исканите коне? Какво ще съобщим на хиподрумите?
Колкото за конете, с които хората бяха препускали да догонят бегълците, лекарят поклати глава с несигурност. Дори ако спасяха два-три, нямаше да могат да ги използуват отсега нататък, освен за работа в конезавода.
Само в конюшните, дето бяха майките и кончетата, се чуваше весел шепот. Въпреки строгите надписи „влизането забранено“ Ион и другите дечурлига от стопанството прекарваха там времето си. Горди и същевременно внимателни към палавите невинни игри на малките кончета, майките отправяха от време на време тихичко, треперливо цвилене към рожбите си. Кончетата се отдалечаваха, събираха се в средата на конюшнята, опитвайки и те овеса, после трепваха и почваха да се гонят. Спущаха се към вратата, щом се отвореше, и доближаваха муцуни до посетителите. Наистина ли няма нищо в джобовете на Ион? И в джобовете на Петрика ли няма нищо? Тая шарена рокличка на Лилика защо няма никакъв вкус? Сандина извади от една кесийка шепа захар и им я подаде… Когато в ръката й не остана нищо, почнаха да ровят с муцуни и да търсят кесийката в кошничката на момиченцето. Вънтичел7, кончето на Вижелиоаса8 кихна неочаквано, учуди се само на кихавицата си и се спусна да тича със ситен, бърз тропот. Вижелиоаса се обезпокои, загледа след него, после почна да го зове. Фрезия беше женско конче на Флорета. На етикета над нейния бокс беше писано, както впрочем над всички боксове, името на родителите и на прародителите й. Фрезия се движеше кокетно, като момиченце, което знае, че е хубаво. Косъмът й беше кафяво-белезникав, гривата й къдрава и опашката й падаше богато вълниста. Гледаше с бляскави очи. Ион държеше на всяка цена да я научи „да подава ръка“. Ала тук само Мургуца знаеше да подава ръка. Тя беше по-голяма, навършваше пет месеца.
Този път, вместо да подаде на Ион десния си крак, тя му подаде левия.
— Десния! Десния! — напомни и Ион.
Мургуца пак му подаде левия. Не, не искаше да даде десния си крак и толкоз! Отегчена от настояванията на момчето, тя се обърна гърбом и се приготви да го ритне. В това време от съседната конюшня дойде новината, че се родило конче. Кога? Преди малко. Влажничко, крехко и слабичко, то лежеше свито на земята и гледаше кротко, а майка му го опипваше с муцуната си.
— Как ще го кръстим? Трябва първата буква на името му да е като на майката. Пуфи-Пуфи… Май мъчно… Пуфи-Пуфи.
— Приказния принц! — осмели се Сандина.
— Принц! Нека бъде Приказен принц! На шест месеца, когато майка му го отбие, ще му лепнем на гърба буквата с горещо желязо.
— Ще го боли повече, защото са две букви. Ти си виновна, Сандино! — засмя се Ион.
В това време Приказния принц си опитваше силите. Опря се на предните си крака, изправи се, залитащ, и направи първите си стъпки половин час след раждането си. Червеникавата му козина се набърчи и кафявата му грива настръхна. Зоотехникът го взе на ръце и го претегли. С един поглед лекарят го оцени.
— Здраво е. Бъди спокойна, Пуфи-Пуфи, няма кой да ти го открадне.
Вън валеше, непрестанно валеше. Тихото църцорене на ситния дъжд се беше засилило и превърнало в силни пориви. Блясваха светкавици, тътнеха гръмотевици, децата притичваха навремени през локвите и се переха, че са толкова храбри. Кончетата гледаха удивено през вратите, запречени с греди, втурваха се и те да тичат навътре и обикаляха по постланата със сено конюшня.
Сандина и сестричката й Войкица се бяха скрили в стаята си да не им се смее Ион, че се боят от светкавиците.
Небето се беше изяснило. Слънцето грееше весело. Пасищата чакаха със сочните си благоуханни треви. Конете, разхождани из малките дворчета, душеха въздуха, въртяха се нетърпеливи и търсеха да се измъкнат отнякъде и да поемат към пасището. В дворчетата на ездитните коне по-вироглавите се боричкаха. Арабия риташе със задните си крака брадата и разхвърляше пръст и трески на всички страни. — Една греда се откърти и се търкулна с шум. Газела се засилваше да прескочи оградата, отдръпваше се и пак се засилваше, ядосана, че височината не беше по силите й.
