Обаче думите заседнаха в гърлото на секретаря на съюза Немечек. Той видя до една от купчините Гереб. Никой освен него и Бока не знаеше още къде бяха видели Гереб през онази паметна вечер. Гереб се мотаеше сам между купчините дърва и пое към колибата, в която живееше словакът с кучето си. Немечек разбра, че е длъжен да не изпуска из очи предателя и да следи всяка негова стъпка. Бока беше наредил — докато той не дойде, Гереб не бива да узнае, че са го видели да седи с червеноризците около фенера на острова. Нека си мисли, че никой не знае за постъпката му.
А той беше тук и се мотаеше. Немечек на всяка цена искаше да разбере защо отива при словака. Затова каза:
— Благодаря ви, господин председателю, но друг път ще говоря. Сетих се, че имам работа.
Вайс отново удари звънчето.
— Господин секретарят отлага изказването си.
А секретарят вече летеше. Но не след Гереб, а срещу него. Той прекоси незастроеното място и излезе на улица „Пал“. После зави по улица „Мария“ и с все сили затича към входа на парната резачка. Едва не го сгази една от тежките каруци, натоварена с насечени дърва, която тъкмо излизаше през портата. Малкият железен комин пуфкаше и бълваше бяла пара. Парната резачка пищеше болезнено, сякаш казваше:
— Пазиии се! Пазиии се!
— Пазя се, я! — отговори й тичешком Немечек и мина край малката къщичка, стигна до купчините дърва и се пъхна зад колибата на словака. Тя имаше голяма стряха, която почти се съединяваше с върха на купчината дърва, която беше зад нея. Немечек се покатери на·купчината и легна по корем. Занаднича отстрани, да види какво ще стане. Какво можеше Гереб да иска от словака? Може би това беше военна хитрост от страна на червеноризците? Реши да подслуша разговора, пък каквото ще да става. О, колко слава щеше да му донесе това! Колко горд щеше да се чувствува, че е открил ново предателство!
Както чакаше и се оглеждаше, внезапно видя Гереб. Той се приближаваше бавно и предпазливо към колибата и постоянно се извръщаше назад от страх, че някой го следи. Тръгна смело едва когато се увери, че никой не върви след него. Словакът седеше спокойно на скамейката пред колибата и пушеше с лулата си угарките от пури, които му донасяха момчетата. Защото за Яно всички събираха угарки от пури.
Кучето скочи до него. Джафна един-два пъти към Гереб, но си легна на мястото, като разбра, че е вътрешен човек. Гереб приближи до Яно така, че покривът на колибата съвсем ги скри от погледа на Немечек. Но малкото русичко момче набра кураж. Тихо, толкова тихо, колкото беше възможно, прелази от купчината дърва върху покрива на колибата. Легна по корем на покрива и изпълзя напред така, че да ги вижда, като надникне над вратата. Дъските под него изскърцаха един-два пъти и тогава Немечек усещаше, че кръвта замръзва във вените му… Но той продължи да пълзи, предпазливо подаде глава и ако в този момент на словака или на Гереб им скимнеше да погледнат нагоре, щяха да се изплашат, като зърнат умната малка, руса главица на Немечек, който с широко отворени очи следеше какво става пред колибата.
Гереб пристъпи към словака и каза дружелюбно:
— Добър ден, Яно!
— Добър ден! — отвърна словакът, без да вади лулата от устата си.
Гереб се наведе по-близо до него.
— Яно, донесох ти пури!
При тези думи словакът извади лулата от устата си. Очите му светнаха. Бедният Яно рядко виждаше цели пури. Той се сдобиваше с тях едва когато другите ги хвърляха като угарки.
Гереб извади от джоба си три пури и ги пъхна в шепата на Яно.
„Брей — помисли си Немечек, — добре направих, че се качих тука. Този ще иска нещо от словака, щом почва с пурите!“
И той чу как Гереб тихичко каза на словака:
— Яно, ела в колибата… не искам да говоря с тебе навън… не искам да ни видят… Става дума за нещо важно. Имам още пури!
И той измъкна от джоба си цяла шепа пури.
Немечек поклати глава.
„Трябва да е намислил голяма подлост, щом носи толкова много пури!“
Разбира се, словакът зарадван влезе в колибата след Гереб. След тях се промъкна и кучето. Немечек се ядоса.
„Няма да чуя какво си говорят — мислеше си той, целият ми военен план пропадна…“
И той страшно завидя на кучето, което се вмъкна след тях още преди да затворят вратата. Защото те затвориха вратата след себе си. Немечек се сети за онази приказка, в която вещицата превръща принца в черно куче, и сега с удоволствие беше готов да даде десет-двадесет красиви стъклени топчета, ако някоя вещица го превърнеше в черно куче поне само за няколко минути, а Хектор станеше вместо него малкият, русичък Немечек. В края на краищата нали бяха колеги, и двамата бяха редници…
Но вместо вещицата с железен нос на помощ му дойде един червей с яки зъби. Помогна му малкият дървесен червей, който някога много отдавна със семейството си беше изгризал и беше се нахранил с вкусната мека дървесина, без да подозира, че ще направи толкова голяма услуга на момчетата от улица „Пал“. Там, където дървесният червей беше гризал, дъската беше по-тънка. Немечек залепи ухо на дъската и се ослуша. От колибата долитаха приглушени гласове и скоро Немечек установи, че ясно чува всяка дума, която изрекат вътре. Гереб говореше тихо, като човек, който и на това усамотено място се страхува да не го чуе някой. Той каза на словака:
— Яно, бъди умен. Ще ти дам толкова пури, колкото искаш. Но трябва да направиш нещо за тях.
Яно запита гръмогласно:
— Какво трябва да направя?
— Трябва да изпъдиш момчетата от незастроеното място. Не бива да им позволяваш да играят тук на топка и да разпиляват дървата.
Няколко секунди не се чуваше нищо. Немечек заключи, че словакът обмисля. После отново чу гласа на словака:
— Трябва да ги изпъдя ли?
— Да.
— Защо?
— Защото други искат да дойдат тук. А те са все богати момчета… ще получаваш толкова пури, колкото искаш… и пари ще ти дават…
Това подействува.
— И пари ли ще ми дават? — попита Яно.
— Да. Цели форинти.
Форинтите веднага сломиха словака.
— Дадено — обеща той. — Ще ги изгоня.
Бравата щракна, вратата изскърца. Гереб излезе от колибата. Но Немечек вече го нямаше на покрива. Той се смъкна пъргаво като котка, скочи на крака и хукна между купчините дърва обратно към площадката. Малкото русичко момче беше много развълнувано и разбра, че в този момент съдбата на всички момчета и бъдещето на площадката се намират в неговите ръце. Когато видя групата, викна още отдалече:
— Бока!
Но Бока не отговори.
Той извика отново:
— Бока! Господин председателю!
Някой отвърна:
— Още не е дошъл!
Немечек летеше като вихрушка. Трябваше веднага да уведоми Бока. Трябваше да действуват незабавно, още преди да са ги изгонили от площадката. Когато изтича край последната купчина дърва, видя маджунарите, които продължаваха събранието. Вайс все още председателствуваше много сериозно и когато малкото русичко момче профуча край тях, той му викна:
— Хахо, хей! Господин секретар!
Немечек тичешком махна, че няма да спре.
