— Там държиш парите, а?
Спъну измърмори нещо в отговор и двамата излязоха. Значи крадците бяха заедно с конете. Без да се колебае, Думитрица отиде и събуди Ион, а на Сандина пошепна:
— Съобщи на Емил, че ние тръгваме. Стойте тук спокойно. Милицията се приближава към нас. Но ако крадците успеят да избягат с конете, целият ни труд ще отиде напусто.
Сандина замига в знак „а преданост и вярност, а Ион тръгна подир главатаря на отряда.
Значи все пак Думитрица се обляга повече на него — зарадва се Ион, — щом него е избрал да го придружава. Хе! Хе! Знаеше си той! Затърка ръце и следвайки примера на главатаря, блъсна с рамо барикадата пред галерията. Гредите се търколиха с шум. Момчетата влязоха в обора, огледаха се наоколо и поеха по следите на бегълците. Тръгваха без стрели и без тояги, само с щитовете, окачени на гърбовете им, компаса и бинокъла. Какво беше намислил Думитрица? Вървяха в тъмния сводест коридор. Тук като че ли нямаше жива душа, но те вървяха на пръсти, да не би кънтенето на стъпките им все пак да ги издаде. Когато стигнаха до вратата, хмеловата завеса се клатеше пред изхода като истинско перде, забравено в запустяла къща със счупени прозорци. Конете стояха пред вратата, струпани на едно място, побутваха се с муцуни, а сънливите кончета трепереха в утринния хлад.
Децата останаха скрити зад пердето от хмел. Тук пред изхода и наляво гората се беше запазила незасегната от пожара и от нея лъхаше свежест.
— Накъде да тръгнем? — попита Спъну. — Тия животни се боят да вървят през изгорялата долчинка, ясно е! Там, на север, още гори една ивица. Сякаш е наблизо до кладенеца. Я да се опитаме да я угасим и да подкараме конете.
Възседнаха бързо и се отправиха нататък. Ала щом навлязоха в опожарените гъсталаци, конете се запрепъваха и спряха.
— Пари им — каза Згаберча. — Да ги зарежем и най-добре да се измъкнем сами, само с тия. Нали виждаш, че едва се върви. Какво ще правим с целия табун?
Ядосан, Спъну шибна коня си с бич. Горкото животно се спусна напред, но веднага се изправи на задните си крака и силно изцвили. Спъну отново го удари. Същото стори и Згаберча. Ударите се чуваха ту звучно, ту тъпо. Децата излязоха от скривалището си и се смесиха с конете, като следяха с поглед и със свити сърца как двете животни се мъчат, насилвани, да вървят из жарта, изведнъж отдалеч долетя гърмеж от пушка.
— Милиция! — изсъска Спъну. — Промъкнали са се през пожара! Да имат да вземат! Затуй ли съм пазил аз конете?! Ще ги избия до един! Нито мои, нито техни!
— Съвземи се, господарю! Искаш и ние ли да им паднем в ръцете? Хайде върви напред! Встрани сякаш пуши по-малко.
Отново пришпориха конете си. Те подскочиха още малко напред, после отново се изпружиха разтреперани на задните си крака, задърпаха се и диво зацвилиха. Животните упорствуваха, бореха се отчаяно за живота си, който чувствуваха застрашен.
Конете, скупчени пред входа, бяха обхванати от тревога. Все повече трепереха и нервничеха. Кончетата цвилеха жално като невинни деца, обречени на гибел. Животните отстъпиха назад, струпаха се на едно място, после почнаха да се пръскат към свежата гора.
— Сега е моментът — каза Думитрица шепнешком и Ион разбра.
Метнаха се на два от конете и като ги потупваха по хълбоците и ги милваха по муцуните и по напрегнатите шии, подкараха ги, говорейки им тихичко:
— Хайде, Медина! Ленора! Мъндруца!
Изплашени, конете се събираха около децата. Децата се отправиха на изток отначало съвсем бавно, после тръгнаха ходом и накрая препуснаха.
Известно време зад тях се чуваше отчаяното цвилене на конете, бити от Спъну. После всичко утихна. С очи в компаса, Думитрица отблъскваше с ръка клоните, които му се изпречваха, и продължаваше да препуска в галоп.
Конете препускаха подире му, придружени от кончетата си. Ион яздеше след тях. Когато стигнаха в рядката гора, небето блестеше в пурпур. Думитрица спря на края на гората и зачака да се събере малкият табун. Когато и Ион се приближи, той му поръча:
— Внимавай! Ще държим медените щитове отзад, на гърба си, та ако крадците се спуснат да ни гонят и започнат да стрелят, да не ни убият. Ако улучат коня ти, просваш се на земята и оставаш неподвижен, похлупен от щита. За мене не бери грижа.