— Не можем повече да ги удържим, какво ще правим? — питаха конярите.
— Бягствата не се повтарят — каза инженерът Дан. — Случаите са много редки, изключителни. Все пак да изведем младите коне на пасището на близкото поле, за да не се уморят наранените и оздравяващите. Майките могат да останат на лъката.
— А че то вече няма никаква опасност — обади се Коцкан. — Такава аларма вдигнах аз с пушката из гората, че не е останало ни звяр, ни чудо.
— Аслъ сеното на тия ливади сякаш го пазим за наводнение — обади се още някой.
— Наводнение… — сети се управителят, като чу тая дума. — След толкова седмици дъжд Яломица се е разляла горе, дето се слива с Криков.
— Хич да не се кахърите. Имаме си бараж на моста при Микшунещ.
— Друг път водата отнасяше целия мост. Прииждаше размътена, минаваше лъката, гората, заливаше и другата лъка чак до Ситару.
— Здрав ли е баражът?
— Здрав е. От пет години сме спокойни.
— Казват, че са направили други и по-нагоре покрай реката, в Нуч, в Грую, в Балта Доамней.
— Хубаво ли ще бъде времето според метеорологическия бюлетин? — запита инженерът.
— Петък, 15 май, хубаво време — отговори управителят, след като го прочете трети път и се увери.
И тръгнаха. — Загрижени за състоянието на бегълците, които имаха все пак нужда от трева и движение, лекарят и зоотехниците придружаваха младия табун към близките ливади. Конярите се разделиха на групи, всеки с конете, за който се грижеше. Разнесоха се свиркане с уста, викове, плющене на камшик във въздуха, тропот. После дворът опустя. Само към новостроящите се автоматизирани конюшни се чуваше бръмчене на мотор и чукане.
Сандина току-що се беше върнала от училище и седеше с Войкица на пруста. Думитрица, Емил, Ион и другите момчета отново бяха тръгнали за селото, понеже имаха пионерски сбор.
„Водят конете към гората!? — зачудено си каза Сандина. — Ако оня човек с черната мушама дойде пак и изплаши конете?“
Огледа се. Наоколо нямаше никой.
„Татко Аксенте нямаше да им позволи — помисли си тя. — Думитрица не си е в къщи. Също и Емил.“
Тъй като дядо Аксенте едва преди няколко месеца беше довел от града внучките си, за да ги гледа той, Сандина, каквато беше стеснителна, не познаваше твърде много хора. Защо да не каже на Ионовата майка? Леля Луксица беше неприветлива жена. Като чу за какво става дума, тя погледна изкриво момиченцето, сложи ръце на хълбоците, нагълча я и й каза, че децата не трябвало да се месят, дето не им е работа. Сандина се върна в къщи, готова да се разплаче.
— Войкица, ще дойдеш ли с мене на лъката?
Сестричката вдигна към нея сините си изплашени очи и изтърва куклата:
— Не, не, няма да дойда… страх ме е… Има вълци… има вълци… И татко Аксенте казваше, че има.
Сандина замълча. Войкица се разплака.
— Добре де, добре, като не искаш, не идвай! Хайде млъкни, играй си с куклата…
Уверено, че според уговорката е момчетата, беше длъжно да бди над табуна, момиченцето реши да отиде само в гората. Потършува в сандъка и измъкна оттам едно клъбце конци и кукичка, да има с какво да се занимава, докато седи там на пъна. Пъхна в джоба си филия хляб с масло, след като даде и на сестричката си, потърси по-голямо парче платнище, сви го под мишница и пое по надолнището.
Тъкмо когато да заслиза към моста, видя Ион, че се връща сам в къщи.
— Ионика… — осмели се момиченцето. — Ще дойдеш ли на лъката? Нали знаеш защо…
— Нямам работа с момичета — каза важно Ион и си продължи пътя.
Сандина тръгна надолу към гората. На големия пън седеше Згаберча. Посрещнато от злия му поглед, момиченцето се приближи със сведени очи.
