надясно. Ако пък стигнеха брега преди двамата братя, съгледвачът, изпратен на дървото, щеше да ги следи и да съобщава накъде бягат. От лодката видяха как Фери Ач с фенера в ръка притичваше по брега на острова. После чуха тропане: двамата Пасторовци бегом напуснаха острова през дървения мост…
Но докато съгледвачът успя да се покатери на дървото, те стигнаха брега.
— Сега лодката спря на брега! — изкрещя нечий глас от дървото. И незабавно му отговори дълбокият глас на главатаря:
— Всички след тях!
Ала момчетата от улица „Пал“ вече бягаха до скъсване.
— Не бива да ни настигнат — нареди тичешком Бока. — Те са много повече от нас!
Продължиха да препускат по пътеки, поляни — отпред Бока, а след него другите двама. Тичаха към оранжерията.
— Влизайте в оранжерията! — изпъхтя Бока и се спусна към вратичката й. За щастие вратата не беше заключена. Вмъкнаха се и се скриха между цитрусите. Навън беше тихо. Изглежда преследвачите бяха изгубили следите им.
Сега трите момчета си починаха малко. Огледаха необичайната постройка, през чийто стъклен покрив и остъклени стени се прецеждаше светлината на градската вечер. Оранжерията беше особено интересно място. Те се намираха в лявото й крило, по-нататък бяха централният корпус и дясното крило. Открай докрай, в големи зелени бъчви, растяха дървета с едри листа и дебели стволове, а в продълговати сандъци — папрати и мимози. Под централния купол се извисяваха ветрилообразни палми и цяла горичка от тропически растения. В средата на малката горичка имаше басейнче със златни рибки, а до него скамейка. После се редуваха магнолии, портокалови дръвчета, грамадни папрати. Тук имаше благоуханни растения, които със своя силен аромат изпълваха влажния, душен въздух. В голямата отоплена оранжерия непрекъснато капеше и се стичаше вода. Едрите капки тропаха по големите месести листа и щом изшумоляваше някое дълго палмово листо, момчетата очакваха да видят някакво тропическо животно да се разхожда в тази топла, влажна, гъста горичка в зелени бъчви. Чувствуваха се на сигурно място и започнаха да мислят как да се измъкнат навън.
— Само да не заключат оранжерията — прошепна Немечек, който седеше уморен под една голяма палма и се чувствуваше добре в затопленото помещение, защото беше мокър да кости.
Бока го успокои:
— Щом досега не са заключили, вече няма и да заключат.
Седнаха и се ослушаха. Никакъв звук. Никой не се досети да ги потърси тук. После станаха и се залутаха между високите етажерки, отрупани със зелени храсти, уханни треви и едри цветя. Чонакош дори се блъсна в една етажерка и се препъна. Немечек веднага му се притече на помощ.
— Чакай, ще ти светна — каза той.
И още преди Бока да го спре, той измъкна кибритена клечка от джоба си и я драсна. Клечката пламна, но в следващия миг угасна, понеже Бока блъсна ръката на малкото русичко момче.
— Маймуна! — озъби му се той сърдито. — Забрави ли, че си в оранжерия? Тук и стените са стъклени… сега сигурно са видели светлината!
Спряха и се ослушаха. Наистина, Бока беше прав. Червеноризците зърнаха припламналата светлинка, която за миг освети цялата оранжерия. В следващия миг по чакълестата пътека се чуха стъпките им. И те идваха към вратата на лявото крило. Момчетата чуха отново заповедта на главатаря Фери Ач.
— Двамата Пасторовци на дясната вратичка — кресна той. — Себенич — на средната, аз оставам тук!
Само за миг момчетата от улица „Пал“ се скриха. Чонакош легна под една етажерка. Немечек накараха да се потопи в басейнчето, понеже и без това беше мокър. Малкото русичко момче едва успя да се натопи във водата и да скрие главата си под пернатите листа на една папрат.