И продължиха пътя си. Лъката на Яломица изглеждаше безкрайна, ала далечината намаляваше под копитата, зажаднели да потичат на свобода по полето.
Горките животни! Тия красиви, великолепни, расови коне бяха стояли толкова време, наблъскани натясно в тъмното подземие! И тия нежни малки кончета, бъдещата гордост на конефермата, за които честните хора от стопанството бяха полагали толкова грижи!
Свежият утринен полъх, широкото поле и росната трева ободряваха конете и им възвръщаха игривостта.
Така си мислеше Думитрица, вперил поглед във върбите на хоризонта, зад които трябваше да стигнат. Наведен напред, впил ръце в шията на коня, той сякаш цепеше въздуха. Гривата на коня го шибаше по заруменялото лице, косите му се развяваха и сините му очи блестяха палаво и уверено.
Ей сега ще стигнат! Трябва да стигнат! Трябва да спаси приятелите си и конете.
На края на лъката се показа река Яломица, блеснала като сребро. Между върбите надничаше огнената зора, небето аленееше и огледалната повърхност на водата блещукаше. Ион се провикна отдире:
— Ура-а-а! «Пълноводната река Сенегал! Спасени сме!» — и като видя, че Думитрица не се обръща, продължи: — Яломица! Яломица!
Ала Думитрица смени посоката, отправяйки се към моста. Оттам беше по-лесно да се мине към Микшунеш, отколкото през брода на реката, който бе станал, кой знае колко дълбок.
Тъкмо тогава се чуха изстрели. Дали милицията е пристигнала? Да не би да ги смята за крадци и стреля по тях?
Думитрица обузда коня си, спря и загледа с бинокъла. Спъну идваше откъм гората. С насочена пушка той препускаше, със страшна бързина. Искаше да им пресече пътя към моста. Думитрица препусна като вихър. Почувствували сякаш опасността, конете го следваха и цвилеха уплашено. Изстрелите зачестиха. Два коня паднаха. Когато пак погледна назад, Думитрица видя как Ион падна на земята заедно с коня си. Спъну се приближаваше. Той мина край раненото момче, като изстреля още няколко патрона към него, и продължи към реката. Неочаквано Думитрица се изтърколи от коня си. Разбойникът летеше към него, с очи изскочили от орбитите. Момчето нямаше време да яхне друг кон. Добре, че бродът беше само на няколко крачки. То се затича нататък. Спъну стреля няколко пъти, без да го улучи, като крещеше:
— Няма да се изплъзнеш от ръцете ми! Ти ще ми платиш заради ония голтаци, дето обсебиха конете ми, и за всичко, което изпатих и има да патя!
Момчето скочи във водата и заплува към другия бряг. Ала когато Спъну понечи да скочи с коня си във водата, животното се отдръпна. «Защо ли разбойникът не стреля вече? Дали е свършил патроните?» — питаше се Думитрица.
Слязъл от коня, Спъну нагази в реката. Очите му гледаха кръвнишки. Той държеше пушката в ръка и удряше“ с нея там, където подозираше, че момчето плава под водата. После захвърли пушката и се гмурна надълбоко. Водата забълбука и се размъти. След малко над водата почнаха да се появяват ту момчето, ту Спъну. Най-после Спъну хвана момчето за крака. Скърцайки със зъби, той го повлече към един водовъртеж. Момчето се мъчеше да се измъкне, но Спъну го теглеше силно за глезена и плуваше с една ръка в размътената река. Водата сякаш се завъртя с още по-голяма сила. Безброй силни, въртеливи браздички шумяха, сплитаха се и ги теглеха към дъното. Дълбочината ги поглъщаше. Самият Спъну се зашемети и изтърва крака на момчето. Но Думитрица знаеше как да се измъква от водовъртежи. Той се отпусна леко на: гръб и водата го изтласка на повърхността като тапа. Гмурна се пак отвъд въртопа и изплува до брега. Изправи се задъхан и се взря назад. Видя, че Спъну се бори с водовъртежа. Ту главата, ту краката му се показваха над водата. После тялото му се завъртя като пън, потъна надолу и водата го погълна.
Някакво необикновено чувство разтърси гърдите на Думитрица. Той подскочи, без да съзнава какво иска да прави. След миг Спъну не се виждаше вече. Водата потече пак спокойна и блестяща. Далеч надолу из
