Жорж Дюроа, желаейки все пак да бъде любезен с дъщерята на началника си, от време на време се обръщаше към нея с някой въпрос.
От дясната страна на г-н Валтер стоеше виконтеса дьо Персемюр, която заемаше поза на принцеса. Дюроа, който едва сдържаше смеха си при нейния вид, тихичко попита г-жа дьо Марел:
— Познавате ли другата, която се подписва Розовото Домино?
— Да, много добре я знам: баронеса Ливар.
— Като тази ли е дебела?
— Не. Но също така е комична. Висока, 60-годишна баба, суха като пръчка, с причудлива фризура, с ум от времето на реставрацията, с тоалет от същата епоха…
— Откъде са се намерили тези феномени в литературата?
— Буржоазните парвенюта винаги биват събирани от случайните благородници.
— Няма ли други причини?
— Никакви.
После между патрона, двамата депутати, Норбер дьо Варен и Жак Ривал се завърза политически спор, който продължи докато стана време за десерта.
Когато се върнаха пак в салона, Дюроа отново се приближи до г-жа дьо Марел и, като я гледаше в очите, каза:
— Искате ли тази вечер да ви придружа до вкъщи.
— Защо?
— Защото моят съсед г-н Ларош Матьо ме завежда всеки път, когато вечерям тук.
— Кога ще мога да ви видя?
— Елате утре да закусите с мен.
И те се разделиха, без да си кажат нещо повече.
Дюроа не остана дълго време, понеже вечеринката му се видя монотонна и скучна. Като слизаше по стълбите, той настигна Норбер дьо Варен, който също си отиваше. Старият поет го улови под ръка, понеже вече не се страхуваше от съперничеството на младия човек във вестника, тъй като те работеха в съвсем различни отдели, сега той му засвидетелства своето желание за покровителство.
— Няма ли малко да ме придружите по пътя?
— С радост, скъпи учителю — отговори Дюроа.
И двамата бавно тръгнаха по булевард „Малерб“.
Париж през тази нощ беше почти пуст. Беше студена нощ, една от нощите, когато звездите изглеждат по-високо, пространствата бездънни, а леденият вятър донася някъде отвъд облаците диханието на смъртта.
В първия момент двамата мъже не говореха нищо. Пръв Дюроа, за да започне разговор, каза:
— Този господин Ларош Матьо има много интелигентен и образован вид.
— Така ли смятате?
— Да, казват, че в камарата той е един от най-даровитите хора.
— Възможно е. Между слепците еднооките изглеждат крале. Всички тези хора са посредствени, понеже всичките им мисли са затворени между две стени — пари и политика. Това са педанти, мили мой, с които не може да се говори за нещо, за нещо, което ние обичаме. Техните мисли са заприщени тъй, както Сена е заприщена при Аниер. Ах, колко трудно е да намериш човек, който да има широчина в мислите си, който ви дава усещанията на онази неопитност на простора, която вдишват при брега на морето. Аз познавах няколко такива мъже, но те умряха.
Норберт дьо Варен приказваше с ясен, но въздържан глас, на който, ако би дал воля, би продънил среднощната тишина. Той изглеждаше възбуден и печален.
— Но не е ли все едно малко повече или малко по-малко ум, щом като всичко отива към един и същи край — заключи Норбер дьо Варен и млъкна.
Дюроа, който тази вечер се чувстваше много весел, каза, като се усмихваше:
— Днес, скъпи учителю, вие сте мрачно настроен.
— Това е моето обикновено настроение, мое дете — отвърна поетът. — То ще стане след няколко години и ваше. Животът е една стръмнина. Докато се изкачваш, гледаш към върха и се радваш; но когато стигнеш върха, веднага забелязваш зеещата пропаст и това е краят, това е смъртта. Качването става бавно, а слизането е бързо. На вашата възраст човек е настроен радостно. Надяваш се на много работи, които, впрочем, никога не се сбъдват. На моята възраст не се очаква нищо… освен смъртта.
Дюроа започна да се смее.
— Дявол да го вземе, тръпки ме побиват от вашите думи.
