— Бедно момче!
Тя също въздъхна високо и тъжно.
Сега двамата го поглеждаха от време на време, вече свикнали с присъствието на смъртта, като мислено се примиряваха със загубата на един близък човек. Те мълчаха, продължавайки нощното си бдение. Но към полунощ Дюроа заспа. Когато се пробуди, той видя, че г-жа Форесте също спеше, и като се настани по- удобно, той отново затвори очи, шепнейки: „Дявол да го вземе, хубаво е да дремнеш така“. Неочакван шум го накара да трепне. Влизаше пазачката. Г-жа Форесте, която беше на креслото срещу него, също се изненада. Тя беше малко бледа, но все така хубава, свежа, любезна, въпреки прекараната нощ върху канапето.
Изведнъж, като погледна в трупа, Дюроа се разтрепера и извика:
— О, брадата му!
Тя беше израснала за няколко часа, както би израснала върху лицето на жив човек. Те стояха смаяни от тази проява на живот в мъртвеца — сякаш се страхуваха от неговото възкръсване. Двамата изгубиха и ума, и дума.
Жорж и г-жа Форесте отидоха да си починат.
След като поставиха Шарл в ковчега, сякаш почувстваха веднага облекчение и успокоение. По време на закуската седнаха един срещу друг със силното желание да говорят по-утешителни, по-весели и оптимистични неща за живота. През широко отворения прозорец влизаше приятният полъх на пролетта, носеща благоуханния дъх на карамфилите, които цъфтяха до вратата, г-жа Форесте предложи на Дюроа да се поразходят из градината. Те вървяха бавно край малката морава, вдишвайки с удоволствие приятния въздух, пълен с мирис на бор и евкалипти.
Изведнъж г-жа Форесте заприказва, без да се обръща с лице към него, както той беше й говорил през нощта. Тя каза, като изговаряше думите бавно, със сериозен тих глас:
— Чуйте, мой скъпи приятелю, аз много мислих… вече… върху това, което вие ми предложихте и не искам да си заминете, без да получите от мене отговор. Все пак аз няма да ви кажа нито да, нито не. Ние ще почакаме, ще видим… Ще се опознаем по-добре. Аз искам вие от своя страна да помислите добре. Не се поддавайте на едно увлечение. Ако аз говоря сега с вас за това, преди бедният Шарл да е спуснат в гроба, то е така, защото смятам за нужно след вашите думи да ви запозная с някои мои възгледи, за да не храните дълго време надеждата, която ми изказахте, ако ние нямате един… един… характер, който да ме разбира и да ме поддържа. Разберете ме добре. Бракът за мене не е вериги, а едно сдружение. Аз разбирам това като свобода, пълна свобода във всичките ми постъпки, действия, излизания от къщи. Аз не бих могла да понасям нито контрол, нито ревност, нито разсъждения върху моето поведение. Разбира се, че аз се задължавам никога да не изложа името на човека, за когото ще се омъжа, никога да не го поставя в смешно или глупаво положение. Но, той от своя страна също трябва да се ангажира да вижда в мен жена, равна на него, една съюзница, а не една подчинена и послушна във всичко съпруга. Аз зная, че моите идеи не са като тези на всички други хора, но аз не мога да ги изменя. Ето всичко. Прибавям и това — не ми отговаряйте, това ще бъде безполезно и неуместно. Ние ще се видим и ще приказваме може би още за всичко това, но по-късно. Сега идете и се разходете малко. Аз ще отида при него.
Той бавно целуна ръката й и тръгна, без да каже нито дума.
Видяха се за кратко по време на вечерята. После си отидоха в стаите, понеже и двамата бяха много изморени.
На другия ден Шарл Форесте беше погребан в гробищата в Кан.
Жорж Дюроа реши да си замине с бързия влак, който заминаваше в един и половина часа.
Г-жа Форесте го изпрати до гарата. Те се разхождаха спокойно перона, очаквайки часа на заминаването на влака, като разговаряха за различни неща.
Влакът пристигна, истински бърз влак, който имаше само пет вагона.
Дюроа зае мястото си, после пак слезе, за да поприказва още няколко минути с нея, обхванат ненадейно от скръб, от една печал, от една голяма тъга, че оставя тази жена, сякаш я изгубваше завинаги.
Един гаров чиновник викаше: „Марсилия, Лион, Париж — качвайте се!“
Дюроа се качи, после застана до вратата, за да й каже още няколко думи. Локомотивът изсвири и влакът бавно тръгна.
Жорж, който се беше показал от прозореца, гледаше младата жена, застанала неподвижно на перона. И ненадейно, когато вече щеше да я изгуби от погледа си, той приближи и двете си ръце до устните и й прати една целувка. Тя му отвърна също така, само че с едно по-плахо, нерешително, едва забележимо движение.
Втора част
I.
Жорж Дюроа се върна към всичките си предишни навици. Той беше се настанил на първия етаж на една малка къщица, на улица „Цариградска“. Живееше спокойно, като човек, който се готви за нов живот. Отношенията му с г-жа дьо Марел заприличаха почти на съпружески. Сякаш се упражняваше предварително в онова, което щеше да се случи скоро. Любовницата му, която често се чудеше на спокойствието и редовността на техните връзки, повтаряше, смеейки се:
— Ти си по-спокоен дори от мъжа ми, та не си е струвало трудът да го сменям.
Г-жа Форесте не беше се върнала от Кан. Той получи от нея писмо, в което му съобщаваше, че ще се върне едва към средата на април. Тя не споменаваше нещо за тяхното сбогуване. Той беше напълно решен да употреби всички средства, за да се ожени за нея, ако все пак тя се двоуми. Дюроа вярваше в оная пленителна сила, която усещаше в себе си, сила голяма и непреодолима, която покоряваше всички жени.
Едно късо писъмце го предизвести, че решителният час наближава:
„В Париж съм. Елате да се видим. Мадлен Форесте“.
Нищо повече. Той го получи с пощата, която пристигна в девет часа. И отиде при нея в същия ден в три часа. Тя му простря и двете си ръце, като го посрещна с хубавата си мила усмивка. Двамата няколко секунди се гледаха проницателно. После тя прошепна:
— Колко добър се показахте, като дойдохте там при онези ужасни обстоятелства.
— Аз бих направил всичко, което бихте ми заповядали — отговори той.
Двамата седнаха. Тя го разпита за новини, за семейството на Валтер, за всички сътрудници и за вестника. Тя често мислеше за вестника.
— Силно усещах липсата му — говореше тя, — много силно. В душата си се чувствам журналистка. Какво да ви кажа, обичам тази професия.
След това тя млъкна. Стори му се, че в усмивката й, в тона на гласа й, в самите й думи имаше някаква покана. Макар че се беше зарекъл да не бърза с решението си, той каза:
— Е, добре… Защо… защо… да не се заловите пак… с това занятие… под името… под името… Дюроа.
Тя изведнъж стана сериозна и, като постави ръката на рамото му, тихичко каза:
— Нека не говорим още за това.
Дюроа усети, че тя се ужасява и, като коленичи пред нея, започна страстно да целува ръцете й, като повтаряше:
— Благодаря, благодаря, колко много ви обичам!
Тя стана. Той направи същото и забеляза, че е много бледа. В този миг Дюроа разбра, че я е спечелил. И понеже се намираха един срещу друг, той я прегърна, после я целуна по челото с нежна, продължителна целувка.
Когато се освободи от прегръдките му, тя поде сериозно:
