След тях дойдоха Форесте. Г-жа Форесте изглеждаше чудесно в своето розово облекло. Дюроа се изненада, когато забеляза, че тя интимничи с двамата депутати. Тя беседва с г-н Ларош почти шепнешком, край камината, в продължение на пет минути. Шарл изглеждаше измъчен. Напоследък той беше много отслабнал и непрекъснато кашляше, като повтаряше: „Аз трябва на всяка цена да прекарам края на зимата на юг“.
Норбер дьо Варен и Жак Ривал дойдоха заедно. След това през задните стаи се появи г-н Валтер с двете си дъщери, на възраст от шестнадесет до седемнадесет години. Едната бе грозна, а другата — хубава.
Дюроа, макар да знаеше, че патронът беше семеен, все пак остана учуден. Никога той не беше мислил за дъщерите на своя началник, които не бе виждал. При това той си ги представяше още малки, а изведнъж ги видя вече госпожици. След представянето, една след друга те му подадоха ръце, след което седнаха край определената за тях малка масичка и започнаха да навиват сложените в кошничка копринена конци. Очакваха още няколко, а пристигналите вече мълчаха, както това се случва с хора от различни професии, събрали се на вечеря, след като различно са прекарали деня.
Дюроа, скучаейки, беше започнал да разглежда стените. Г-н Валтер, с видимо желание да се похвали, отдалеч попита:
— Моите картини ли разглеждате? — Той натърти на думата „моите“, като добави: — Аз ще ви ги покажа.
И той взе лампата, за да могат да се разгледат подробностите.
— Тук са пейзажите — каза той.
По средата на стената висеше една голяма картина на Гюйом — ирландски бряг по време на буря. Под нея беше една гора от Артини, после една равнина в Алжир, с камила на хоризонта, приличаща на някакъв странен монумент.
Г-н Валтер мина на съседната стена и каза с тон на церемониален майстор:
— Великата живопис. — Това бяха четири картини „Едно посещение на болница“ от Жерве; „Жътварка“ от Бастиен Лепаш; „Една вдовица“ от Бурго и „Една екзекуция“ от Жан-Пол Лорен. Последната картина представляваше ваднейски свещеник, застрелван до стената на една църква от отряда на Сините.
Когато стигна до следващата стена, патронът каза с усмивка:
— Тука са фантастите. — Силно впечатление правеше „Горе и долу“. Тя изобразяваше една хубава парижанка, качваща се на стълбите на трамвая, когато той е в движение. Нейната глава е вече наравно с покрива на трамвая и мъже, седящи на скамейките, разглеждат с жадно любопитство младото лице, което идва срещу тях, когато седящите долу на платформата разглеждат нозете на младата жена и с досада, и с пожелание.
Г-н Валтер, като държеше лампата, повтаряше с лукава усмивка:
— Какво, нали е смешно? Нали е смешно?
После той освети „Спасяването на давещите се“ от Ламбер. В средата на почистена след ядене маса едно котенце, седнало на задните си крака, с учудване и внимание се вглежда в една муха, потънала в една чаша с вода. Котето е вече повдигнало крака си, готово да хване мухата с бързо движение. Но то още не се решава. То се колебае какво да прави?
После патронът показа картината „Урокът“ от Дедай, изобразяваща войник в казармата, който учи едно рунтаво кученце да бие барабан.
Дюроа се смееше и се възхищаваше на глас. Колко е прелестно това, колко е очарователно!…
Като чу гласа на г-жа дьо Марел, която влизаше, той изведнъж спря. Патронът продължаваше да осветява картините, като ги обясняваше. Сега той показваше акварел от Морис Лелуар — „Пречка“. Тя изобразяваше една носилка-стол, която преграждаше пътя на биещите се като херкулесовци. Изпод отвора на носилката-стол се виждаше красиво женско лице, гледащо… търпеливо, спокойно, дори с удивление тия двама мъже.
