нашата визитна картичка. Ще им я оставим там.
И Челе се обади:
— Знаеш ли, научих, че по това време, привечер, те са на острова, и играят на стражари и апаши.
— Нищо. И Фери Ач дойде, когато знаеше, че сме на площадката. Който се бои, да не идва с мене.
Ала никой не се уплаши. Дори Немечек се показа решително смел. Виждаше се, че иска да спечели заслуги за повишението си. Той пристъпи гордо:
— Ще дойда с теб!
Тук, пред училището, не трябваше да застава мирно и да отдава чест, защото спазването на устава беше задължително само на площадката. Тук всички бяха равни. Чонакош също излезе напред:
— И аз ще дойда!
— Но ми обещай, че няма да свириш!
— Обещавам. Само че… нека сега за последен път да свирна!
— Хайде, свири!
Чонакош свирна силно, както си знаеше, та чак хората се обърнаха по улицата.
— Насвирих се за днес! — рече той доволно.
Бока се обърна към Челе:
— Ти няма ли да дойдеш?
— Какво да правя? — отвърна омърлушено Челе. — Не мога да дойда, защото в пет и половина трябва да си бъда у дома. Мама ми държи сметка кога свършва часът по стенография. Боя се, че ако закъснея днес, вече няма да ме пуска никъде.
Той страшно се изплаши от тази мисъл. Всичко щеше да пропадне: площадката, офицерството.
— Върви си тогава. Ще взема със себе си Чонакош и Немечек. А утре сутринта в училище ще научите какво е станало.
Ръкуваха се. Бока се сети за нещо:
— Кажете, нали Гереб днес не беше на часа по стенография?
— Не.
— Болен ли е?
— Не вярвам. На обед се прибрахме заедно. Нищо му нямаше.
На Бока не му харесваше поведението на Гереб. Той изглеждаше много подозрителен. Вчера, когато се разделиха, той го беше погледнал в очите толкова особено и толкова многозначително. Вижда се, момчето беше разбрало, че от него няма нищо да излезе, докато Бока е в дружината. Завиждаше на Бока. А той беше много по-темпераментен и по-дързък; не му харесваше кроткият, умен и сериозен нрав на Бока. Той се смяташе за по-голям храбрец.
— Знам ли — каза тихичко Бока и тръгна с двете момчета. Чонакош крачеше сериозен до него. А Немечек беше весел и плуваше от щастие, че най-сетне ще участвува в такова интересно приключение. Беше толкова весел, че Бока го смъмра:
— Не се втелявай, Немечек. Или мислиш, че отиваме да се забавляваме? Тази екскурзия е много по- опасна, отколкото можеш да си представиш. Спомни си за братята Пастор!
При тези думи веселото настроение секна в гърлото на русичкото момче. Наистина, Фери Ач беше страшно момче, дори разправяха, че е изключен от реалната гимназия. Той беше силен и невероятно смел. Но в очите му имаше нещо мило и покоряващо, което не можеше да се долови в очите на братята Пастор. Те ходеха винаги с наведени глави, гледаха начумерено и сърдито, бяха обгорени от слънцето и никой не ги беше виждал да се смеят. Човек имаше защо да се страхува от тях. Тримата малки храбреци вървяха забързани по безкрайния булевард „Юлои“. Беше съвсем тъмно. По булеварда светеха всички фенери и необичайното време караше момчетата да бъдат неспокойни. Те се забавляваха обикновено следобед. Толкова късно те не ходеха по улиците, а стояха в къщи над книгите. Тримата вървяха един до друг и след четвърт час стигнаха до Ботаническата градина. Зад каменната стена над главите им заплашително се издигаха високите разлистени дървета. Вятърът бучеше между младите листа, беше тъмно и когато пред момчетата се изпречи огромната Ботаническа градина със своята тайнствена, заключена врата и загадъчно шумящи дървета, сърцата им трепнаха. Немечек понечи да позвъни на вратата.
— За бога, не звъни! — спря го Бока. — Ще разберат, че сме дошли! Може би ще ги срещнем по пътя… пък и никой няма да ни отвори вратата.
— А как ще влезем?
Бока кимна към стената.
— През стената ли?
— Да.
— Тук, откъм булевард „Юлои“?
— Не! Ще заобиколим градината. Отзад стената е много по-ниска!
Свърнаха в малката тъмна улица, където вместо зид имаше дъсчена ограда. Завъртяха се край нея и потърсиха откъде биха могли да се промъкнат в градината. На едно място, до което стигаше светлината на уличния фенер, спряха. Отвъд, непосредствено до дъсчената ограда, растеше висока акация.
— Ако се покатерим тук — прошепна Бока, — ще ни бъде лесно да се спуснем по акацията. Хем от върха на дървото ще виждаме надалеч и ще разберем дали не са някъде насам.
Другите двама се съгласиха и се захванаха на работа. Чонакош клекна и се опря с ръце на оградата. Бока внимателно стъпи на раменете му и надникна отвъд. Всички пазеха тишина, никой не шумна. След като Бока се увери, че наблизо няма никой, махна с ръка. А Немечек прошепна на Чонакош:
— Вдигай го!
И Чонакош повдигна председателя. Той се вкопчи в прогнилата ограда, която започна да пращи под него.
— Скачай! — прошепна Чонакош.
Чуха се още няколко слаби изскърцвания и в следващия миг глухо тупване. Бока се озова точно в средата на една зеленчукова леха. След него се прехвърли Немечек, сетне Чонакош. Той се покатери на акацията — умееше да се катери по дървета, понеже беше от провинцията. Другите двама го разпитваха отдолу:
— Виждаш ли нещо?
Той отвърна приглушено от върха на дървото:
— Много малко, тъмно е.
— Виждаш ли острова?
— Виждам го.
— Има ли някой там?
Чонакош внимателно се навеждаше наляво, надясно между клоните и втренчено се взираше в тъмнината към езерото.
— От дърветата и храстите на острова не се вижда нищо… но на моста…
Той млъкна. Покатери се на един по-висок клон. Оттам продължи:
— Сега вече виждам добре. На моста има двама души.
Бока се обади тихичко:
— Тук са. На моста е стражата им.
После отново запращяха клоните, Чонакош слезе от дървото. Тримата стояха притихнали и мислеха какво да правят. Приклекнаха зад един храст, за да не ги види никой, и там шепнешком започнаха да се съветват.
— Най-добре ще е — започна Бока, — ако покрай храстите стигнем някак до развалините на замъка. Знаете, че… има развалини от замък, които се простират вдясно от един хълм.
Другите двама кимнаха мълчешком — познават мястото.
— До развалините може да стигнем, като внимателно се прикриваме зад храстите. Там някой ще се изкачи на хълма и ще разгледа. Ако няма никой, ще легнем по корем и ще се свлечем по хълма. Хълмът се спуска право към езерото. После ще се скрием сред камъша и ще решим какво да правим.
Два чифта светнали очи наблюдаваха Бока. Чонакош и Немечек приемаха за закон всяка негова дума.
Бока запита:
