да се усмихнат. Със свито сърце Емил потърси пипнешком по дъното на лодката радиопредавателната станция.
На брега се чу глъч.
— Ще скоча аз! — казваше нисък глас. — Няма да взема сега и с кръв да се папам… да им разбием главите или да ги удавим. Да убием човек за нищо и никаква работа! Ще ги върнем назад и толкоз!
Децата наостриха уши. Не разбираха за какво става дума. Водата изведнъж забълбука. Някой беше скочил в нея. Последва го и друг. Мъжете плуваха полуоблечени. Въпреки бързината, с която гребяха децата, плувците ги настигнаха. Две силни ръце хванаха лодката от двете страни и я затикаха към брега, преди още екипажът да може да каже нещо.
Нима бяха пленени?… Ион удари с лопатата встрани. Удареният издърпа дългите цепеници, захвърли ги и удари няколко пъти смелчака.
Това бе достатъчно за Думитрица. Той беше водачът и не можеше да позволи екипажът му да бъде нападнат. Завърза се бой. Думитрица удряше, с каквото му попадне: с фенера, с котвата, с дъската, на която седяха, с мачтата, с въжетата. Правейки отчаяни усилия да не стене от болка, Емил се бранеше и удряше ръцете на враговете, за да освободи лодката. После бръкна с трескава бързина в джоба си и разтреперан хвърли хининов прах в очите на нападателите. Те извикаха, после нададоха оглушителен вой.
— Ха! Ха! Ха! Жал ви беше за тях, а? — каза с глух глас, изпълнен с омраза, човекът, останал на брега. И като захвърли мушамата си, нагази във водата и се приближи.
Настъпи неописуема бъркотия. Лодката се напълни с вода. Момчетата се бореха и успяха да се изтръгнат от ръцете на нападателите. Заудряха с все сила — на всички страни, после и трите скочиха във водата, гмурнаха се надълбоко и изчезнаха.
Преследвачите излязоха на брега целите мокри и скърцаха зъби разгневени.
— Не съм виждал по-упорити момчета! — каза единият. — Дано поне не се удавят, да не си навлечем беля.
— Ба, нека се издавят, да не ни пречат на работата — възрази с дебел глас другият, като обличаше черната си мушама.
Третият погледна назад:
— Гледай как се люшка лодката. Я да видя какво става.
И се върна на мястото на поражението им.
Нощта беше мрачна. Облаци покриваха небето и никаква светлинка не трептеше в непрогледната тъмнина. Потънала в мрак, гората сякаш спеше и тихо дишаше.
Въртопи се нижеха чак до края на водата, лъскава и черна като смола. Там на брега, сгушен в един храсталак, Ион чакаше сам. Беше мокър, капнал от умора, стенеше тихичко и все пак нещо смътно му подсказваше, че първо трябва да намери приятелите си и после да спи. Боеше се да влезе навътре в гората. Другарите му, без съмнение, трябва да дойдат насам. Придвижи се бавно напред, като опипваше мокрите листа, готов да се простре на земята при първия шум. Вървя дълго покрай брега, после пак се върна. По едно време видя, че нещо се влече по земята. Чу се:
— Шиит… шиит!
Спря се. После се приближи и се наведе.
— Думитрица?! Ти ли си?
— Емил къде е?
— Не зная…
Изправиха се и двамата. Думитрица беше ударен в коленете. Залиташе, като вървеше. И въпреки това трябваше да дирят Емил.
— Какво ще правим? Татко поръча да се върнем още тази вечер, ала без Емил… не можем се върна.
— Ами ако се е удавил? Той не издържа дълго на плуване, още повече под водата… Май му течеше и кръв от глезена.
— Да вървим да го търсим.
Тръгнаха. Обходиха нагоре и надолу брега. Лодката не се виждаше никъде. На едно място отсам водата видяха следи. Децата първо се ослушаха, после почнаха да викат тихичко:
— Емил… Емил…
— Емил…
Никой не отговори.
— Емил…
В гласовете им се чувствуваше плач.
Поседяха малко на брега.
— Пак тук ще се срещнем — каза Думитрица и пръв скочи във водата.
Гмуркаха се до дъното и пак излизаха над водата“ ала нищо не откриха. Дълго оглеждаха мястото, дето смятаха, че бяха нападнати. Когато най-после излязоха на сухо, бяха така премръзнали и капнали от умора, че едва се движеха. Погледнаха се в очите безпомощно и безмълвно се отправиха навътре в гората. Оглеждаха дърветата и спряха при първата хралупа, която откриха.
— Да пъхнем първо една пръчка, да не би да има вътре някоя животинка.
Ион ошмули едно клонче и го пъхна в хралупата. Почака.
— Нищо не мърда — каза той, като не усети пръчката да трепти в ръката му.
Влязоха в хралупата, запушиха отвора с клонки и се сгушиха един до друг.
Ион остана буден. Не можеше да се успокои. Не му беше удобно. Близо два часа се въртя, докато се сети, че би могъл да легне другаде сам. „Всеки в отделна кабина“. Запуши отново отвора с клонките и се отдалечи към една полянка. Мракът ставаше все по-черен и по-влажен. Ион порови в един храсталак, порови в друг, почука по един гнил дънер, ала нищо не му хареса. Неочаквано напипа някаква вратичка. Не беше очаквал такова нещо. Отвори я полекичка и се вмъкна вътре. Известно време остана неподвижен. Без съмнение, това беше птичарник. Обаче имаше странното чувство, че там има още някой. Може би някой враг, някой „невидим враг“. И наистина този някой започна да диша бързо, раздвижи се, дори и сламата зашумоля. С един скок Ион се намери вън. „Принудително тръгване“ — цитира той. Смутен и объркан, той се въртя насам-натам, спъвайки се в листака и късовете счупени дървета. Загуби и дънера, дето беше Думитрица. Блъсна се в едно дърво, подпря се о друго.
— А!
Викът застина в гърлото му.
Две святкащи очи в мрака го приковаха от няколко разкрача. С един скок звярът се хвърли върху момчето. Ион отскочи назад като опарен и се блъсна в дънера на едно дърво. Нещо изпращя и той се търкулна в една хралупа. Струпа на отвора всичко, каквото му попадна, и въздъхна облекчен. Звярът изскимтя и се отдалечи.
Тогава в хралупата нещо се раздвижи:
— Лягай най-после!
„Спасен!“ — рече си Ион, като престана да трепери, учуден и радостен едновременно. И наистина, той едва сега разбра, че беше попаднал в скривалището, дето се бяха приютили с Думитрица и което беше напуснал преди малко.
Вън се чу продължителен вълчи вой. С щръкнали от страх коси и свити сърца децата запушиха още по- добре отвора и едва късно през нощта заспаха неспокойно.
Когато в понеделник сутринта двете момчета излязоха от хралупата, гората се беше разбудила и трептеше от свежест и живот. Небето отново беше ясно. Слънчевите лъчи проникваха през гъстите клони и топлеха земята. Децата видяха, че се намират на малка слънчева поляна и първата им мисъл беше да се върнат на мястото на корабокрушението. Обаче никъде нямаше следа и понеже не бяха оставили никакъв знак, тръгнаха наслуки през гората. Като стигнаха пак на едно още по-слънчево място, проснаха дрехите си да съхнат. Чак сега Ион откри в пазвата си кибрита, който беше скрил вчера на тръгване.
— За нищо не става вече — рече той, готов да го хвърли. — Чудех се какво ми лепне на гърдите.
