Докъде беше стигнала! Да краде яйца от птичите гнезда! Погледна ръцете и краката си: мръсни, изподраскани, целите в синини. Роклята й, преди синя, беше станала кафява като калта.
Загледа се тъжно напред през редките дебели ясени. Гората сега изглеждаше по-друга от преди. Вгледа се по-добре и нададе вик. Суха земя! Плъзна се надолу по ствола, скочи във водата и се спусна да тича между водовъртежите и между купищата изпокършени дървета и листа. Изкачи се тичешком по сухия бряг, хвърли се върху тревата, търколи се. После стана; пак потича, и пак се търкулна по тревата. Не вярваше на очите си. Боеше се да не изчезне това чудо. Най-после се отпусна задъхана на тревата, легна по гръб с разперени ръце и заспа дълбок, укрепителен сън. Спа така до свечеряване.
Когато се събуди, усмивката още беше на лицето й. Значи се беше спасила от водата! Значи е спасена! Отиде до хребета на хълма. Навярно това е Червен бряг. Накъде да тръгне сега? Знаеше добре, че реката обикаля хълма от изток. Следователно, щом хълмът е на север, тя трябваше да се спусне на югозапад към конефермата.
Сенки падаха от всички страни и я заграждаха. По върховете на старите дървета гаснеше светлината.
Над нея небето беше синьо и неподвижно. Сандина седеше, вперила поглед в небето, докато в очите й заблестяха първите звезди. Мракът я обгърна. Тя потръпна. Тревите зашумяха с непознат за нея шепот. Страх се промъкна постепенно в сърцето й и я накара бързо да се покатери на едно дърво и да си нагласи легло пак на високо.
Скоро задряма. Стресна се от цвилене на коне. Поляната ехтеше от говор и остро цвилене.
«Може би татко Аксенте е дошъл… хора от конефермата!…»
От високото не можеше да различи какво става. Смъкна се полекичка на по-ниските клони. Странно. Боеше се да се издаде.
Разпозна веднага сърдитото мърморене на Згаберча. После забеляза великанската фигура на Коцкан. Нощта не беше много мрачна. Звездното небе сякаш ръсеше светъл дъждец.
Имаше още двама. Тях не можеше да види. Но ето, щом запалиха ръчните фенери, единият й заприлича на Станку. Около тях се движеха коне. Колко много коне и колко много кончета! Защо ли са дошли с толкова коне? Всичките коне са от конефермата. Сандина ги познаваше. В последно време по-често влизаше в конюшните, милваше конете по шиите и им даваше захар от ръката си. Няколко коня извърнаха глави към мястото, дето беше скрита. После се приближиха с високи плавни крачки, протегнали шии напред. Край тях вървяха и кончетата, любопитни и същевременно озадачени от тази среднощна паша, ненаучени на нея в конефермата.
— Внимавай, бе, да не налетят на някакъв звяр! — обади се Згаберча.
Непознатият, в черна мушама и нахлупен калпак, загледа нататък, дето беше Сандина. Коцкан се затича тромаво и върна конете.
— Те подушват вълка отдалеко и почват да пръхтят.
Дори и да са сами в гората и да ги нападне вълк, кобилите се нареждат в кръг около кончетата и тъй ритат с копита, че никакъв звяр не може да се приближи. Пък и вълците намаляха тъдява, не могат вече да се събират на глутници като някога, а има и сума зайци за ядене, и плъхове, и птички…
Конете заровиха муцуни в тревата. Ала от време на време издигаха глави и душеха с трептящите си ноздри.
Хората се събраха и почнаха да говорят. Непознатият беше се подпрял на една чепата тояга и пушеше дебела цигара.
Известно време Сандина не можа да чуе нищо. Приказваха тихо и думите им се сливаха с шепота на гората и хруптенето на конете.
Згаберча се изсмя високо:
— Ама голям умник е тоя дявол Коцкан! Таман си мислехме: а бе, как да изпълня плана на господин Спъну, без да загазим? Ако не знаех, че Яломица от време на време прелива ту тук, ту там, щях да помисля, че ти си майсторът на наводнението.
— Я си гледай работата — процеди през зъби непознатият… — Докато по цялото протежение не се издигнат диги, тъй ще се разлива, дето хич и не очакваш.
