Но Думитрица беше на друго мнение. Преди всичко това не беше лодка и мъчно щеше да се управлява. После нямаха фенер, нямаха компас. И най-сетне, ако крадците наистина бяха конярите, през деня те не могат да ги нападнат, защото са заети, а само през нощта. Следователно, за да предотвратят едно ново нападение, трябва да скрият сала до сутринта.
Ала когато опитаха дълбочината на водата, разбраха, че през деня водата е спаднала повече от един лакът.
— Какво ще правим? Водата няма да удържи сала, а до утре сутринта току-виж още се е отекла и земята я попила. Я гледай! Дъното е тинесто! Можеш да затънеш! Как ще пътуваме? — угрижи се Думитрица.
— Риби! Виж една риба! Ето и един рак! — извика Ион.
— Изглежда наводнението край гората е стигнало до края на езерото Кълдърушани и оттам ги е домъкнало тука. Раци има само в езерото Кълдърушани. Дали сме наблизо?
Ион се беше вече съблякъл, завързал ръкавите на фланелката си и направил от нея кошница за ловене на раци.
— Ионе, смятам, че ще е добре да приготвим нещо, в случай че водата се отдръпне през нощта. Ала знам ли какво? Някакви стъпала. Но нямаме дъски… Или нещо друго… Някакви… Нещо, което би било най- добро. Някакви скари от клонки, нещо като салове на краката, с които да минем по тинята…
В неделя следобед Сандина се събуди и побърза да отвори вратичката. Светлината нахлу вътре, топла и приветлива. Ала на нея й беше студено и страшно я болеше глава.
„Чудна къщичка — каза си момиченцето, — а без обитатели.“ — Също като в приказката, дето кладенецът и пещта нямали господар и повикали доброто момиче да се погрижи за тях. Сандина разгледа внимателно новото си жилище. Стори й се, че то й казва: „Виж колко съм занемарена! Момиченце, момиченце, ела да ме почистиш.“
Без да мисли повече, тя стисна в ръката си няколко клона и почна да мете птичарника. Скоро я налегна умора. Въпреки това тя нагласи полозите на едно място и така направи малко легло. После почна да носи вода ту с шепа, ту с кора от дърво и да търка усърдно вратичката и прага със снопче трева и ги излъска. По едно време залитна отмаляла. Изправи се и с ожесточение се залови да бере по поляните жълта Комунига и Момини сълзи, с които украси стените на къщичката. Огледа се радостно наоколо и си каза, че за това добро дело къщичката винаги ще й дава подслон. Усети, че страшен глад я мъчи, и тръгна да търси нещо по дърветата. Но освен дребничките зелени ябълки не намери нищо друго. Чувствуваше се отпаднала. От слабост често трябваше да сяда на тревата, да ляга и да стои със затворени очи. А когато упорствуваше да върви, чувствуваше, че земята се върти и коленете й треперят.
„Да не би да се превръщам на камък?“ Но и когато мислеше, сякаш пак й се завиваше свят. Ох! Поне писмата да стигнат до конефермата!
Помъчи се да стане и да отиде към мястото, дето ги беше хвърлила, ала нямаше сила. Падна и едва се довлече до къщичката. Можа да затвори вратичката и да стигне до леглото. Опита да се раздвижи, но сякаш всичко се наклоняваше и се събаряше върху нея. Устата й се сковаха, някаква гъста мъгла я обгърна. Като че ли това слабичко телце беше изчерпало всичките си сили, за да издържи, докато успее да хвърли писмата. И сега, когато беше изпълнило мисията си, силите му го напуснаха.
Когато посред нощ отново се събуди, не знаеше къде се намира. Беше тъмно. Хладен полъх галеше лицето й. Тя жадно вдъхна свежия въздух, напоен с дъха на младо същество, и примигна учудено. Някой беше там, съвсем близо до нея. Понечи да протегне ръка, но съществото, което беше до нея, изскочи навън уплашено. Едва тогава Сандина се сети къде се намира. Пак я достраша.
