Изглежда тук беше тайният им склад за оръжие. Първата мисъл на Чонакош беше да заграбят като плячка осемте секири.
— Не — възрази Бока, — няма да ги вземем. Това е обикновена кражба.
Чонакош се засрами.
— Сега си кажи думата, батенце! — осмели се да му каже Немечек, но Бока го смушка лекичко в ребрата и той млъкна.
— Да не губим време. Да излизаме и да се покатерим на хълма! Не искам да стигнем на острова, когато там вече няма никого.
Тази дръзка мисъл им върна желанието за приключения. Те разхвърляха секирите в помещението, за да се разбере, че някой е идвал. После се провряха през пукнатината и вече окуражени, забързаха към хълма. От върха се виждаше надалече. Застанаха един до друг и огледаха наоколо. Бока извади от джоба си пакетче и разгъна вестника, в който беше увит малък седефен далекоглед.
— Това е театралният далекоглед на сестрата на Челе — съобщи той и погледна през него. Островът се виждаше и с просто око. Около него блестеше малкото езерце, в което отглеждаха водните растения и чиито брегове бяха гъсто обрасли с камъш и тръстика. Сред листнатите дървета и високите храсти на островчето блестеше малка светлинка. При вида й трите момчета се замислиха.
— Там са — приглушено промълви Чонакош.
Немечек хареса фенера:
— И фенер си имат!
Малката светлинка блещукаше из острова, изчезваше зад някой храст, после отново светваше на брега. Някой се разхождаше с фенера.
— Виждам — обади се Бока, който нито за миг не сваляше далекогледа от очите си, — виждам, че се готвят за нещо или имат нощно обучение…, или…
Той млъкна внезапно.
— Какво? — запитаха загрижено другите двама.
— Божичко — продължи Бока, като гледаше през далекогледа, — този, дето носи фенера… този е…
— Е? Кой е?
— Позната фигура… сякаш е…
Той се изкачи по-нагоре, за да вижда по-добре, но светлинката изчезна зад храстите. Бока свали далекогледа от очите си.
— Изчезна — продума тихо той.
— Но кой беше?
— Не мога да кажа. Не го видях добре, тъкмо го взех на очи и той изчезна. Докато не съм сигурен, не искам да подозирам никого…
— Някой от нашите ли беше?
Председателят отговори натъжен:
— Струва ми се.
— Но това е предателство! — извика Чонакош, забравил, че трябва да пази тишина.
— Млъкни! Като стигнем там, ще разберем всичко. Дотогава имай търпение.
Сега вече и любопитството ги караше да бързат. Бока не искаше да каже на кого прилича този, който носеше фенера. Двамата започнаха да гадаят, но председателят им забрани със забележката, че не бива да се съмняват в никого. Неспокойни забързаха надолу по хълма, а после продължиха да пълзят в тревата. Вече не чувствуваха, когато трън коприва или остро камъче попаднеше под ръцете им. Бързаха, мълком пълзяха към брега на тайнственото малко езеро.
Стигнаха. Вече можеха да се изправят, понеже гъстият камъш, тръстиките и крайбрежните храсти бяха толкова високи, че прикриваха малките им фигури. Бока хладнокръвно заповяда:
— Тук някъде трябва да има лодка. Ще тръгна с Немечек надясно по брега, за да я потърсим, а ти, Чонакош, тръгни наляво. Който пръв открие лодката, ще чака другите.
Мълчешката тръгнаха веднага. Едва направиха няколко крачки и Бока забеляза лодката сред камъша.
— Да почакаме — каза той.
Зачакаха, докато Чонакош обиколи цялото езеро и се върне при тях от другата страна. Седнаха на брега и известно време наблюдаваха звездите. После се вслушаха дали няма да доловят някакъв разговор от острова. Немечек искаше да се покаже съобразителен.
— Ще приведа ухо до земята — заяви той.
— Остави ухото си на мира — спря го Бока, — няма смисъл да подслушваме с ухо на брега. Но ако се наведем над водата, ще чуваме по-добре. Виждал съм на Дунава как рибари, наведени над водата, разговарят помежду си от двата бряга. Вечер водата носи чудесно звука.
Те се наведоха над водата, но не доловиха какво се говори. От малкото островче се дочуваше само шепот и пращене. Междувременно пристигна и Чонакош и омърлушено доложи:
— Никъде няма лодка.
— Не тъжи, батенце — успокои го Немечек, — вече я намерихме!
И те тръгнаха към лодката.
— Ще се качим ли в нея?
— Не сега — каза Бока. — Първо ще издърпаме лодката на брега срещу моста, за да не бъдем близо до него, ако ни открият. Ще преплаваме в най-отдалечената точка от моста, за да заобикалят, ако искат да ни догонят.
Тази предпазливост се хареса на другите двама. Съзнанието, че водачът им е такова умно момче и тъй умело предвижда всичко, ги окуражи. А водачът попита:
— Имате ли канап?
Чонакош имаше. В джобовете на Чонакош имаше всичко. Няма базар, в който да има всичко, което съдържаха джобовете на Чонакош. В тях имаше ножче, канап, топчета, месингова брава, гвоздей, ключ, парцалче, бележниче, отвертка и бог знае още какво. Той измъкна канапа и Бока го завърза на халката, която се намираше върху носа на лодката. Така те започнаха да теглят лодката бавно, предпазливо към другия бряг на езерото. Докато я теглеха, непрекъснато наблюдаваха острова. И когато стигнаха до мястото, където искаха да седнат в разнебитената лодка, отново се разнесе познатата свирка. Но сега те не се изплашиха. Знаеха, че сменят стражата на моста. Не се плашеха и защото чувствуваха, че са в разгара на борбата. Така се чувствуват и истинските войници на истинска воина. Докато не виждат неприятеля, се боят от всеки храст. Но щом първият куршум свирне край ушите им, стават смели, сякаш опиянени от звука му, и забравят, че отиват срещу смъртта.
Момчетата седнаха в лодката. Пръв влезе Бока, а втори Чонакош. Немечек пристъпваше страхливо по тинестия бряг.
— Ела, ела, хлапенце! — насърчаваше го Чонакош.
— Идвам, батенце — отговори Немечек, подхлъзна се, уплашено се залови за едно тънко тръстиково стъбло и без да продума, цопна във водата. Той потъна до шия, но не посмя да извика. Мигновено се изправи в плитчината, беше много смешен, както се стичаше водата от него и стискаше усърдно в ръка тъничкото тръстиково стъбло.
Чонакош не можа да се въздържи, избухна в смях:
— Пиян ли си, момченце?
Не съм — отвърна уплашено малкото русичко момче и мокро и кално, както се стичаше водата от него, седна в лодката. Беше пребледнял от уплаха.
— Не знаех, че днес ще се изкъпя — промълви тихо Немечек.
Нямаха време за губене. Бока и Чонакош пипнаха веслата и отблъснаха лодката от брега. Тежката лодка тромаво потегли из водата и накъдри около себе си тихата повърхност на езерото. Двамата потапяха безшумно веслата във водата. Цареше такава тишина, че ясно се чуваше как тракаха зъбите на малкия Немечек, свит при носа на лодката. След малко лодката стигна острова. Момчетата пъргаво скочиха и веднага се скриха зад един храст.
— Стигнахме и дотука — каза Бока и започна тихо и внимателно да пълзи по брега. Другите двама след
