— Никога няма да бъде това. Аз ти обещавам.
— Не, все пак ти ще ги довеждаш.
— Аз ти се заклевам.
— Истина ли?
— Честна дума. Това гнезденце е наше, само наше.
И в изблик на любов тя го прегърна:
— Съгласна съм, мили мой. Но ако ти не устоиш на думата си дори веднъж, макар един само път, всичко между нас ще свърши завинаги.
Той се закле и решиха да се премести още в същия ден. После тя му каза:
— В неделя те каня вкъщи да обядваме заедно. Моят мъж те намира очарователен.
Дюроа се почувства поласкан.
— Ах, нима?…
— Да, ти спечели неговите симпатии. И още нещо: казал си ми, че си израснал в селски чифлик, нали?
— Да, защо?
— Значи си запознат със земеделието?
— Да.
— Тогава му говори за градинарството и за реколтата, той много обича това.
— Добре, ще се погрижа да не забравя.
Преди да излезе, тя го обсипа със страстни целувки. След този дуел нейната любов се разпали още по- пламенно.
Отивайки към редакцията, Дюроа си мислеше: „Какво чудно същество. Колко е лекомислена, като птичка. Кой би могъл да знае какво иска тя и какво обича! И каква смешна двойка! Каква фантастична случайност е съединила този старец с тази безразсъдна жена? Кое е накарало този инспектор да вземе тази студентка?“ После заключи: „Все пак това е една чудесна любовница. Аз ще бъда голям глупак, ако я изпусна“.
VIII.
Дуелът издигна Дюроа в ранг на един от главните хроникьори на „Ла ви франсез“. Но понеже изпитваше голяма трудност при изразяването на мислите си, той си избра за своя специалност теми, трактуващи упадъка на нравите, изменението на характера, отслабването на патриотизма, анемията на чувството за чест у французите. (Той беше измислил думата „анемия“ и се гордееше с това).
И когато г-жа дьо Марел със своя скептичен и насмешлив, чисто парижки ум, се подиграваше на неговите разсъждения, той отговаряше, усмихвайки се: „Да! Но това ще ми създаде по-късно голяма репутация“.
Сега той живееше на улица „Константинопол“, където беше отнесъл своя куфар, своята четка, бръснач и сапун, предмети, които съставяха неговата покъщнина. Два или три пъти в седмицата младата жена идваше при него. Обикновено го заварваше в леглото и тя незабавно се събличаше и лягаше до него, все още трепереща от студа.
Дюроа пък всеки четвъртък вечеряше у тях и доставяше удоволствието на мъжа й, като говореше с него за агрономия. И понеже той самият обичаше това, което земята ражда, понякога тъй се увличаше в разговорите си, че съвсем забравяха тяхната жена, която дремеше на канапето.
Лорин често заспиваше ту върху коленете на баща си, ту на коленете на Бел Ами.
И когато журналистът си отиваше, г-н дьо Марел винаги заявяваше с патетичен тон, с който той говореше за най-малкото нещо: „Това момче е наистина много приятно. То има много развит ум“.
Наближаваше края на февруари. Сутрин по улиците от количките на цветопровадачките започваше да се разнася аромат на теменуги. В житейското небе на Дюроа нямаше нито едно облаче. Една вечер той намери писмо, тикнато под вратата на квартирата си. Той погледна печата и разбра, че писмото е изпратено от Кан. Той отвори плика и зачете:
Скъпи приятелю, вие ми бяхте казали, нали, че мога да разчитам на вас във всичко. Тогава, ето, аз се обръщам към вас с една голяма молба, а именно да дойдете да ме придружавате, да не ме оставяте сама в последните минути на Шарл, който вече е на умиране. Той може би не ще може да преживее тази седмица, макар че още става, но лекарят ме предупреди.
Аз нямам вече нито сила, нито кураж да присъствам денем и нощем на тази агония. И аз с ужас мисля за последните минути, които приближават. Аз няма към кого да се обърна, освен към вас, понеже моят мъж няма никакви роднини. Вие бяхте негов приятел; той ви отвори вратата на вестника. Елате, аз ви моля. Аз нямам друг, когото да извикам.
Оставам предан ваш другар
Особено чувство изпълни сърцето на Жорж, едно чувство на освобождение, на перспективи, които се откриваха пред него, и той прошепна: „Разбира се, аз ще отида. Бедният Шарл! Това очаква всички ни!“
Патронът, на когото той съобщи за писмото на младата жена, се съгласи да разреши заминаването му, но без особено желание, като повтаряше:
— Но върнете се бързо, вие сте ни необходим.
Жорж Дюроа тръгна за Кан на другия ден с бързия влак в седем часа, след като беше предизвестил семейство дьо Марел с телеграма.
Пристигна на другия ден около четири часа вечерта. На гарата го посрещна изпратен от г-жа Форесте човек, който го отведе във вилата „Жоли“, разположена на един хълм, сред гора от елхи. Красиви бели къщи изпълваха пространството от Кан до залива Жуан. Вилата беше малка, ниска, в италиански стил. Тя бе накрая на пътя, който минаваше зигзагообразно през дърветата и след всеки завой се откриваха чудесни гледки.
Слугата отвори вратата и извика:
— О, господине, госпожата ви очаква с нетърпение.
Дюроа попита:
— Как е със здравето си господарят?
— О, не е добре, господине. Той няма да издържи дълго.
Салонът, в който Дюроа влезе, беше обвит с розов плат с гълъбови шарки. Голям и широк прозорец гледаше към града и към морето. Жорж шепнеше: „Дявол да го вземе, тук е хубаво като на чифлик. Откъде имат толкова пари?“
Шумът на рокля го накара да се обърне. Г-жа Форесте му подаде и двете си ръце:
— Колко е хубаво, че дойдохте!
И тя го целуна неочаквано. После те се спогледаха.
Г-жа Форесте беше малко бледа, отслабнала, но все пак свежа. Дори му се стори, че беше станала по- хубава. Тя прошепна:
— Той е много зле, разбирате ли, той усеща, че си отива и ме тероризира жестоко. Аз му казах за вашето идване. Но къде е вашият багаж?
Дюроа отговори:
— Оставих го на гарата, понеже не знам в кой хотел ще ме посъветвате да отседна, за да бъда по-близо до вас…
Тя се подвоуми, после каза:
