смъртта. Той я виждаше…
Двамата чуваха гласа на свещеника, който говореше високо, понеже беше малко глух. Той казваше:
— Но не, но не. Вие съвсем не сте в такова лошо положение, както си въобразявате. За доказателство може да послужи туй, че аз дойдох като приятел, като съсед.
Те не можеха да чуят какво каза Форесте. Старецът продължи:
— Не, аз няма да ви причестявам. Ние ще говорим за това, когато оздравеете. Ако искате да се възползвате от моето посещение, за да се изповядате малко, на мен ще ми бъде приятно. Аз съм пастор и използвам всеки случай да съм в услуга на паството си.
Настъпи дълго мълчание. Навярно Форесте говореше със своя беззвучен, задъхващ се глас.
След това изведнъж свещеникът започна да говори с друг тон, с тон на свещенослужител:
— Божието милосърдие няма край, изчетете Confiteor, мое чадо. Вие може би сте го забравили, аз ще ви помогна. Повтаряйте след мен: Confiteor Deo omnipotenti… Beatae Mariae semper virgini…
От време на време той спираше, за да може болният да повтаря след него. После каза:
— Сега се изповядайте.
Младата жена и Дюроа не се помръдваха от мястото си, обхванати от странно смущение, потресени, в печално очакване.
Форесте нещо избъбри, свещеникът повтори:
— Вие сте имали греховни наклонности… От какъв род, чадо мое?
Младата жена стана.
— Да идем в градината. Не трябва да чуваме неговите тайни — каза тя.
И те излязоха. Седнаха на една пейка край вратата, до разцъфнал розов храст и зад кошница, пълна с карамфили, които изпълваха въздуха със своите силни и приятни ухания.
Дюроа попита след късо мълчание:
— Много ли време още ще останете тук?
— О, не. Когато всичко свърши, аз ще се завърна — отговори тя.
— След десетина дни.
— Да, най-много.
— Той няма ли родители?
— Никого, освен братовчеди. Неговите родители са умрели, когато той е бил още съвсем млад.
И двамата гледаха, мълчейки една пеперуда, която събираше нектар от карамфилите, прехвръквайки от един на друг, с трептящи криле, чиито трептения продължаваха и когато тя кацаше.
Слугата съобщи, че свещеникът е свършил. Качиха се заедно горе. Форесте изглеждаше още по- отслабнал, отколкото през вчерашния ден. Свещеникът го държеше за ръката.
— Довиждане, чадо мое, аз ще дойда утре заранта.
Когато той излезе, болният, който се задушаваше, се опита да простре двете си ръце към жена си и прошепна:
— Спаси ме… спаси ме… мила моя… аз не искам да умирам… не искам да умирам… О, спасете ме… Кажете какво трябва да се направи, повикайте лекар… Ще взема всичко, което трябва… Аз не искам… не искам…
Той плачеше. Големи сълзи се търкаляха по неговите хлътнали бузи, а отслабналите краища на устата му правеха гримаса като на плачещо дете. После ръцете му, които паднаха върху леглото, започнаха да се движат бавно и непрекъснато, сякаш търсеха нещо върху покривката.
Жена му също се разплака, шепнейки:
— Няма нищо, няма нищо. Това е само криза, утре ще ти бъде по-добре. Ти вчера се умори много от разходката.
Форесте дишаше много по-бързо, отколкото заморено куче; той дишаше тъй ускорено, че дишането не можеше да се брои, тъй тихо, че едва се долавяше. Той повтаряше непрекъснато:
— Аз не искам да умра!… О! Боже мой… Боже мой… Какво е това, което става с мен? Аз няма да видя повече нищо… нищо… никога… О! Боже мой!
Той виждаше пред себе си нещо невидимо за другиго и тъй чудовищно, че в неговите фиксирани очи беше замръзнал ужасът. Ръцете му продължаваха своето страшно, еднообразно движение.
Изведнъж той се разтрепера от главата до нозете и прошепна:
— Гробища… мене… Боже мой!
