кончетата! Какво, нищо ли не се вижда? Не се ли спряха младите? Кон! Дайте ми кон! Дайте ми Вифор5.
Понеже нямаше търпение и не можеше да се довери на конярите, дядо Аксенте се метна на Вифор и легнал плътно върху гривата на коня, полетя като стрела към лъката на Яломица.
А младите коне, гордостта и надеждата на конезавода, обхванати от страшна паника, тичаха несъзнателно и се отдалечаваха все повече и повече нагоре край реката.
Дядо Аксенте едва можа да ги забележи в далечината първо като рой комари, после като ято врани. Когато най-сетне успя да се приближи повече, той ги видя как тичат като ония табуни диви коне, които някога хората са гонили, за да ги опитомяват. Ала не можеше да ги настигне, защото те бяха свободни и препускаха като слепи, без да издават звук, а конете, които ги преследваха, бяха възседнати. Един от тях дори скоро се строполи на земята с кървава пяна на устата, като търкулна ездача си. Строполи се и конят на дядо Аксенте. Дядо Аксенте падна по лице и удари лявата си ръка. Стана и направи няколко крачки, залитайки. Миеицъ се приближи да му помогне, но дядо Аксенте му повери Вифор, взе неговия кон и пак препусна да гони табуна.
Четирите деца още отначало се сетиха какво става. Без да мислят много, те се спуснаха да помагат. Но веднага разбраха, че младите са ударили на бяг. Думитрица пръв схвана ужаса на случилото се. Много неща беше научил той от дядо си, когато ходеше с него из конюшните, даваше храна на конете и им подменяше плявата. Най му харесваха палавщините и игрите на тия красиви четириноги. Конете са плашливи, плашат се от нищо-нещо и ако са свободни, могат да тичат, докато останат без сили и без дъх. Разправяха, че някога едни коне избягали от конезавода и тичали седемдесет километра по Бъръган6, без да се опрат. Друг път един табун препуснал към Дунава и щял да налети във водата. Добре, че там на брега имало жени, които белели платна. Спуснали се те, пресрещнали конете, иначе целият табун щял да се издави в Дунава.
Думитрица си спомни всичко това в един миг, без да има време да размисли. И без да се бои, той се хвърли и преплува река Ситару към конефермата, като правеше знаци на другарите си да побързат и приберат по-скоро кончетата.
Запъхтян, мокър до кости и макар че водата се стичаше от него на ручейчета, той се промъкна сред бъркотията към канцелариите. Хората от управата се бяха пръснали на всички страни и разговаряха с разтревожени лица, колебаеха се, горещяха се.
— Телефонирайте в Микшунещ да излязат хората да пресрещнат конете и да ги спрат — викаше Думитрица наляво и надясно, без да си поеме дъх.
Някой от мъжете обръщаше глава към него, после пак говореше нещо и пак се смесваше в навалицата.
— Да телефонира някой — повтаряше Думитрица упорито.
— Май че и дядо Аксенте спомена за телефониране, ама кое по-напред да се направи — каза един коняр, който водеше една група злонрави алести коне.
— Дордето се мръднат от телефона, дордето съберат хората, дордето отидат на лъката и посрещнат табуна, той ще стигне чак в планината.
— Чувате ли, минали били вече край Микшунещ!
— Да телефонираме, татко! Съобщи в Нуч, в Грую… и по-нататък.
— В Нуч нямат телефон, а в Грую… пощата е далеч от лъката. Ала трябва да се направи нещо! Ало! Лакул Туркулуй ли е? Лакул Туркулуй? Балта Доамней?
— Спомняш ли си? Дядо разправяше как конете от Жегълия избягали шейсет-седемдесет километра далеч и затова загинали толкова много. До Лакул Туркулуй пътят не е и на половината. Нали знаеш, татко, ходихме това лято. Ако поне там ги спрат, пак ще бъде добре…
Тоадер се мъчеше още да получи телефонна връзка.
— Ало! Ало! — извика той. — Ние! Ние сме! Конете за тренинг побягнаха нагоре по реката. Ще ни помогнете ли? Колко души? Бързо! Без да ги биете! Да, идете и на коне, и пеш! Нашият лекар ви моли да ги задържите на мястото, да си отдъхнат. Не ги връщайте веднага. Ще пристигнат табунджиите. Трябва да си починат най-малко пет часа след това лудо тичане.
