него.
— Ехей — обърна се председателят, — не можем да оставим лодката сама! Ако я видят, как ще се спасим от острова. На моста има стражи. Ти остани при лодката, нали се казваш Чонакош2. Ако някой забележи лодката, лапни пръсти и свирни с всички сили. Ние ще се върнем веднага, ще скочим в лодката и ти ще я тласнеш от брега.
Чонакош се върна посърнал при лодката, като тайно се надяваше, че може би ще има случай да свирне така, както той си знае…
Бока продължи с малкото русичко момче до водата. Тук храстите бяха по-високи. Изправиха се и се запрокрадваха напред. При един от високите храсти спряха и разтвориха клоните му. В средата на острова, на малка поляна, съгледаха страшната чета на червеноризците. Сърцето на Немечек се разтупка. Той се прилепи по-близо до Бока.
— Не бой се — прошепна му председателят.
В средата на поляната имаше голям камък и фенерът бе поставен на него. Около фенера бяха приклекнали червеноризците. Наистина всички носеха червени ризи. До Фери Ач бяха клекнали братята Пастор, до по-малкия Пастор седеше момче, единственото, което нямаше червена риза.
Бока почувствува как Немечек затрепера до него.
— Виж… — започна Немечек, но успя да каже само толкова — виж… ти… ти… — и добави тихичко: — Видя ли?
— Видях — отвърна тъжно Бока.
До червеноризците седеше Гереб. Бока не беше се излъгал, когато го зърна от хълма. Преди малко Гереб се беше разхождал наоколо с фенера. Вече с удвоено внимание заследиха четата на червеноризците. Фенерът осветяваше загадъчно загорелите лица на двамата Пасторовци и червените ризи на останалите. Всички мълчаха, само Гереб говореше тихо. Сигурно разказваше нещо, което много интересуваше останалите, защото всички бяха приведени към него и го слушаха внимателно. Във вечерната тишина и двете момчета от улица „Пал“ чуваха думите на Гереб:
— На площадката може да се влезе от две страни… Може от улица „Пал“, но оттам е трудно, защото в устава се казва, че който влезе, трябва да залости вратата след себе си. Другият вход е откъм улица „Мария“. От тази страна вратата на парната резачка е широко отворена и между купчините дърва може да се стигне до площадката. През този вход е опасно само защото по уличките между купчините има крепости…
— Зная — прекъсна го Фери Ач с дълбок глас, от който потръпнаха момчетата от улица „Пал“.
— Разбира се, че знаеш, нали си бил там — продължи Гереб. — По крепостите има стражи, които сигнализират веднага, щом забележат някого. Не ви препоръчвам да дойдете от тази страна…
Значи уговаряха се червеноризците да дойдат на площадката.
Гереб продължи:
— Най-добре е да се уговорим предварително кога ще дойдете. Тогава аз ще вляза последен на площадката и ще оставя вратата отворена. Няма да я залостя.
— Добре — прекъсна го отново Фери Ач, — прав си. За нищо на света не искам да превземам площадката, когато там няма никой. За нея ще водим война, както му е редът. Ако те защитят площадката, добре. Ако не могат да я защитят, ще я превземем и ще издигнем нашето червено знаме. Знаете, че няма да го направим от алчност…
Този път се обади единият Пастор:
— Ще я превземем, за да има къде да играем на топка. Тук не може, а на улица „Естерхази“ винаги трябва да се караме за място… Трябва ни игрище и толкоз!
Ето че те решиха да водят война по същите причини, както истинските войници. Червеноризците имаха нужда от игрище и понеже не можеха да си го набавят другояче, обявяваха война.
— Разбрахме се — уточни главатарят на червеноризците Фери Ач, — ще забравиш да залостиш вратата откъм улица „Пал“, както се уговорихме.
— Да! — отговори Гереб.
