Учителят Рац погледна строго Вайс:
— Вайс? Ти не можеш ли сам да си признаеш?
Отговорът прозвуча почтително:
— Мога.
— Тогава защо мълча?
Бедният Вайс не отговори. Учителят Рац запали пура и духна дима.
— Да почнем подред — каза той. — Първо ми кажи за какъв маджун става дума.
Вместо отговор Вайс измъкна голямо парче маджун и го постави на масата, Погледа го, а после така тихичко, че едва се чуваше, заяви:
— Това е маджун.
— И какво представлява той? — запита учителят.
— Това е смес, с която джамджиите замазват стъклата към рамките на прозорците. Джамджията замазва стъклото и човек отива и го изстъргва с нокти от прозореца.
— Този ти ли го изстърга?
— Не. Този маджун е на съюза.
Очите на учителя се разшириха.
— Какво значи това?
Вайс се окуражи малко.
— Събрали са го членовете — отговори той — и ми гласуваха доверие да го пазя. По-рано го пазеше Колнаи, понеже той беше касиерът, но при него изсъхваше, защото той никога не го дъвчеше.
— Че трябва ли да се дъвче?
— Да, защото иначе се втвърдява и не може да се мачка. Аз всеки ден го дъвча.
— Защо трябва именно ти да го дъвчеш?
— Защото в устава е казано, че председателят е длъжен поне веднъж на ден да дъвче маджуна, понеже иначе ще се втвърди…
Тук Вайс се разплака и разхълцано добави:
— Сега аз съм председател…
Положението беше сериозно. Учителят извика строго:
— Откъде сте събрали това голямо парче?
Настъпи тишина. Учителят погледна Колнаи:
— Колнаи! Откъде го събрахте?
Колнаи заразправя, сякаш искаше с откровено признание да облекчи положението:
— Господин учителю, това парче е от един месец. Аз го дъвках една седмица, но тогава беше по-малко. Първото парче донесе Вайс и затова основахме съюза. Баща му го возил с карета и той изкъртил маджуна от прозореца. Беше си окървавил ноктите. Сетне в стаята по музика се счупи прозорецът и цял следобед чаках да дойде джамджията, той пристигна в пет часа и аз го помолих да ми даде малко маджун, но той не ми отговори, понеже муцуната му беше натъпкана с маджун.
Учителят строго навъси вежди.
— Що за думи са това? Муцуна има конят.
— Ами устата му бяха пълни. И той дъвчеше. После отидох при него и го помолих да ми позволи да погледам как поставя стъклото. Той кимна, че мога да остана. Останах, той постави стъклото и си отиде. Когато той си отиде, изстъргах маджуна от прозореца и го взех. Но не го откраднах за себе си, а за съюза… за… а… а… съ… ю… за… — и Колнаи заплака.
— Не плачи — каза учителят Рац.
Вайс смутено дърпаше ръба на дрехата си и сметна за необходимо да се обади:
— Веднага се разревава…
Но Колнаи продължаваше да плаче и да хълца сърцераздирателно. Вайс шепнешком го смъмра:
— Не реви!
И тогава заплака и той. Силният плач трогна учителя Рац. Той дръпна от пурата. В този момент от редицата пристъпи Челе, елегантният Челе, застана гордо пред учителя, за да покаже, че е с твърд характер като римлянин и както Бока се показа тези дни на площадката. Той решително заяви:
— Господин учителю, и аз донесох маджун за съюза.
Той погледна гордо в очите на учителя. Господин Рац го запита:
— Откъде?
— От нас — отвърна Челе. — Счупих ваничката на птичката, мама веднага извика да я замажат, а аз веднага изстъргах маджуна. Цялата вода потече по килима, когато папагалът се къпа. Защо трябва такава птичка да се къпе? Врабчетата никога не се къпят и пак не са мръсни.
Учителят Рац се приведе напред от стола. Той каза заплашително:
— Челе, много си весел, но аз ей сега ще те оправя! Колнаи, продължавай!
Колнаи подсмърчаше и хълцаше. Избърса носа си.
Какво да продължа?
— Откъде сте взели останалия маджун?
— Челе нали сега разказа… Освен това съюзът ми даде веднъж шестдесет крайцера, за да купя.
Това вече не се хареса на учителя Рац.
— И за пари ли сте купували?
— Не — отговори Колнаи. — Моят баща е лекар и сутрин обикаля болните с карета, веднъж ме взе със себе си и аз изстъргах маджуна от прозореца, беше много мек, тогава съюзът ми даде пари, за да се возя сам. Същия следобед седнах в карета, отидох с нея чак до чиновническите жилища и изкъртих маджуна и от четирите прозореца, а после се прибрах пеша.
Учителят си спомни за срещата:
— Това беше, когато те срещнах при военното училище „Лудовика“, нали?
— Да.
— Аз те заговорих… но ти не ми отвърна.
Колнаи сведе глава и отговори натъжено:
— Защото мутрата ми беше пълна с маджун.
И гайдата писна отново, Колнаи заплака. Вайс се развълнува, пак задърпа ръба на дрехата си и смутено рече:
— Пак се разрева…
И самият той наду гайдата. Господин учителят стана и се заразхожда из стаята. Той поклати глава.
— Хубав съюз. А кой е председателят?
Вайс изведнъж забрави скръбта си. Престана да плаче и гордо заяви:
— Аз.
— А кой е касиерът?
— Колнаи.
— Дай парите, които са ти останали.
— Заповядайте.
Колнаи бръкна в джоба си. И неговите джобове не бяха по-малки от джобовете на Чонакош. Започна да рови и да нарежда всичко на масата. Преди всичко извади един форинт и четиридесет и три крайцера. После две марки от пет крайцера, една пощенска картичка, две гербови марки от една крона, осем писци и едно пъстро стъклено топче. Учителят преброи парите и стана много сериозен:
— Откъде взехте парите?
— От членски внос. Всеки плаща седмично по пет крайцера.
— За какво ви са парите?
— Само за да плащаме членски внос. Вайс се отказа от заплата ката председател.
— А колко е заплатата му?
— Пет крайцера седмично. Марките донесох аз, картичката Барабаш, гербовите марки са от Рихтер. Неговият баща… той от баща си…
Учителят го прекъсна:
— Откраднал ги е! Така ли? Рихтер!
