Рихтер излезе напред и сведе очи.
— Открадна ли ги?
Той мълчаливо кимна в съгласие. Учителят поклати глава:
— Какво падение! Какъв е баща ти?
— Д-р Ерньо Рихтер, адвокат. Но съюзът искаше да върна марката.
— Как така?
— Ами аз откраднах марката от татко, но после се изплаших и съюзът ми даде една крона, купих друга марка и скришом я върнах. Татко ме пипна не когато я откраднах, а когато я връщах, и ме цапардоса здравата… — Строгият поглед на учителя поправи речника му: — … натупа ме и ме напляска, когато я връщах, попита откъде съм я откраднал, не исках да му кажа, защото щеше да ме напляска още, и затова рекох, че съм я получил от Колнаи, а той ми се скара: „Върни я веднага на Колнаи, защото сигурно я е откраднал отнякъде“ — и аз я върнах на Колнаи и затова съюзът има две марки.
Учителят Рац се замисли за случая.
— Защо сте купили нова марка, можехте да върнете и старата!
— Не можехме — отговори Колнаи вместо Рихтер, — защото отзад на гърба й сложихме печата на съюза.
— И печат ли имате? Къде е печатът?
— Пазител на печата е Барабаш.
Дойде ред и на Барабаш. Тай пристъпи и хвърли убийствен поглед към Колнаи, с когото винаги се заяждаха. Още си спомняше за историята с мазните шапки на площадката… Но не можеше да стори нищо друго, освен да постави красивия гумен печат на зелената учителска маса заедно с мастиления тампон в тенекиена кутийка. Учителят разгледа печата. На него беше написано: „Съюз на събирачите на маджун, Будапеща — 1889“. Учителят Рац сподави усмивката си и пак поклати глава. Барабаш се окуражи от това. Той посегна към масата, за да прибере печата. Но учителят сложи ръка на него:
— Какво искаш?
— Да го прибера — отсече Барабаш. — Положил съм клетва, че ще пазя печата дори с цената на живота си, но няма да го изпусна от ръцете си.
Учителят скри печата в джоба си.
— Млък! — каза той.
Ала Барабаш вече не можеше да се успокои.
— Тогава вземете и знамето от Челе — подсказа той.
— И знаме ли имате? Дай го — обърна се той към Челе. Челе бръкна в джоба си и извади мъничко знаме с телена дръжка. Беше го ушила сестра му, както знамето на площадката. Изобщо всички неща, които трябваше да се шият, ги шиеше сестрата на Челе. Това знаме беше червено-зелено и на него пишеше: „Съюз на събирачите на маджун, Будапеща — 1889. Кълнем се, че роби по-вече не ще бъдем!“
— Хм — смръщи се учителят, — кой е този умник, който е написал „повече“ с тире? Кой го е писал?
Никой не отговори. Господин учителят с гръмовен глас повтори въпроса:
— Кой го е писал?
Челе разсъди. Помисли си, защо му трябва да натопи момчетата. Думата беше написал Барабаш, но защо му трябваше да го злепоставя? И той каза смирено:
— Написа го сестра ми.
И той преглътна мъчително. Не беше хубаво да лъже, но нали спаси приятеля си… Учителят не отговори. Момчетата започнаха да говорят едно през друго.
— Извинете, никак не е хубаво, дето Барабаш издаде за знамето — забеляза Колнаи ядосано.
Барабаш се заоправдава:
— Винаги се заяжда с мене! Щом са ми взели печата, съюзът е разтурен.
— Тихо! — прекъсна спора учителят Рац. — Ще ви дам да се разберете. От този момент съюзът престава да съществува и само да чуя още веднъж, че сте забъркали такава каша! Ще ви намаля поведенията на всички, а на Вайс най-много ще го намаля, защото той е бил председател.
— Извинете! — прекъсна го почтително Вайс. — Днес бях за последен ден председател, защото трябваше да имаме събрание и бяхме набелязали друг за следващия месец!
— Набелязаният е Колнаи — рече ухилено Барабаш.
— Все едно — каза учителят. — Утре всички ще останете до два часа. Ще ви науча аз. А сега си отивайте!
— Довиждане! — изреваха всички в хор и се размърдаха. Този критичен момент искаше да използува Вайс и посегна да прибере маджуна. Учителят го забеляза:
— Не пипай!
Вайс направи почтителна гримаса:
— Няма ли да ни върнете маджуна?
— Не. Напротив, ако някой има още, нека го даде веднага, иначе, ако науча, че е скрил, ще го накажа най-строго.
При тези думи излезе Лесик, който досега мълчеше като риба. Той извади от устата си парче маджун и с болка на сърцето и омазани ръце го лепна към общия.
— Няма ли повече?
Вместо отговор Лесик отвори уста. Показваше, че няма повече. Учителят взе шапката си.
— Само да чуя още веднъж, че сте основали съюз! Марш в къщи!
Момчетата мълчаливо се измъкнаха и само едно от тях се обади тихичко.
— Довиждане! — поздрави отделно Лесик, понеже преди малко, когато всички се сбогуваха, устата му беше пълна.
Господин учителят си отиде и членовете на разтурения съюз останаха сами. Момчетата се спогледаха омърлушено. Колнаи разказа на Бока, който ги чакаше, как е преминал разпитът. Бока въздъхна облекчено.
— Много се изплаших, защото помислих, че някой ни е издал за площадката… — рече той.
През това време Немечек пристъпи към групата и шепнешком съобщи:
— Вижте… докато ви разпитваха, аз стоях до прозореца… там имаше ново стъкло… и…
Той показа пресния маджун, който беше откъртил от прозореца. Останалите го гледаха възхитени. Очите на Вайс светнаха:
— Щом имаме маджун, имаме и съюз! На площадката ще проведем събранието.
— На площадката! На площадката! — извикаха останалите. И всички се завтекоха към къщи. Коридорът проехтя от ехото на сигналите, които момчетата от улица „Пал“ викаха:
— Хахо, хей! Хахо, хей!
Всички изхвърчаха през вратата. Бока вървеше бавно сам. Той мислеше за Гереб, за предателя Гереб, който мъкнеше фенера в Ботаническата градина. Потънал в мисли, той се прибра, обядва и седна да учи урока по латински за следния ден…
Дявол знае как успяха толкова бързо, но членовете на съюза на маджунарите в два и половина се появиха на площадката. Барабаш идваше направо от обяд, защото още дъвчеше коричка. Той зачака Колнаи на вратата, за да го цапне по главата. На Колнаи се беше събрало много.
Когато се събраха в пълен състав, Вайс ги извика между купчините дърва.
— Откривам събранието — започна той много сериозно.
Колнаи, който си беше получил своето и съответно си го беше върнал на Барабаш, поддържаше, че въпреки забраната на учителя трябва да запазят съюза.
Барабаш обаче го упрекна:
— Говори така, защото сега е негов ред да стане председател. Стига вече с този съюз. Вие всички поред ставате председатели, а ние дъвчем маджуна за тоя, дето духа. Отвращавам се. Никога ли вече няма да дъвча друго освен този проклет маджун?
Немечек реши да се обади.
— Искам думата — каза той на председателя.
— Господин секретарят иска думата — рече сериозно Вайс и удари малкото звънче, което бяха купили за два крайцера.