Нощта се беше спуснала. Дъждът тропаше по покривите, лееше се от стрехите. Ездачите се връщаха, капнали от умора, изранени, отчаяни. На тяхно място отиваха други да гонят конете. Най-после побягналият табун беше обуздан на мястото, дето лъката на Яломица се пресича от шосето Букурещ-Плоещ, и ветеринарният лекар заедно с управителя и зоотехниците заминаха за там. Задържани да си починат, облени с пот, конете дишаха с мъка, трепереха и едва се държаха на нозете си. Лекарят се спираше пред всеки кон и го преглеждаше. Другите бършеха потта им, разтриваха ги, опипваха ставите им. Ала щом почна да вали, поведоха табуна назад, защото не можеше да остане под студения дъжд. Късно, към полунощ, конюшните на конете за тренинг почнаха да се изпълват с шумолене и шепот. Никой не спеше. Любопитни, децата се промъкваха боязливо. Изморените коне представляваха тъжна гледка; лицата на хората бяха мрачни. Дядо Аксенте беше отнесен в болницата със счупена лява ръка и счупен глезен. Също и Миеицъ. Като плачеше тихо, гълтайки сълзите си, които се стичаха по нослето и устните й, Сандина пришепна на Думитрица:
— Видях с очите си някакъв човек, който бягаше между дърветата, след като конете се подплашиха. Един човек с черна мушама.
— Не видя ли и когато ги подплаши? Как ги подплаши? Кой беше? — пламна Думитрица.
— Трябва да е бил някой змей или горска вещица — захили се злобно Згаберча, един от конярите, който шеташе наблизо. — Главата ти е пълна с дивотии, момиченце, защото цял ден стоиш без работа и само си завираш носа в книги с приказки.
— Може да е бил… някой горски звяр — добави Коцкан, като загледа Згаберча. — Да отидем утре с пазача Станку да обиколим. Виж, че някой вълк се е стаил, откак не сме претърсвали. А вие вървете да спите, стига сте ни пречили.
Три дена наред големият табун остана затворен в конефермата. Валеше дъжд. Децата ходеха на училище, но щом се върнеха, изтичваха в конюшните.
Ездитните коне пострадаха по-малко от това лудо тичане. Няколко се бяха наранили в горичката до Микшунещ, но повечето бяха само уморени и се нуждаеха от почивка, добра храна и системно разтриване. Ала впрегатните коне, неподготвени за такова страшно препускане, създадоха много труд и тревоги на всички. Повечето от тях получиха мускулна треска. Няколко лежаха в някаква страшна отпадналост. А ония, които получиха възпаление на дробовете, бяха пренесени в изолационните помещения. Аптеката на всяка конюшня беше непрекъснато отворена. Нозете, муцуните, бедрата и най-вече коленете на бегълците бяха нашарени с бели бинтове. Зоотехниците и Емил помагаха на доктора да слага термометри, да прави инжекции. Постелките им, обикновено чисти, сега биваха подменяни два пъти на ден, да не би влагата в тях да им навреди още повече.
С добре измити ръце Думитрица и Емил разтъркваха на дланите си захар със сулфамид на прах и го поднасяха на Химера, Виолета и Замира.
— Татко, Виви се мръщи. Плюе сулфамида през зъбите си и разтърсва глава — оплака се Емил.
— Опитайте дали няма да го вземе с повече захар? Не го ли взема? Дайте тогава първо на другите. И сега ли не иска! Тогава инжекция — реши лекарят.
— Лошо ми става, като я гледам — каза Лили. — Най-грациозната отбила! Най-пъргавата! Първа награда в Прага! Първа награда в Москва! Как й трепери задницата! Още веднъж ще натъркам мястото, дето ще я боднете… Никак да не усети!
— Смелете овеса на ярмомелката, за да го дъвчат по-лесно. Водата, казах, дезинфекцирана с десет капки на кофа. Не ги водете на коритата при конюшните, за да се ограничат движенията им. Пълен покой и редовни масажи. Едва по-късно ще почнат разходките. Въздух ли? Да! Нека централната врата остане отворена. Прозорците над боксовете не отваряйте!
Въпреки оживлението през време на лечението настроението беше тъжно. Празните тук-таме боксове свидетелствуваха за тежки случаи.
— Тия беладжийки, тия беладжийки! — повтаряше разтревожен и загрижен управителят, като минаваше през конюшните. — Какво ще правим, докторе? Ще успеем ли да дадем здрави през септември
