засили се и се метна в нея с такава сила, че малката лодка се плъзна бързо и стигна почти до средата на Голям вир. Тук беше дълбоко, дъното не се виждаше…
Вечерният вятър се засилваше и леко браздеше водната повърхност. Ион беше в стихията си.
— Корабът пое! — произнесе той, показвайки големите си познания, и със сигурно движение пое лопатите. Ала внезапно се чу: трае! Трае!
Ион се вкамени. Емил се извърна изненадан и разтревожен. Лопатите, закрепени с по два чепа, се разпиляха на трески по водата.
Кой беше направил това? Натоварената лодка се разклати силно. Без да губи присъствие на духа, Думитрица изкомандува:
— Вдигаме платната!
Две тънки триъгълни платна се издигнаха на голямата мачта. Ион върза бързо няколко носни кърпи за две тръстики, после извади пешкир и го опъна помежду им по дължина. Вятърът тикаше лодката в един проток, образуван от папур.
После вятърът като че ли промени посоката си и заблъска лодката отстрани. Един по-силен порив я блъсна в гъсталака и без малко щеше да я обърне.
— Ще се удавим! — каза тихо Емил.
— Снемай кърпите и пешкира! — извика Думитрица.
Ион ги смъкна бързо. Освободена от напора, лодката се заклати на едно място. Но вятърът отново задуха изотзад и триъгълните платна така силно се издуха, че ладията се засили напред и се заби с нос в гъсталака. Думитрица изпъшка безпомощно.
Имало някога един «Петнадесетгодишен капитан», който командувал кораб в океана, а той не можеше да командува една лодка по езеро!
— Снеми и мачтата! — каза той.
И наистина лодката намали клатенето си, сякаш се беше уморила. Какво трябваше да се прави? Стояха на едно място и Ион го питаше с поглед. Все пак като капитан Думитрица беше длъжен да знае. Двамата му другари чакаха и той отговори, като цапна с ръце във водата:
— Ще гребем с ръце!
Трите момчета запретнаха ръкави и в бодър ритъм загребаха с ръце. Измъкнала се от заплетените гъсталаци, лодката се плъзна леко и мина отвъд река Ситару. Пред тях придошлата вода трептеше и блестеше като безкрайна сребърна шир. Никой не се извръщаше вече назад. Думитрица гледаше съсредоточено и шляпаше с ръце от двете страни на лодката. От задния й край Ион, нетърпелив, разглеждаше напрегнато новата гледка. На Емил му замръзнаха ръцете. Нали беше по-слаб? Може би и затова треперенето на тялото му се превърна в някакъв непознат вътрешен трепет. Имаше странното чувство, че е сбъркал нещо. Измъчваше го и мисълта, че Думитрица е могъл да склони баща си да му разреши да тръгне, а той не можа.
— Бряг в далечината! — провикна се Ион и Емил се усмихна най-после, като виждаше как Ион се вживява и си представя, че участвува в някое от приключенията, прочетени в книгите.
Тъмна и мълчалива, гората се открояваше в сянката и им преграждаше хоризонта. Думитрица изкомандува да се насочат към първата върба, зареяна из лъката. Спряха, подпряха лодката о нея и Ион се покатери на дървото. Подадоха му секирата. Той отсече един клон и го разцепи на две. После скочи в лодката и я разлюля. Лопатите трябваше да бъдат издялани и изгладени, но те нямаха време за губене. Момчетата гребяха, докато стигнаха свода на гората, после се плъзнаха встрани на север. Опитаха дълбочината. Не можаха да стигнат дъното. Запалиха фенера и го закрепиха под компаса. Трите деца се редуваха и гребяха мълчаливо. Мракът растеше и караше децата да тръпнат. Водата беше станала черна. Чуваше се само нейното бълбукаме и тихият шум на гората. Духаше студен вятър, ала извисеното небе беше осеяно със звезди. От време на време Емил издигаше едно електрическо фенерче и осветяваше лъскавите водни пътеки в гората. Дърветата никнеха от водата и се оглеждаха в нея. Дали щяха да стигнат до суша? Докъде ли се простира наводнението? Пътят изглеждаше безкраен. На Ион му се искаше да разбере много неща, ала Думитрица и Емил мълчаха. Най-после той попита:
— Колко е часът?
— Девет…
— Девет?
В тоя миг Думитрица се обади:
— Внимание! Стигаме на суша.
