Той се облече бързо и тръгна към г-н Валтер, макар че беше едва осем часът сутринта.
Г-н Валтер, вече станал, четеше „Перо“.
— Е, добре — каза той с тържествен вид, след като Дюроа влезе. — Вие не трябва да отстъпвате.
Жорж не отговори нищо. Директорът продължи:
— Идете веднага и намерете Ривал. Той ще се погрижи за интересите ви.
Дюроа смотолеви нещо и отиде да се срещне с хроникьора. А той още спеше. Като чу да се звъни, Ривал скочи от леглото си. След като прочете отзива, каза:
— Дявол да го вземе. Това не може да бъде. Кой искате да бъде другият секундант?
— Още не знам.
— Буаренар? Какво мислите за него!
— Добре, Буаренар.
— Владеете ли добре шпагата?
— Съвсем не.
— Дявол да го вземе! Ами с револвер боравите ли?
— Стрелям, но не съм майстор.
— Добре.
— Вие идете да се упражнявате, докато аз уредя всичко. Почакайте ме една минута.
Той излезе и скоро се върна избръснат, елегантно облечен.
— Елате с мене — каза той.
Ривал живееше на първия етаж в малък хотел. Двамата слязоха в един много голям зимник, превърнат в зала за фехтовка и стрелба.
След като запали цял ред газови рогове, които се простираха до дъното на друг зимник, където се издигаше направен от желязо човек, боядисан в червен и син цвят, той сложи на масата два чифта револвери нова система и започна да командва отсечено, сякаш бяха на самото място на дуела:
— Готово ли е? Огън! — Едно, две, три.
Дюроа, съвсем объркан, се подчиняваше, повдигаше ръце, мереше се и стреляше, като често улучваше манекена точно в корема. Още в ранното си детство той беше се упражнявал в стрелба, като убиваше на двора птици със стария бащин револвер. Жак Ривал, доволен заявяваше:
— Добре, много добре, много добре, ще ви тръгне, ще ви тръгне.
И след това, като го остави сам да се упражнява, каза:
— Стреляйте така до обяд. Ето ви патрони, не се страхувайте, че ще ги свършите. Аз ще дойда да ви взема за закуска и ще ви донеса новини.
И той излезе. Като остана сам, Дюроа постреля малко, после седна и се замисли. Колко глупаво беше това! Нима от това работата се променяше? Нима след дуела мошеникът престава да бъде мошеник? Какво спечелва един честен човек като се излага на куршума на някой мерзавец. И размишлявайки за мрачните страни на живота, той си спомняше за разсъжденията на Норбер дьо Варен, за слабостта на човешкия ум, за посредствеността на идеите, на стремежите и за нищожеството на човешкия морал. „Дявол да го вземе, колко е прав той“ — почти извика Дюроа.
Жорж почувства жажда. Като чу зад себе си шум от стичащи се капки, той се огледа и видя някакъв душ. Отиде и пи вода от крана. После отново изпадна в размисъл. В подземието беше потискащо като в гробница. Глухият тропот на файтоните напомняше трясък на гръмотевица. Колко е часът сега? Времето тук течеше като в тъмница, където то се определя единствено благодарение на появата на надзирателя на затвора, който донася храна.
Изведнъж Жорж чу стъпки и гласове. Влезе Ривал, придружаван от Буаренар. Щом като видя Дюроа, той каза:
— Всичко е уредено.
Дюроа помисли, че всичко ще свърши с извинително писмо. Сърцето му радостно затуптя.
— А!… благодаря — промълви той.
Хроникьорът продължи:
— Този Лангремон е много отстъпчив и прие всичките ни условия. Двадесет и пет крачки и да се стреля по команда вдигайки револвера. В тоя случай ръката е по-уверена. Ето, Буаренар, вижте…
И като взе оръжието, той започна да стреля, като доказваше, че премерването е по-удобно, когато револверът постепенно се издига с ръка. След това каза:
— Сега да отидем да закусим.
