Домница Молдовяну
Четири деца в старата гора
Беше късно през нощта. Дъждът църцореше по покривите. Сандина четеше и клепачите й се затваряха. Русите й плитки, обикновено твърди и прави, сякаш бяха омекнали и висяха край ушите й. Но пред замрежените очи на момиченцето изникваха приказни чудеса с вълшебни герои и феи.
Изведнъж светлината угасна. Сандина трепна. Стана от стола и уплашено притисна ръка към устата.
В същия миг в съседната стая вратата се блъсна о стената, дядо Аксенте се втурна и грабна ловджийската си пушка.
— Затвори вратата след мене и не отваряй на никого!
Сандина прешляпа боса на пръсти и сложи резето.
Постоя и се ослуша. Чуваха се викове, глъч, тропот на тичащи хора.
— Крадци!… — прошепна Сандина и потръпна. — Крадат конете!…
Страх я беше в тъмното. Напипа кибрита в нишата до печката, после затърси с пръсти по полицата, докато намери една свещ.
Драсна клечка и я запали.
Сянката на ръцете й заигра по стените. Момиченцето се озърна нерешително, после забучи свещта в една цепнатина на масата.
Шумът от двора се беше пренесъл към конюшните на конефермата.
Къщата потъна в мълчание.
Някакво тежко изскърцване закова момиченцето на място.
След малко около къщата се чуха глухи стъпки.
Полека, страхливо, Сандина се приближи до прозореца и отдръпна леко пердето. Залепи лице на стъклото и се взря в непрогледния мрак.
Някакъв човек в черна мушама и калпак, нахлупен над очите, се приближи и надникна вътре.
Момиченцето видя горящия му мрачен поглед и се сниши отмаляло. Пердето само се спусна и затули прозореца.
„Това е крадец! Крадец!“ — помисли си момиченцето. Кого да повика? Загаси свещта и пак отиде до прозореца.
Сега се виждаше по-добре навън. Сянката се задвижи към ъгъла на къщата.
Някой почука на вратата по особен начин и тихо произнесе няколко думи.
Момиченцето се затича да отвори, но се спря — може би не беше татко Аксенте. Искаше да попита, ала челюстите му се бяха сковали и гласът му не излизаше.
Известно време дръжката на бравата се движи, после стъпките се отдалечиха. Сега момиченцето погледна през пердето, без да го дръпва.
Съшият човек се отдалечаваше бързо.
Треперещо като лист, момиченцето се приближи до леглото, дето спеше Войкица, по-малката й сестричка. Искаше да я събуди, но като чу лекото й дишане, и тя се поуспокои.
Седна на крайчеца на леглото и така остана до късно, когато лампите светнаха отново, дворът пак се изпълни с шум и дядо й я повика няколко пъти с тих глас, за да не я стресне.
Старият Аксенте беше здравеняк, с широки рамене. Гъстите му чорлави вежди се бяха свъсили над очите, свити от тревога. С едната ръка вдигна високо фенера, а с другата окачи пушката над сандъка. Поглади няколко пъти късата си брада, после сниши фитила и сложи фенера на масата.
През това време Сандина се въртеше наоколо му е очи, разширени от страх.
— Смятам, че трябва да си легнеш — рече той, като мислеше за нещо друго.
— Какво стана? — попита тихо момиченцето.
Той го погледна. Колчем го погледнеше, очите му овлажнявала. Нали беше рожба на покойната му дъщеря от града. Какво е стеснително и слабичко. Клетото дете! А от уплахата сякаш бе станало по-русо и по-тъпичко. Кафявите му очи изглеждаха големи-големи, а стегнатите плитчици, щръкнали встрани, сякаш щяха да се отскубнат и да побегнат.
„Няма как — рече си той, — ще трябва да заведа децата в града при зетя. Тук ще се разстроят, вместо да се поправят, както смятах, когато ги доведох. Каква полза, че въздухът е хубав, щом се плашат?“
— Няма ли да ми кажеш, татко Аксенте?
Момиченцето беше скръстило ръце на гърдите и думите му трептяха като криле на пеперуда.