Норбер дьо Варен продължи:
— Не, сега вие не ме разбирате, но един ден ще си спомните за моите думи. Идва време, разбирате ли, а за мнозина доста рано, когато престават да се смеят, защото във всичко виждат ужасната маска на смъртта. О! Сега вие дори не можете да разберете тази дума — смърт. На вашата възраст това не означава нищо. На моята — тя ужасява. Да, започваш да я разбираш изведнъж, без да знаеш защо и за какво и тогава целият живот ненадейно изменя вида си. Ето вече петнадесет години откакто аз чувствам това… Вътре в мен нещо ме гложди, подобно кръвожаден звяр… Аз усещам как малко по малко, месец след месец, час след час рухвам — като къща, която трябва да рухне. Съзнанието за това разрушение ме промени във всяко отношение и аз сам себе си не мога да позная. От мене не остана нищо, което да напомня онзи бодър, радостен и силен човек, какъвто бях на тридесетгодишна възраст. Аз виждах как моите черни коси побеляваха с отвратителна и изкусна бавност! Изчезна моята хубава кожа, моите мускули, моите зъби, цялото мое предишно тяло, като ми остана само скърбящата душа, която също скоро ще ми бъде отнета. Да, тя, подлата, ме изтощи, тя разруши бавно и мъчително цялото ми тяло, секунда след секунда. Сега аз чувствам смъртта във всичко до което се докосна. Всяка крачка ме приближава до нея, всяко движение, всяка въздишка ускорява това омразно разрушение. Да дишаме, да спим, да пием, да ядем, да работим, да мечтаем — всичко, което вършим, ни приближава до смъртта. И като заключение: да живееш, означава да умираш! О, вие ще узнаете всичко това! Ако бихте се замислили само четвърт час, бихте повярвали в това… Какво очаквате? Любов ли? Още няколко целувки и вие ще изгубите способността да се наслаждавате от нея… И после, освен нея, какво? Парите ли? За какво стават те? Да си купуваме жени? Печална участ! За да ядем много, да тлъстеем и да викаме нощем от припадъци от подагра? И после какво остава още? Славата ли? За какво ни е, щом като тя не се появява под формата на любов? Е, а после, какво — в края на краищата винаги смърт. Сега аз често я виждам толкова близо, че ми се иска да протегна ръка, за да я отблъсна. Тя се намира навсякъде по земята и изпълва пространството… Аз я виждам навсякъде — в малките животни, смазани насред пътя, падащите листа, белият косъм, забелязан в брадата на един приятел, всичко това ме кара да викам от дъното на измъчената си душа: „Ето я!“ Тя ми отравя всичко, което аз правя, всичко, което аз виждам, всичко, което аз ям и пия, всичко, което аз обичам — лунната светлина, слънчевия изгрев, необятното море, чудните реки, красивите летни вечери, когато тъй леко се диша.
Той вървеше бавно, малко запъхтяно, сякаш говореше сам на себе си и като че беше забравил, че го слушат. И продължи:
— И никога никое същество не се връща отново. Пазят снимки, изображения, посредством които може да се възпроизведат предметите, но моето тяло, моето лице, моите мисли, моите желания никога няма да се възродят отново и в същото време ще се появят милиони, милиарди същества, на които в едно пространство от няколко сантиметра ще бъдат също така разположени носа, очите, челото, бузите, устата, които ще имат същата душа, както моята, но аз няма да се върна и нищо от моето същество няма да се появи отново в тези безкрайни и разновидни страдания, безкрайно различни и все пак приличащи си едно на друго. Защо да се привързваме? Към кого да хвърлим виковете на отчаянието? В какво можем да вярваме? Всичките религии са безсмислени с техния наивен морал и егоистични обещания. Само смъртта е нещо, в което няма съмнение.
Той се спря, хвана Дюроа за двата края на пардесюто му и каза с протяжен глас:
— Помислете върху всичко това, млади човече, мислете за него в продължение на дни, месеци, години и ще виждате живота в съвсем друг вид. Потрудете се да се отървете от всичко това, което ви ограничава, направете свръхчовешко усилие да престанете да живеете за вашето тяло, за вашите интереси, за вашите