Тръгнаха към най-близкия ресторант. Дюроа през цялото време мълча. Той яде, за да не помислят, че го е страх. После тръгна с Буаренар за редакцията, където, разсеян, машинално изпълняваше задълженията си. В очите на всички той се показа смел.
Привечер Жак Ривал дойде да му стисне ръката. Те се уговориха, че секундантите ще го вземат със себе си с файтона в седем часа сутринта и ще се отправят за гората Верине, където ще стане дуелът.
Всичко това стана въпреки неговата воля, без неговото участие, без да каже една дума, без да заяви нещо, без да приеме или откаже. Всичко се случи с такава бързина, че той беше замаян, изплашен и не можеше да си даде ясен отчет за това, което става.
Жорж Дюроа се върна вкъщи около девет часа вечерта, след като вечеря с Буаренар, който от чувство на преданост не се отдели от него през целия ден.
Като остана сам в продължение на няколко минути, Жорж развълнувано се разхождаше из стаята с големи крачки. Беше много разстроен. Само една мисъл изпълваше ума му: Утре ще бъде дуелът. Той е бил войник, той е стрелял срещу арабите, без да има обаче за него някаква опасност, сякаш стреляше като на лов по някоя дива свиня.
Дюроа беше направил това, което трябваше да се направи. Той беше се показал такъв, какъвто трябваше да бъде. За него ще приказват, ще го ободряват, ще го хвалят. После той каза на висок глас, тъй както се говори в минути на силна възбуда на мисълта: „Колко брутален е този човек!“
И пак седна и се отдаде на размисъл. После хвърли върху малката масичка визитната картичка на своя противник, връчена му от Ривал. Той я препрочете пак, макар че през деня я беше чел поне двадесет пъти: „Луи Лангремон, ул. «Монмартр» 176.“ Нищо повече.
Жорж разглеждаше буквите, които му изглеждаха мистериозни, съдържащи големи безпокойства. Луи Лангремон — кой беше този човек. Каква възраст има? Колко е висок? Какво е лицето му? Не е ли възмутително, че един чужденец, един непознат идва тъй неочаквано да разбие живота ви, без никакъв повод, под влиянието на каприз, заради бабата, която се беше карала със своя месар?
Той повтори още веднъж на висок глас: „Колко е брутален!“
И Жорж застана неподвижно, замислен, без да сваля очи от визитната картичка. В него се зараждаше омраза към това късче хартия, смесена с чувство на слабост. Колко глупава е цялата тази история! Той взе малките ножички за нокти и проби с тях по средата напечатаното име, сякаш беше промушил някого.
И тъй, Дюроа ще трябва да се бие и да се бие с револвер? Защо той не беше избрал шпагата? Всичко би свършило с малко одраскване, а в стрелбата с револвер никога не можеш да бъдеш уверен в последствията. „Трябва да бъда смел!“ — каза си той.
Звукът на гласа му го накара да трепне. Той се огледа. Почувства се силно нервиран. Изпи чаша вода и легна да спи.
В стаята беше студено, но под завивката бързо се затопли. Но не можеше да заспи. Обръщаше се ту на лявата си страна, ту на дясната. По някое време почувства жажда. Стана, пи вода. Беше неспокоен: „Нима мене ме е страх?“ — питаше се той. Защо сърцето му започваше лудо да бие при най-малкия шум в стаята? Когато часовникът иззвъня, той скочи изплашен. И трябваше да отвори устата си, за да си поеме дъх.
Дюроа се опитваше да разсъждава философски върху темата за страха. Не, той нямаше право да се страхува, защото беше решил да върви докрай. Решил беше да се бие, да покаже мъжество. Но сега се чувстваше разстроен. И отново го обхвана съмнение, тревога и страх. Разбира се, той ще отиде на мястото на двубоя. Но ако се уплаши? Ако изгуби съзнание? Той мислеше за своето положение, за своята репутация, за своето бъдеще?
Изведнъж го обхвана силно желание да се огледа в огледалото. И запали свещта. Като погледна лицето си, той едва се позна. Стори му се, че никога не беше се виждал такъв. Очите му бяха опулени. Изглеждаше блед, много блед.
