много се радваше, понеже той най-добре от всички се справяше с лопатите.
Ала Думитрица беше предвидлив. Приготвиха две мачти — едната по-дебела, направена от прът, а другата от тръстика — и ги сложиха в лодката.
Скритата в гъсталака лодка се клатеше и полюляваше. Децата я гледаха с упование. Дали ще бъде разумно сега да я изпробват? Думитрица реши да скрият храната в една хралупа, като на най-сигурно място. И в книгите, които е чел, не е срещал случай корабът да бъде нападнат при тръгването му в самото пристанище. Частите на великолепната радиопредавателна станция щяха да бъдат донесени в последния момент. Но все пак ще бъде лошо, ако се намокрят дрехите и храната. Така че струпаха набързо в хралупата всичко, каквото бяха събрали, изправиха пред отвора й няколко клона, затиснаха ги с големи камъни и се отдалечиха, за да не привлекат вниманието на другите. Съвещанието направиха горе, на края на хълма, близо до конефермата.
— Значи тръгваме наляво, нагоре — каза Думитрица.
— Нагоре… — потвърди Ион, като че ли искаше добре да си втълпи накъде щеше да гребе.
— След като минем гъсталака, ще вървим по права линия до гората…
Децата бяха седнали на тревата. Думитрица посочи с ръка нагоре неопределено. Сините му очи бяха замечтани.
— Ще се ориентираме по компаса — обади се Емил. — Смятам, че ще бъде уместно да го закрепим на носа на лодката, дори от самото начало.
— Емиле, не можеш ли да монтираш радиопредавателната станция в лодката. Ще изтичаме в клуба и ти ни се обади.
На Рижавия и на Дългуна им се щеше още сега да почне участието им в експедицията. Петрика се радваше, защото знаеше, че без него, който беше научил чудесно азбуката, и Къдрокоска, и Рижавия, и Дългуна нямаше да разберат нищо като свят.
Емил остана известно време замислен, навел бледото си чело. Не! Не можеше да издигне антена в лодката. По-добре ще бъде да инсталира апарата на скътано място, когато стигнат на суша. Лодката е малка и лесно се разклаща.
— Не сме взели жито за семе! — спомни си Ион. — Как ще отглеждаме житни храни?
Емил се усмихна:
— Няма да има време, до довечера трябва да се върнем. После гората е залята цялата и е сенчесто…
— Тогава, ако се наложи да останем там, ще бъдем принудени да ловим дивеч! — оживи се Ион. — Приготвяме лъкове, опваме прашката и трак!
— Вижте какво ще ви кажа: да не закачате славеите!
Къдрокоска имаше слабост към пойните птички и се разплакваше само като чуеше за прашки.
— Няма да ги закачаме. Само добри дела ще правим. Ех! Да имахме истински пушки! От нищо нямаше да се боим! Знаете ли какво? В някои страни разбойници открадват деца и ако родителите им не ги откупят, измъчват децата… и още какви ли не работи… А ние спасяваме всички от беда, освобождаваме ги!…
— Спасителен отряд! — разпали се Ион.
— Току-виж, че сме хванали човека с черната мушама и сме го довели вързан…
— Ура!
Ион, както винаги, беше на едно мнение с Думитрица. Слабият с щръкнали уши Дългун стоеше удивен, с втренчен поглед и си въобразяваше как вързаните с въжета разбойници са натрупани един върху друг накуп в лодката. Рижавия се почеса възхитен по тила. Само Емил каза спокойно:
— Чакайте, чакайте… Доколкото знам, не отиваме в чужда страна, дето могат да се случат такива неща!
Ион замига объркан и зачака Думитрица да отговори и да реши въпроса. Ала Думитрица не се смути. Той винаги е бивал председател на отряд, беше първенец в класа, той отговаряше за всички важни задачи по екскурзиите. Затова не отстъпи:
— А у нас, в нашата страна, няма ли нужда от велики дела? Ето сега, да намерим Сандина… А какво ще кажеш за човека, който подплаши най-хубавите коне от табуна? Дори и да не беше се загубила Сандина, колко неща трябва да се направят, за да открием тоя човек!
После момчетата изброиха какви предмети и каква храна са събрали, обсъдиха кога ще е най-удобно да тръгнат и трябваше да решат това да стане едва по обед, когато майката на Ион е още заета с кокошките на стопанството и когато всички обядват.
