докаже, че не може завинаги да остане неженен. И понеже г-н дьо Марел продължава да живее, той е принуден да помисли за друга, своя законна съпруга.
Силно развълнуван, когато чу че се звъни, сърцето му започна да тупти неудържимо.
Г-жа дьо Марел се хвърли в прегръдките му и каза:
— Добър ден, Бел Ами!
Но след като усети студенина в прегръдката му, тя го изгледа и го попита:
— Какво ти е?
— Седни — каза той. — Ние трябва да поговорим сериозно.
Тя седна, без да сваля шапката си, като си вдигна само воала до челото. Дюроа наведе очи, като обмисляше откъде да захване. След това започна тихо:
— Моя скъпа приятелко, ти виждаш, че съм много смутен, много натъжен и много затруднен за онова, което ще кажа. Много те обичам, наистина те обичам от все сърце и страхът, че ще ти стане мъчно от онова, което ще ти кажа, ме натъжава още повече.
Тя пребледня, усети, че трепери:
— Какво има? Говори бързо!
Дюроа каза тъжно, но решително, с онова престорено отчаяние, с което понякога си служим, за да прикрием известна радост:
— Аз ще се женя.
Тя въздъхна силно като жена, която ще изгуби съзнание — това бе въздишка тежка, излязла от дълбочината на гърдите й. И след това започна да се задавя, без да може да говори. Като видя, че тя нищо не казва, той продължи:
— Не можеш да си представиш колко страдах, докато взема това решение. Но аз нямам нито положение, нито пари. Сам съм в Париж. Трябва да имам някого до себе си, някого, който преди всичко да ми бъде съветник, утеха и подкрепа. Другарка, съюзница, търсих и… намерих!
Той млъкна, надявайки се, че тя ще отговори гневно, яростно и с обиди.
Г-жа дьо Марел беше поставила едната си ръка на сърцето, сякаш за да го задържи, и продължаваше да диша мъчително, като гърдите й се повдигаха и люлееха главата й. Той хвана ръката й, която беше сложила върху облегалката на креслото, но тя бързо я дръпна. После зашепна, сякаш изгубваше съзнание:
— Ах, Боже мой!
Дюроа коленичи пред нея, без да смее да я докосне, и й заговори:
— Кло, моя малка Кло, влез в положението ми, разбери ме. Ах! Да можеше да се оженя за тебе, какво щастие! Но ти си имаш мъж. Какво можех да сторя? Размисли, моля ти се, размисли! Трябва да имам положение, но това не мога да постигна, ако нямам свой дом. Знаеш ли? Понякога ми е идвало да убия мъжа ти.
Той говореше със своя приятен пленителен глас, глас, който звучеше като музика.
От неподвижните очи на г-жа дьо Марел бавно се отрониха две сълзи и се търкулнаха по бузите й. В същото време други две се образуваха в края на клепачите. Той прошепна:
— Ах, не плачи, Кло, не плачи, моля ти се. Ти разкъсваш сърцето ми.
Тя се опита да прояви достойнство и гордост, и попита с треперещ глас на жена, която ще се разплаче:
— Коя е тя?
Жорж се подвоуми, но като разбра, че трябва да й каже, отговори:
— Мадлен Форесте.
Г-жа дьо Марел цяла се разтрепера, после млъкна и тъй дълбоко се замисли, сякаш беше забравила, че той се намира до нозете й.
И две прозрачни капки непрекъснато се появяваха в очите й, ронеха се и отново се явяваха други.
Тя стана. Дюроа разбра, че ще си тръгне, без да му продума, без да го укори и без да му прости. И той се почувства обиден и унизен до дъното на душата си.
Като искаше да я задържи, той улови здраво с ръцете си роклята й и обгърна закръглените й крака. Жорж я молеше:
— Заклевам те, Кло, не си отивай така, кажи нещо.
Тогава тя го изгледа от главата до краката, изгледа го с онзи влажен, крайно отчаян, толкова прелестен и толкова тъжен поглед, който показва безкрайната болка на едно женско сърце. Кло прошепна:
— Няма, няма какво да кажа… ти… ти имаш право… ти… добре избра, каквото ти трябваше…
И тя се измъкна от него, като се дръпна назад. Тръгна си, а той пак се опита да я задържи.
Като остана сам, Жорж се почувства замаян, сякаш бяха му нанесли силен удар по главата. „По-зле ли ще става или по-добре — промълви той. — Добре, че всичко свърши… без скандал“.
Почувствал се освободен от тежък товар, той се усети необвързан за новия си живот, започна да боксира срещу стената в опиянение от успеха си.
Когато вече бе с г-жа Форесте, тя го попита:
— Предизвестихте ли г-жа дьо Марел?
Жорж отговори спокойно:
— Разбира се…
Тя го гледаше изпитателно със светлите си очи.
— И тя не се ли развълнува?
— Не. Никак. Обратно — тя прецени, че това е много добре.
Новината скоро се разнесе. Едни се изненадаха, други твърдяха, че са я предвиждали, трети пък се усмихваха, като с това искаха да дадат да се разбере, че никак не са изненадани.
Младият мъж, който под хрониката сега се подписваше с Д.? дьо Кантел, под отзивите с Дю Роа, под политическите статии, които даваше от време на време с Дю Роа, половината от времето си прекарваше у годеницата. Тя се държеше с него с братска фамилиарност, в която се смесваше истинска, но скрита нежност и силен копнеж за близост, и която криеше някаква слабост. Тя бе решила женитбата да стане много тайно, само пред свидетелите, и още същата вечер да заминат за Руан. Планираше на другия ден да идат при старите родители на Жорж и да прекарат у тях няколко дни.
Дюроа се помъчи да я отклони от това намерение, но не успя и отстъпи.
Най-сетне дойде десети май. Младоженците прецениха, че е излишно църковното благословение, затова никого не поканиха и се явиха само в кметството. На връщане оттам занесоха багажа си на гара Сен Лазар и се качиха на влака, който заминава в шест часа вечерта, и потеглиха за Нормандия. Докато имаше и други пътници те не размениха нито дума помежду си. Но щом останаха сами във вагона те се спогледаха, и започнаха да се смеят, за да разсеят завладялото ги смущение.
Влакът бавно премина дългата Батиньолска гара, после пресече голата равнина, която започва от укрепленията и стига до Сена.
Дюроа и Мадлен от време на време разменяха по някоя и друга дума и после отново се обръщаха към прозореца.
Когато минаха Аниерския мост, те твърде много се развеселиха, щом видяха покритата с кораби, рибари и лодки река. Силното майско слънце пръскаше полегато лъчите си върху корабите и тихата река, която изглеждаше неподвижна. Сред реката една лодка, изопнала на двата си края два големи триъгълника от бяло платно, за да пречи на най-малкото подухване на вятъра, приличаше на грамадна птица, готова да хвръкне. Дюроа прошепна:
— Обичам много парижките околности — с тях са свързани много мои приятни спомени.
Тя отговори:
— Ами лодките, колко хубаво е да се носиш по водата при залез-слънце!
После млъкнаха, сякаш не смееха да продължат спомените за миналото си и останаха неми, трогнати може би от поезията на съжалението за това минало.
Дюроа, седнал срещу Мадлен, хвана ръката й и страстно я целуна.
— Когато се върнем — каза той, — понякога ще ходим да обядваме в „Шату“.
Тя тихичко каза:
— Толкова работи ще имаме да вършим! — сякаш искаше да му напомни: „Ще трябва да пожертваме
