате хрониките си с името Д.? дьо Кантел, а отзивите си просто с Дю Роа. Това се прави всеки ден във вестниците и никой няма да се учуди, че използвате псевдоним. До женитбата си ние можем още да го поизменим, като кажем на приятелите, че сте се отказали от вашето „Дю“ от скромност, поради положението си или дори без нищо да казваме.
— Кое е собственото име на баща ви?
— Александър.
Тя повтори тихо два-три пъти „Александър, Александър“, като слушаше звучността на сричките. После написа на един съвсем бял лист:
„Г-н и г-жа Александър Дю Роа дьо Кантел имат честта да ви съобщят за женитбата на г-н Жорж Дю Роа дьо Кантел, техен син, с г-жа Мадлен Форесте“.
Тя погледна с наслада написаното и възхитена от ефекта каза:
— С нищо нещо човек постига всичко, което поиска.
Когато Жорж отново бе на улицата, решен занапред да се нарича Дю Роа, и дори Дю Роа дьо Кантел, стори му се, че придобива друга важност. Той вървеше по-гордо, с високо изправена глава, с по-извити нагоре мустаци, както обикновено върви един благородник. В него напираше радостното желание да каже на минувачите: „Наричам се Дю Роа дьо Кантел“.
Още щом се върна у дома си, мисълта за г-жа дьо Марел го обезпокои и веднага й писа, че иска да се срещне с нея на другия ден.
„Тази среща ще бъде много тежка — помисли си той. — Ще има много силна буря“.
С присъщата си безгрижност, не желаейки да мисли за неприятностите в живота, започна да пише статия за новите данъци, които трябваше да се въведат, за да се осигури равновесието в бюджета. В нея той предвиди сто франка годишен данък за благородната частица дьо и от петстотин до пет хиляди франка за титлите от барон до принц.
И се подписа: Д.? дьо Кантел.
На другия ден той получи от г-жа дьо Марел бележка, в която тя му съобщаваше, че ще дойде в един часа.
Жорж я очакваше с безпокойство. Решил бе да й каже всичко от самото начало и убедително да й