Згаберча загледа ухилено непознатия, сякаш искаше да каже: «Помирисах те аз, байно, дяволски хитър си». После добави:
— И тъй, наш Коцкан драсна насам с кончетата. Ама и тебе си те бива… Сече ти пипето, няма що. Да го пратиш през нощта да обиколи зад моста при Нуч отвъд Яломица през Микшунещ чак до Фиербинц и Скъени и да се върне като невинно агънце с дрехи, прогизнали от вода! И да го накараш да удави четири кобили…
— Как ще се оправим по-нататък, ще видим. Засега трябва да ги държим на едно място, да кърмят кончетата, че никой няма да ги купи неотбити.
— Ха! Ха! Ха! Като намерят лешовете, ще мирясат, няма да ходят да дирят момичето в гората.
— Значи така! — каза повелително като заключение непознатият. — Вие поемете назад към конефермата пак през Нуч, Микшунещ, Фиербинц — да не би някой да мине насам. Станку да отведе по- надалеч, в Скъени, до Дридутия девет кончета, които избрах. Слушай, Станку, ще държиш на цената. И само скришом ще продаваш. Валкир и Флинта са чистокръвни английски коне. Кориандру е арабски, аклиматизиран. Само баща му струва трийсет хиляди. Голям е вече, има шест месеца. Тия другите могат да бъдат отбити. Избрал съм ги само по на четири и половина, по на пет месеца. Хрупат зърно и трева наравно с големите. Значи ти намери там свидетели, дето са видели лешове, влачени от пороя. Браво! Добре си действувал. Може и още да намериш.
Станку се съгласи с кимане, без да отговори. Згаберча го тупна по рамото и се обърна наперено към непознатия с мушамата:
— Не бой се, господарю. Аз съм ти сигурна опора. И по-рано ти услужвах, и сега пак ще ти услужа. Е-хе! Имаше ли друг като управителя Спъну! И аз се поомазвах покрай тебе. И си пиех, когато ми се пиеше! А тия ме държат в болници, да съм се дезалкохолизирал. Сега, като сложа ракия в устата, сякаш катран слагам! И откакто жена ми забягна и задигна всичко събрано по него време, не мога вече да забогатея. И никакъв гешефт не мога да направя.
— Няма да те оставим ние, няма да те оставим! — потвърди и Коцкан. — Ако ще реката да завлече цялата конеферма! Не ме е еня! Държавна е. Голяма работа! Най-много да мирясат всички, и управителят, и Тоадер, и Гица, и Леонте, и инженерът, и всички други млади дяволи с техния труд, чест, грижи и пак чест… Мене конете ми останаха след оная беля с жребеца за разплод. Можех ме да ударим насам още когато ти изплаши конете. Но нямаше и кьораво конче между тях. А дамгосаните коне защо ти са? Мъчно за ползуване… мъчно за продаване. Кончетата са друго нещо. Докато ги отбият, по тях няма никакъв знак. Вярно е, че преди да се отбият, не можеш да ги отделиш от майките. Без кобилите нямаше как да ги подкараме насам. Само да не забравиш обещанието си и на нас да дадеш от печалбите. Колкото за старание, ще се стараем да бъдем начело на ония, които ще дирят момичето и конете, за да можем да ги объркаме. Не бой се, господарю. Стой си там спокойно! Не извеждай сам конете, че те не са научени в гора, да не би да препуснат към конефермата.
Конярите възседнаха конете, без да бързат. Същото стори и господин Спъну. Смушкаха и подкараха и другите коне, обиколиха поляната и тръгнаха под сводестата гора, раздирайки мрака със светлината на фенерите.
Сандина остана вкаменена, с широко разтворени очи. Значи съвсем друго било обяснението на всичко, което се беше случило досега! Тримата души от конезавода са крадци! И господин Спъну е крадец. Той беше уплашил конете. Той беше… той трябва да е бил човекът с черната мушама през нощта, когато бяха прерязани електрическите жици… Да си стои спокойно «там». Къде може да е това «там»?… А Станку скришно ще продава конете в Скъени. После казаха май нещо за Урзичени. Как ли да извести в конефермата?…
… Царската дъщеря, отвлечена от змея в една хралупа, отдрала едно парче от полите си и вързала писмото за крачето на една птичка.
Би могла и тя да подири някоя птичка. Но ако не отлети нататък? Птичките са толкова страхливи и я гледат така учудено. Само ако срещне жар-птица, дето снася скъпоценни яйца…
… Или да намери една бутилка и да пъхне в нея писмо, като моряците, за които четеше Думитрица. Ще я