Форесте млъкна. Лежеше неподвижен, задушен и вцепенен.
Времето минаваше. В съседния манастир часовникът удари дванадесет на обяд. Дюроа излезе, за да хапне малко. След един час той се върна. Г-жа Форесте отказа да обядва. Болният не мърдаше. Слабите му пръсти все още се движеха върху покривката, сякаш искаха да я метнат върху лицето му. Младата жена беше седнала в едно кресло, до самото легло. Дюроа седна в друго кресло до нея. Двамата мълчаха в очакване на най-страшното.
Беше дошла една медицинска сестра, изпратена от лекаря, която дремеше край прозореца.
Дюроа също задремваше, когато изведнъж почувства, че става нещо. Той отвори очите си тъкмо в този момент, когато Форесте беше затворил своите, подобно на две свещи, които угасват. Чу се слабо изхъркване и две струи кръв бликнаха от краищата на устата му и се стекоха по ризата му. Ръцете му престанаха да мърдат. Дишането спря.
Жена му разбра, че това беше краят и, като извика, падна на колене и заплака върху покривката. Жорж, изненадан и смаян, се прекръсти машинално. Медицинската сестра се пробуди, и като приближи до леглото, каза:
— Свърши се.
Дюроа, чието самообладание се върна, прошепна, като въздъхна облекчено:
— Не очаквах, че това ще стане толкова бързо.
Когато първото вълнение премина, след пролетите първи сълзи, те се заеха с всичко, което трябваше да се извърши около мъртвеца. Дюроа тича чак до вечерта.
Като се върна, той усети глад. И г-жа Форесте хапна малко; после отидоха в стаята на покойника, за да прекарат нощта около тялото му. Две свещи горяха върху нощната масичка, до една тарелка с вода, в която плаваше клонче от мимоза, понеже нямаше чимшир.
Дюроа и г-жа Форесте бяха сами около този, който не съществуваше вече. Те стояха без да говорят и, замислили се, гледаха в него.
Жорж, който се вълнуваше от настъпилата тайна около мъртвеца, гледаше в него втренчено, без да вдига очи. Погледът и мислите му като че бяха приковани в това изсъхнало лице, което изглеждаше още по-мършаво, поради мъждукащите пламъчета на свещите. Това беше той, неговият приятел, Шарл Форесте, който до вчера приказваше с него! Какво странно и ужасно нещо е това пълно изчезване на едно същество! О! Сега той си спомни думите на Норбер дьо Варен, който бе преследван от страха от смъртта: „Никога едно същество не се връща“. Ще се родят милиони и милиарди такива подобни, с две очи, един нос, уста, череп и мислите вътре в него, но този, който сега е прострян върху леглото, никога отново няма да дойде.
В продължение на много години той живееше, ядеше, смееше се, обичаше, както всички хора. Сега всичко това е минало. За него всичко е свършено завинаги. Един живот! Няколко десетки години и после нищо повече! Раждат се, израстват, наслаждават се, нещо очакват и после умират. Сбогом! Мъж или жена, ти никога няма да се върнеш на земята! И все пак всеки носи в себе си трескавия, неосъществим стремеж към вечност, всеки е нещо като вселена във вселената и всеки изчезва, изгаря безследно в кладата на новите поколения. Растенията, животните, хората, звездите, световете — всичко се ражда, после умира, за да придобие друг образ. Но никога едно същество не идва отново — нито едно насекомо, нито един човек, нито една планета!
Необясним, безграничен страх обхвана душата на Дюроа, страх пред това неизбежно небитие, което тъй мимолетно и тъй жестоко разрушава безследно всяко същество. Той вече чувстваше неговата заплаха над главата си. И си спомни за насекомите, които живеят само няколко часа, за животните, които живеят няколко дни, за хората, които живеят няколко десетки години, за планините, които живеят няколко хилядолетия или века. Каква е разликата между едните и другите? Няколко часа повече — ето всичко.
Дюроа се обърна, за да не гледа повече в мъртвеца. Г-жа Форесте, която беше навела главата си,