Емил раздвижи фенерчето. Наистина надясно над водното равнище доста ясно се очертаваше земя.
Думитрица отвърза котвата и се готвеше да я спусне встрани. Момчетата се изправиха на крака, като пазеха равновесие. Изведнъж останаха като вкаменени. Три сенки се промъкваха в мрака към брега. Инстинктивно децата се снишиха и загребаха и тримата с ръце, засилиха лодката назад и завиха пак на север покрай гората.
Ион гребеше с всички сили. «Кои можеха да бъдат тия сенки? Бандити? Търговци на роби? Каквито и да са, не се боим ние от тях! Думитрица е началник на екипажа, а един е Думитрица!» Въпреки това ръцете му силно трепереха върху греблата. Думитрица угаси фенера, пронизвайки мрака с поглед. Стоеше напрегнат и мислеше. Чувствуваше се изпълнен със смелост. Ала беше и разтревожен. Срещнаха се с опасността и трябваше да се борят с нея и да я надвият. Да не побегнат безславно, без да свършат нищо, без да открият нещо.
Сенките се промъкваха между дърветата и вървяха редом с тях.
Ако ги нападнат, ще трябва да се бранят. Ала с какво? Това измъчваше Думитрица. Не съумяха да се сдобият поне с една ловджийска пушка. Даде знак да гребат назад. Лодката се отдалечаваше смайващо бързо. Преследвачите почнаха да тичат. Единият от тях се спъна, изпсува и всички се спряха. Една водна пътека им беше пресякла пътя. Екипажът изглеждаше спасен. Емил се поразведри. Макар и да го мъчеше мисълта, че беше тръгнал без разрешение от баща си, за нищо на света не би изоставил приятелите си, които му оказваха такова доверие. Но по-щастлив щеше да бъде, ако можеха да спрат на някоя приветлива полянка, дето да инсталира радиопредавателната станция. Да дирят Сандина и в това време да съберат и направят колекция от редки растения и насекоми и постоянно да съобщават на съучениците си докъде са стигнали работите. И ако станеше нужда, и да се борят… Е, да! Да се борят! Но с равни сили. А не така те, деца, да се борят с някакви възрастни хора, озлобени, враждебни, а може би и въоръжени. Неочаквано усети зад гърба си как Ион гребе усилено — на живот и на смърт. Разбра. Сенките отново се бяха появили на брега. Думитрица насочи лодката навътре. Гърмеж разтресе нощта:
— Стойте!
Думитрица протегна ръка за стрели. Емил ги беше приготвил. Големи камъни западаха с плясък около тях, изпръскаха ги и потънаха във водата. Отчупени клони и по-малки камъни заудряха лодката и я разклатиха. Децата се навеждаха и се бранеха. Отдалечаваха се и увеличаващото се разстояние ги пазеше все повече. Изведнъж силен удар ги оглуши. Лодката се разтресе. Голям ръбест камък беше ударил гнилия нос на лодката и го беше пробил. Водата струеше вътре. Думитрица опъна лъка и пусна стрела. Емил трябваше да запушва дупката, затова можеше само да му подава стрели. Друг камък удари железния ръб на лодката, рикошира и падна във водата. Трети камък улучи лодката точно в средата и тя изпращя. Камъкът отскочи, удари и леко ожули глезена на Емил. Водата нахлу със сила. Емил не разбра какво стана. Усети само смъдене и някакво необикновено изтръпване на крака. Ион беше престанал да гребе. Натискаше с все сила калпака си в голямата дупка. Само Думитрица стреляше наслуки. Мъчно беше да се прицели в мрака, но той продължаваше да опъва и отпуща лъка и стрелите отлитаха една подир друга. Стъпалото на десния крак на Емил беше потънало в кръв. Без да му обръща внимание, момчето продължаваше да изхвърля водата, която заливаше дъното. Вятърът и ситните запенени вълни клатушкаха свободно лодката. Отново се чуха гърмежи.
— Спрете на брега! — измърмори с дебел глас един от преследвачите. — Да не ви е омръзнал животът, та искате да ви счупя главите?
Децата се спогледаха и се разбраха. Думитрица грабна лопатите и почна бързо да гребе. Лодката се наклони на страната, дето Ион натискаше упорито калпака си. Като видя, че Емил се мъчи да уравновеси лодката, той напъха босата си пета в първата дупка. При друг случай това хрумване би накарало момчетата
