— Господин секретар! — изкряска след него Вайс и за повече авторитет силно затръска председателското звънче.
— Нямам време! — отвърна Немечек и продължи да тича, за да отиде в къщи при Бока. Вайс прибягна до последното средство. Той извика гръмогласно след него:
— Редник! Стой!
Немечек трябваше да спре, понеже Вайс беше подпоручик… Малкото русичко момче се задъхваше от ярост, но беше принудено да се подчини, когато Вайс упражни офицерската си власт.
— Слушам, господин подпоручик!?
И той се изпъна мирно.
— Виж — започна председателят на съюза на маджунарите, — преди малко решихме, че от днес нататък съюзът ще продължи своята дейност като таен съюз. Избрахме и нов председател.
Момчетата викаха възторжено името на новия председател:
— Да живее Колнаи!
Само Барабаш каза присмехулно:
— Долу Колнаи!
А председателят продължи:
— Ако господин секретарят иска да запази длъжността си, тогава заедно с нас, трябва да се закълне, понеже ако учителят Рац научи, че…
В този момент Немечек забеляза между купчините дърва да се спотайва Гереб. Ако Гереб се измъкне сега, край на всичко… Край на крепостите, край на площадката… Но ако Бока успееше да го разчувствува, може би щеше да се разкае. Малкото русичко момче едва не заплака от яд. Той прекъсна думите на председателя:
— Господин председател… нямам време… трябва да вървя…
Вайс запита строго:
— Може би вие, господин секретар, се страхувате? Може би се боите, че ако ни разкрият, ще накажат и вас?
Ала Немечек вече не го слушаше. Само наблюдаваше Гереб, който се спотайваше между купчините дърва и чакаше момчетата да се пръснат, за да се измъкне на улицата… Щом разбра това, без да каже думица, Немечек заряза маджунарите, прибра пешовете на дрехата си и — дим да го няма! — прелетя като вихрушка през площадката и изхвърча през портата.
На общото събрание настъпи тишина. После в гробната тишина плачливо се обади председателят:
— Уважаеми членове, вие видяхте поведението на Ерньо Немечек. Обявявам на всеослушание, че Ерньо Немечек е страхливец!
— Така е! — одобри събранието.
Колнаи дори извика:
— Предател!
Рихтер възбудено поиска думата:
— Предлагам страхливият предател, който в беда измени на съюза, да бъде свален от секретарската длъжност, да бъде изключен от съюза и да запишем в тайната протоколна книга, че е предател!
— Ура! — проехтяха всички в хор. А председателят сред гробна тишина обяви присъдата:
— Общото събрание обявява Ерньо Немечек за страхлив предател, сваля го като секретар и го изключва от съюза. Господин протоколчик!
— Тук! — обади се Лесик.
— Запишете в протокола, че Немечек е обявен от общото събрание за предател и напишете името му с малки букви.
Цялото събрание измърмори. Според устава, това беше най-строгото наказание. Мнозина заобиколиха Лесик, който седеше на земята, облегнал на колене тефтерчето от пет крайцера, което беше протоколната книга на съюза, и с едри, разкривени букви записваше:
„ерньо немечек е предател!!!“
Така Съюзът на събирачите на маджун заклейми Ерньо Немечек…
А Ерньо Немечек или, ако ви харесва повече — ерньо немечек, тичаше към улица „Кинижи“, където Бока живееше в скромна малка къща. Той се завтече към входната врата и там се сблъска с Бока.
— Я виж — учуди се Бока, когато се съвзе. — Ти какво търсиш тука?
Немечек задъхано разказа за случилото се, като дърпаше Бока за дрехата, за да побързат. Двамата изтичаха заедно към площадката.
— Всичко това ти чу и видя? — запита тичешком Бока.
— И чух, и видях.
— А Гереб още ли е там?
— Ако побързаме, ще го сварим.
Трябваше да спрат пред клиниката. Горкият Немечек започна да кашля. Той се облегна на стената.
— Ти… — започна той — ти побързай затам… аз… аз… ще се изкашлям. — И кашлицата го задави. — Изстинал съм — обясни той на Бока, който не мърдаше от него. — В Ботаническата градина изстинах… Това, че паднах в езерото, беше нищо. Но когато киснах в басейна, водата беше много студена. Там ме полазиха тръпки.
Те свърнаха по улица „Пал“. И тъкмо завиваха на ъгъла, когато се отвори вратичката на площадката. Оттам бързо излезе Гереб. Немечек дръпна Бока:
— Ето го!
Бока сви фуния с ръцете си и извика гръмогласно по тихата малка уличка:
— Гереб!
Гереб спря и се обърна. Когато видя Бока, той се изсмя и побягна по булевард „Кьорут“. Неговият презрителен смях проехтя остро между къщите на улица „Пал“. Гереб им се подигра.
Двете момчета стояха на ъгъла като заковани. Гереб изчезна от очите им. Те разбраха, че всичко е загубено. Безмълвно се отправиха към входа за площадката. Отвътре долиташе веселият смях на момчетата, които играеха на топка, и после силните викове на маджунарите, които приветствуваха новия си председател… Вътре още никой не подозираше, че това малко парче земя може би вече не е тяхно. Това малко парче неплодородна, изровена пещенска земя, тази притисната между две къщи малка равнина, която в техните детски сърца означаваше свободата, която сутрин беше американска прерия, следобед унгарска равнина, при дъжд море, а зиме Северен полюс, земята, която им беше приятел и се превръщаше във всичко, което пожелаваха, за да ги забавлява.
— Виждаш ли — каза Немечек, — те още не знаят…
Бока сведе глава.
— Не знаят — тихо повтори той.
Немечек вярваше в Бока. Не губеше надежда, докато виждаше до себе си своя умен, сдържан приятел. Той се изплаши истински едва когато забеляза в очите на Бока първата сълза и чу как малкият председател, самият председател, дълбоко съкрушен, развълнуван, запита:
— Какво да правим сега?
V
След два дни, в четвъртък, когато над Ботаническата градина падна сумрак, стражите на малкото дървено мостче застанаха мирно при приближаването на една тъмна фигура.
— За почест! — ревна единият.
Тогава и двамата вдигнаха към небето копията си и по посребрените им върхове блесна бледата лунна светлина.
Те отдадоха чест на главатаря на червеноризците Фери Ач, който забързан премина моста.
— Тук ли са всички? — запита той стражите.
— Тъй вярно, господин капитан!