Сърчицето на малкия русичък Немечек се сви от болка. Той стоеше в мокрите дрехи с широко отворени очи и гледаше червеноризците около фенера и седналия между тях предател. Толкова го заболя сърцето, когато от устата на Гереб се разнесе утвърдителното „да“, което означаваше, че Гереб е готов да предаде площадката, че заплака. Той прегърна Бока, захълца тихичко и заповтаря:
— Господин председател… господин председател… господин председател…
Бока го отстрани нежно:
— Нищо няма да постигнем с плач.
Но нещо свиваше и неговото гърло. Тъжно беше това, което вършеше Гереб.
Неочаквано по знак на Фери Ач червеноризците станаха.
— Да си отиваме — рече главатарят. — Има ли всеки оръжие?
— Да — отговориха всички в хор и взеха от земята дългите дървени копия с червени знаменца по върховете.
— Напред — изкомандува Фери Ач. — Приберете оръжието на пирамиди сред храстите!
Всички тръгнаха начело с Фери Ач към вътрешността на малкия остров. И Гереб с тях. Малката поляна остана празна с камъка в средата и на него запаления фенер. Чуваха се стъпките им, които се отдалечаваха все повече в гъсталака, за да скрият копията си.
Бока се размърда.
— Сега — прошепна той на Немечек и бръкна в джоба си. Извади червеното листче, на което вече имаше габърче. Бока разгърна клоните на храсталака и извърнал се назад, каза на малкото русичко момче: — Почакай ме тук! Не мърдай!
С това той скочи на полянката, където преди малко седяха в кръг червеноризците. Немечек затаи дъх. Първата работа на Бока беше да скочи до голямото дърво, което растеше накрай поляната и което с короната си като някакъв голям чадър покриваше целия остров. Само за миг той забоде червеното листче и се промъкна към фенера. Отвори вратичката и духна. Свещта угасна и в този момент Немечек изгуби от поглед Бока. Очите му още не бяха свикнали с тъмнината, когато Бока се озова до него и го хвана за ръка:
— Бягай след мене, колкото ти държат краката!
Те хукнаха към водата. Когато Чонакош ги видя, скочи в лодката, опря веслото на брега, за да е готов всеки миг да тръгне. Двете момчета скочиха до него.
— Да тръгваме — изпъшка Бока.
Чонакош опря веслото в брега, натисна, но лодката не мръдна. Преди това много силно се бяха ударили о брега и половината лодка бе излязла на сухо. Някой трябваше да слезе от нея, за да повдигне носа й и да я тласне във водата. В това време обаче се чуха гласове откъм поляната. Червеноризците се бяха завърнали от склада за оръжие и заварили фенера угасен… Отначало помислиха, че вятърът го е угасил, но после, когато Фери Ач го разгледа, видя, че вратичката му е отворена.
— Някой е идвал! — ревна той с плътния си глас толкова силно, че го чуха и момчетата, които се мъчеха с лодката.
Запалиха фенера и тогава всички забелязаха червената бележка, закачена на дървото: „ТУК ИДВАХА МОМЧЕТАТА ОТ УЛИЦА «ПАЛ»“! Червеноризците се спогледаха. Фери Ач се провикна:
— Щом са идвали, тогава са още тук! След тях!
Той свирна остро. Пристигна стражата и доложи, че през моста никой не е влизал на острова.
— Дошли са с лодка — каза по-малкият Пастор.
И трите момчета, които се мъчеха с лодката, ужасени чуха страшния рев: „След тях!“
Точно когато прозвучаха тези думи, Чонакош успя да тласне лодката във водата и сам да скочи в нея. Грабнаха веслата и с всички сили загребаха към брега.
Фери Ач гръмко издаваше заповеди:
— Вендауер, качи се на дървото, за да ги откриеш. Пасторовци — през моста! Обиколете брега отляво и отдясно!
Изглеждаше, че са заобиколени. Докато удареха веслата четири-пет пъти, за да стигнат на брега, бързоногите Пасторовци щяха да обиколят езерото и вече нямаше да има спасение нито наляво, нито