И така, щяха да се срещнат до върбата, отдето щяха да пренесат нещата в лодката. Дотогава не беше необходимо да стоят и да ги пазят. Никой друг не знаеше скривалищата, а и те бяха се заклели да ги пазят в тайна.
Ала когато се приближи до оградата, Ион чу, че майка му се кара на някого:
— Възрастни хора, а не сте кадърни да опазите конете! Уповавате се на едни деца, да тръгнат, където им хрумне, сами по водата… така, а?
Недоволен глас, сякаш беше гласът на Згаберча, измърмори:
— Кой казва, че ще ги оставим да тръгнат?
В тоя миг леля Луксица се обърна:
— Къде скиташ, бре обеснико? Сега ли е за тебе време за закуска? Влизай бързо в къщи! Тъй! Сега сядай да ядеш и хич не се опитвай да се измъкваш пак. Свършено е с днешното хойкане!
Взе някои неща в престилката си и обърна два пъти ключа.
Ион се видя сам, заключен. Би могъл да излезе през някой прозорец, но всички гледаха към пруста, а там майка му беше седнала с няколко съседки. Можеше да слезе в избата, но и нейното прозорче гледаше все натам. Въртеше се насам-натам, а времето летеше бързо. Слънцето клонеше на запад. Ей сега щеше да се скрие зад върха. Кравите мучаха, ала майка му не мърдаше. Какво ли беше намислила?
Здрач обгърна къщата. След като се въртя из стаята като в клетка и гриза ноктите на ръцете си, за да не вика, Ион се отчая съвсем. Хубавите му планове бяха рухнали. Думитрица и Емил нямаше да тръгнат сами, а през нощта всичко можеше да се случи с лодката им. Отгоре на това Думитрица имаше разрешение само за днес! Бащата на Емил щеше да се върне. Утре имаха училище. Ами ако момчетата в края на краищата тръгнеха без него? Тъкмо без него, който остави Сандина да отиде сама на лъката? Тая мисъл го ужасяваше. След няколко мига напрегнато мислене Ион напълни пазвата си с кутии кибрит, пъхна в джобовете си един гребен, едно ножче, една носна кърпа и каквото още свари и тихичко, на пръсти, се приближи до огнището в трема. Опипа нагоре стените на комина. Топъл, черен прашец посипа главата му. Ион напипа няколко издатини по стените на комина и се залови за тях. Издигна се, стъпи на други. И опирайки се с ръце и крака, Ион се закатери отчаяно по домина, по пътя на дима… Като стигна на покрива, спусна се бързо по задната му част, плъзна се надолу по един стълб и дим да го няма — хукна надолу.
Приятелите му едва го познаха, когато го видяха. Във виолетовия здрач Ион, по-черен от главня, при всяко движение разпръскваше гъст облак сажди.
До тоя момент Думитрица и Емил стояха унили и възпитаха, но като го видяха така изчерпел, измацан със сажди и по лицето, прихнаха да се смеят.
Дългуна и Рижавия си отидоха, повикани от родителите им. Понеже беше вече късно, момчетата не знаеха какво да правят. Как да тръгнат надвечер? На Думитрица му беше разрешено само до това време.
— Аз не си отивам в къщи — заяви Ион, — защото втори път не мога се измъкна от ръцете на майка си.
— И аз няма да мога да изляза, след като се върне татко от Слобозия — каза Емил тъжно.
— Тогава да тръгваме — реши Думитрица. — Не ни трябва много време до гората и назад. Ще се върнем довечера, и така няма да престъпя обещанието си.
И без повече думи почнаха да пълнят лодката. Отново ги обхвана въодушевлението. Ала нещо ги усъмни. Нещо им подсказваше, че нещата не са, както ги бяха оставили. Възможно ли беше някой да е пипал лодката? Би трябвало да направят подробен преглед, но отгоре от хълма се чуваха гласове.
Емил седна на една дъска в средата на лодката и взе вървите, въжетата, ножиците и кибрита, да му са под ръка, сложи до краката си раниците, а пред себе си апарата с батериите му, затворени в една алуминиева кутия. Думитрица застана на кормилото с поглед, отправен напред. Ион бутна лодката отзад,