— Нищо няма, дядовото. Някой беше прерязал електрическите жици и толкова. Обиколих навред, тичах от конюшня в конюшня! Нощните пазачи са по местата си, конете са спокойни, кончетата кротки. Дори между чистокръвните жребци, които са толкова чувствителни, няма подплашени. Само дето Тоадер, електротехникът, вдигна такава тревога. Казва, че жиците били прерязани на три места, а никакъв чужд човек не се е приближавал нито към конюшните, нито към продуктите на стопанството, нито пък към канцелариите.
— Татко Аксенте — заговори момиченцето с разтреперан глас, — някакъв човек надникна през прозореца. Може би е искал да ни стори зло?
— И таз добра! Какво ще иска от нас? Трябва да ме е дирил някой. Тук идват хора от селото по работа. Не се плаши и хайде, върви да си легнеш, че утре ще ставаш за училище. И завий малката!
Сандина намъкна набързо нощницата и легна полекичка до сестричката си, но дълго остана с отворени очи.
Когато се събуди на другия ден, мирис на горещо мляко гъделичкаше ноздрите й.
Светлина беше изпълнила стаята, въпреки че пердетата бяха спуснати. Дядо й беше сварил млякото, бе обърнал мамалигата на дъската заедно с тенджерата, за да не изстива, и беше отишъл при конете.
Сандина разтърка очи и се засрами, че дядо и сам е запалил огъня. Разбърза се да се измие, да се среши и сплете плитките си, да нареди книгите си в чантата. После събуди сестричето си, среса и него, а това накара Войкица да се разхленчи, изпи набързо млякото от паницата и поръча:
— Сега ще си стоиш мирно и няма да разваляш куклите, ако искаш да играя с тебе.
И като струпа в един ъгъл разни кутийки, царевични кочани, парцалени и гумени кукли, копчета, дъсчици, книжки с картинки, Сандина облече бяла вълнена жилетка и тръгна за училище.
По пътя имаше локви, но момиченцето избикаляше внимателно, за да не изцапа обущата си.
Трябваше доста да повърви до селото, дето беше училището. Сандина се радваше, че от хълма всеки ден можеше да обгърне с поглед полетата с раззеленели ниви от едната страна, ливадата, осеяна с бели цветя, от другата, и безкрайната гора в далечината. Колко хубаво щеше да бъде, ако се загуби нататък и срещне феи от нейните приказки и всяка й подари то нещо, кое от кое по-хубаво: вълшебна ябълка, вретено, което само преде, рокля, по която блестят звездите и луната… и пантофки — целите от злато…
Рядко момиченцето можеше да си представи какво би правило след това. Другите деца от стопанството, отивайки също на училище, скоро я настигаха, закачаха я, изпреварваха я, питаха я колко е излязъл отговорът на задачата. Това, разбира се, правеха Петрика, палавникът, с прякор Птиченцето или Къдрокоска с буклите, надвиснали на челото и над ушите й… Рижавия се правеше, че не чува, когато станеше дума за уроци, макар да трепереше ужасно от страх, да не би учителката да прегледа тетрадката му. Всички бяха в четвърти клас и Сандина добре знаеше, че откакто класната я похвали пред целия клас за бележките й, всеки искаше да седи на един чин с нея и заедно да си учат уроците… Иначе съучениците й нямаше да знаят, че докато майка й беше жива и Сандина учеше в града, беше вземала винаги първа награда.
А случеше ли се да отива към селото с по-големи ученици, тя ставаше мъничка, мъничка и не смееше да вдигне поглед, все гледаше пътеката пред себе си.
Този път зад нея идваха само трима от тях. Думитрица на чичо Тоадер електротехника, Ион и Емил, наречен Госпожицата.
Думитрица се изравни със Сандина, нещо, което не беше се случвало дотогава, тъй като той изобщо не обръщаше внимание на момичетата, и рече:
— Значи си видяла някакъв непознат човек да наднича през прозорците. Тая заран дядо Аксенте вдигна всички на крак да открие у кого в стопанството е имало снощи гости от селото. Защото трябва да има някаква връзка между тая случка и прерязването на жиците.