Г-н Волтер продължаваше:
— В другите стаи имам още картини, но те са от по-малко известни художници. Засега купувам картини от млади, още неизвестни художници и ги държа временно в задните стаи, очаквайки момента, когато авторите на тия картини ще се прославят. После шепнешком той каза:
— Сега е време да се купуват картини. Художниците умират от глад. Те са без стотинка, без стотинка…
Но Дюроа нищо не виждаше, слушаше и не разбираше. Г-жа дьо Марел беше тук, зад него. Какво да прави? Ако той я поздрави, няма ли тя веднага да му обърне гръб или да го наругае? Ако пък той не се приближи до нея, какво ще си помисли тя? „Ще гледам да спечеля време“ — каза си той. Беше тъй разстроен, че за момент му хрумна даже да се направи на болен и да си отиде вкъщи. Патронът приключи представянето на картините и сложи лампата, след което се поздрави с дошлата гостенка. Дюроа започна отново сам да разглежда картините, сякаш не беше им се напълно насладил. Беше объркан. Какво да прави? Той чуваше гласовете, схващаше разговора. Г-жа Форесте го повика:
— Моля ви се, господин Дюроа. — Той се спусна към нея. Тя го викаше, за да го запознае със своя приятелка, която уреждаше един празник и искаше това да се хроникира в „Ла ви франсез“.
— Разбира се, госпожо, разбира се — съгласи се той.
Г-жа дьо Марел сега се намираше съвсем близо до него. Той не смееше да се обърне. Изведнъж му се стори, че изгубва съзнание. Тя каза високо:
— Добър ден, Бел Ами! Значи вие вече не ме познавате.
Той бързо се обърна на токовете си. Тя стоеше пред него усмихната, гледаща го с очи, пълни с веселие и ласкавост. И тя му подаде ръката си. Той я пое треперейки, като се страхуваше дали зад нейното поведение не се крие някоя хитрост или примка. Тя искрено добави:
— Какво ви се е случило? Никъде не се виждате.
Той зашепна, като напразно се мъчеше да се владее:
— Имах много работа, много работа. Господин Валтер ме натовари с нова длъжност, която е свързана с грамадна работа.
Г-жа дьо Марел го гледаше в очите с искрено благоразположение:
— Зная, но това не е причина, за да забравите приятелите си — каза тя.
Разговорът бе прекъснат от една дебела госпожа, която влизаше. Тя бе деколтирана, с червени мишци и червени ръце, облечени и причесана с претенция. Дамата стъпваше тъй тежко, че при всяка крачка се чувстваше тежестта на бедрата й. Като забеляза, че й обръщат голямо внимание, Дюроа попита г-жа Форесте:
— Коя е тази личност?
— Виконтеса дьо Персемюр, която се подписва с псевдонима Бялата Лапа.
Той остана вцепенен и едва се удържа да не се изкикоти.
— Бялата Лапа! Бялата Лапа — аз си представях някоя млада жена, като вас! А каква била тя — Бялата Лапа! Но тя е интересна, доста интересна!
Слугата, който застана на вратата, съобщи:
— Яденето е сервирано.
Обедът беше обикновен и весел, един от тези обяди, през време на които приказват за всичко и за нищо. Дюроа седеше между по-голямата, грозната дъщеря на патрона, Роза, и г-жа дьо Марел. Съседството му с нея малко го стесняваше, макар тя да се държеше съвсем непринудено и бъбреше със свойственото си остроумие. Отначало той се подвоуми как да подходи с нея и не можеше да се оправи, подобно на музикант, който е изгубил верния тон.
След това, малко по малко той се овладя и започна да си разменя с нея интимни, почти чувствени погледи.
Изведнъж той усети, че някой под масата се докосна до крака му. Той леко повдигна крака си и срещна коляното на съседката си, която не се уплаши от неговото докосване. В този момент те не разговаряха, като и двамата се бяха обърнали към своите съседи на масата.
Дюроа, с разтуптяно сърце се докосна до коляното й. Тя му отговори с леко натискане. И той разбра, че връзката им се подновява.
За какво говориха двамата след това? Като че ли за нищо. Но устните им трепваха всеки път, когато те се поглеждаха.