Бока успя да се скрие зад отворената врата. Светлината на фенера падаше така, че Бока виждаше добре Фери Ач, но той не можеше да види скрития зад вратата Бока. И Бока огледа хубавичко главатаря на червеноризците, когото беше виждал отблизо само веднъж в градината на музея. Фери Ач беше хубаво момче и очите му сега горяха от желание за борба. Той изчезна скоро. Обходи с останалите оранжерията и в дясното крило надникна под етажерките. Никой не се сети да погледне в басейнчето. Чонакош не откриха — когато щяха да надникнат под неговата етажерка, момчето, което Фери Ач нарече Себенич, се обади:
— Тези отдавна са излезли през дясната врата…
И понеже той се запъти нататък, всички хукнаха след него, увлечени в търсенето. Те изтичаха през оранжерията и няколко глухи тупвания подсказваха, че не ги е грижа много за саксиите. После излязоха и отново настъпи тишина.
Чонакош се подаде от скривалището.
— Хлапенце — каза той, — на главата ми падна една саксия. Станах само пръст…
И той усърдно заплюва песъчливата пръст, с която бяха пълни устата и носът му. Втори се подаде Немечек като някое водно страшилище. Бедничкият, пак шуртеше целият от вода и както си имаше навик, захленчи плачливо:
— Аз цял живот все във вода ли ще стоя? Какво съм аз? Да не съм жаба?
Той се затръска като някое мокро кученце.
— Не хленчи — смъмра го Бока. — Сега да вървим, стига ни за тази вечер…
Немечек въздъхна:
— Как искам да съм си вече у дома!
После изведнъж се сети как ще го посрещнат вкъщи, като го видят с тези мокри дрехи, и се поправи:
— Съвсем не искам да си бъда у дома!
Момчетата изтичаха обратно към акацията до разнебитената ограда. Стигнаха за няколко минути. Чонакош дори се качи на дървото, но преди да стъпи на оградата, погледна в градината и изплашено викна:
— Идват!
— Връщай се на дървото! — нареди Бока.
Чонакош се върна и помогна на двамата си другари да се качат. Те се качиха толкова високо, колкото можеха да ги издържат клоните. Ядосваха се — тъкмо сега ли ще ги пипнат, когато вече наближаваше да се спасят.
Четата на червеноризците пристигна шумно до дървото. Момчетата стояха онемели като три птички сред гъстите листа…
Отново се обади онзи Себенич, който в оранжерията беше заблудил четата:
— Видях как прескочиха оградата!
Изглежда, че Себенич беше най-глупавият между тях. И понеже глупавите винаги са и най-шумни, все той вдигаше врява. Червеноризците, които бяха добри гимнастици, мигновено се прехвърлиха през оградата. Последен остана Фери Ач и преди да прескочи, угаси фенера. Той се покатери на същата акация, на която се бяха загнездили трите птички.
От Немечек продължаваше да се стича вода като от някой продупчен олук и няколко едри капки паднаха във врата на Фери.
— Вали дъжд! — извика Фери Ач, изтри врата си и после скочи на улицата.
— Ето ги там! — долетя от улицата и всички се завтекоха, но Себенич отново беше сбъркал. Бока дори отбеляза:
— Ако не беше този Себенич, отдавна щяхме да попаднем в ръцете им…
Сега вече разбраха, че окончателно са се спасили от червеноризците. Видяха ги как изтичаха след две момчета, които завиха в една уличка. Двете момчета се изплашиха от тях и също хукнаха. Избухна голяма врява и червеноризците, подивели, ги погнаха. Шумът заглъхна далече в една уличка на Йожефварош…
Момчетата се смъкнаха от оградата и въздъхнаха облекчено, когато усетиха под краката си паважа на улицата. Премина някаква старица, после други минувачи. Почувствуваха, че са пак в града и че тук не може да им се случи нищо лошо. Бяха уморени, гладни. В близкото сиропиталище, чиито прозорци светеха