— Трябва да е било някое зайче…
Надникна да види поляната. Див вой на вълк я накара да потрепери. Затвори внимателно вратичката и зачака уплашено. „Горкото зайче! Защо ли избяга оттук?“
Сандина не знаеше, че тоя, когото помисли за немирно зайче, беше самият Ион.
Очите и се напълниха със сълзи. Почувствува, че сърцето й отново замира и умът й се замъглява. Инстинктивно потърси с ръце встрани и несъзнателно изгълта корените, чийто вкус едва усещаше. Изяде и листенцата на шипковите цветове, които беше набрала. Зашеметена, тя легна отново и не се съвзе чак до сутринта.
Когато отвори клепачи, не знаеше защо се е събудила. Главата й тежеше, устата й беше скована. Не разбираше, че се свестява от припадък, но имаше чувство, че нещо я е стреснало. Огледа се внимателно наоколо. През пролуките проникваше утринната светлина. Скоро обаче дървеният под на птичарника забумтя и се затресе. Някакъв тъп шум се чуваше под него.
Сандина излезе да види какво става. Отначало и се стори, че не може да се проникне под птичарника. После обиколи гъсталака и се наведе да погледне изотзад, отдето като че ли можеше да се влезе. Докато вървеше, тя се държеше за стените и за вейките и като се наведе, отново й се стори, че земята се върти заедно с нея. Ала това, което видя, беше така удивително, че силите й се възвърнаха.
Някакво момче, проснато по корем с вързани отзад ръце, се мъчеше да се измъкне и удряше с краката си по дъската. Обаче, като опънеше краката си, подкованите подметки на обущата му затваряха входа под птичарника също като малка вратичка…
В първия си порив Сандина хвана краката на момчето да го измъкне. Но момчето така силно ги беше изопнало и натиснало отвора, че от напрежение момиченцето падна на тревата. Едва тогава забеляза, че една от обувките беше покрита със съсирена кръв.
Тревогата надделя над учудването й и тя попита:
— Какво ти се е случило?
При тия думи момчето почна да се свива, да се върти и се измъкна заднишком навън. Все още по корем, то изви глава към момиченцето.
— Емил!
— Сандина!
— Емил! Емил!
— Тихо! — пошепна той. — Отвържи ми ръцете.
Сандина се мъчи доста, докато развърже заплетените възли. Освободени, ръцете на момчето се разпериха встрани и потръпнаха няколко пъти.
Емил се обърна веднага по гръб и седна. Тогава забеляза, че Сандина пребледнява и се отпуща на земята до него. Колко беше отслабнала!
Очите на момиченцето се притвориха и посинелите й устни леко затрепериха. Емил разбра. Без да губи присъствие на духа, той почна да изпъва ръцете й нагоре, после встрани.
Дишането на момиченцето се възвръщаше. Емил продължи упорито дихателната гимнастика, докато Сандина отвори очи.
— Жадна ли си, Сандина? Може да си гладна?
Сандина раздвижи устни.
Емил отново се вмъкна под птичарника. Извади оттам няколко яйца, счупи ги и като повдигна главата на момичето, почна да ги излива в устата й.
— Какво си яла в гората досега?
Сандина гълташе, без да съзнава. Искаше й се да спи. Но Емил не я оставяше. Донесе няколко вейки и почна да й вее. После пак почна да й прави изкуствено дишане. Отваряше й очите, преглеждаше зениците, тъй както беше виждал баща си, и пак й вееше. Постепенно момиченцето се съвзе. След доста време съвсем се свести. Тогава Емил взе едно снопче трева и почна да разтърква слепите й очи, ръцете, и краката й. Това видимо я ободряваше.
— Разтриваш ме, сякаш съм кон…
— Виждам, че сега ти е по-добре. Струва ми се, че ти умираш от глад. Жалко, че нямам тук оня сироп за усилване, с който татко спасява конете, които са отслабнали след болест. Ами я кажи, къде спиш?
Сандина намигна шеговито, сочейки встрани.
— В къщичката на добрата фея!… Не знаеш ли?… Дето отишло доброто момиче…
Емил я загледа продължително, готов да се разсмее. Наистина ли вярва? После, като видя как се свива от стеснение, дожаля му за нея. Разбира се, тя беше по-малка. И за него някога приказките бяха истина. И
