запуши добре и ще я хвърли във водата. Бутилката ще доплава до подножието на хълма, до моста, и някой ще я извади. Ала откъде да вземе бутилка?… И писмо… откъде? А не би ли могла да пише на лист или на кора от дърво?… А господин Спъну дали не е оня от приказката9? Не… защото него го уби конят на Харап-алб…
Ако беше в легло, Сандина щеше да се върти, колкото си иска, измъчвана от мисли. Но тук нямаше как. Трябваше да си потърси отново леговището и да чака търпеливо зората.
При първото птиче чуруликане тя слезе от дървото. Горе в небесата сред синкавите мъгли се задаваше денят.
Разтреперана от студ, Сандина затършува между сухите листа край корена. На няколко пъти усети вкуса на буковия и дъбовия жълъд. Зъбите й се разтракаха от студ. Почна да събира парчета кора от дърво, счупени клони, трески. Натрупа една купчинка и продължи да търси. Но тук не намираше, каквото търсеше. Драсна с нокът по парче дърво, но ноктите й се огъваха, без да оставят дълбока следа. Опита се със зъби. И така не можеше. Кукичката! Къде ли я е изтървала? Колко щеше да й послужи сега!
Тръгна назад към оная част на гората, дето се чуваше клокоченето на водата. Въпреки тинята, останала по края, Сандина успя да събере по повърхността на водата малки тресчици, от които се нуждаеше. Бяха тъкмо такива, каквито й трябваха. Бяха много разкиснати и можеше да се дращи по тях. Но ноктите пак не можеха да й послужат. С пълна пола трески Сандина дири дълго, като разравяше листата и поваляше бурените на земята. Да намери едно ножче! Или поне някакъв гвоздей! Дано се смили някоя русалка и й донесе…
Дори се огледа наоколо… Не. Русалките не искаха да дойдат…
Порови така, докато се убоде в нещо. Една счупена кост. Разтърси пръста си и бързо взе костта. Чудесна писалка! Почна да пише с криви букви по мокрите трески, като натискаше силно.
«Станку продава конете в Скъени». «Згаберча е крадец». «Станку е крадец». «Коцкан е крадец». «Елате на Червен бряг». «Елате на Червен бряг». И пак: «Станку продава конете в Скъени».
Дълго драска и писа писъмцата. Слънцето блестеше по поляните. От цъфналите треви се надигаше топъл, възгорчив дъх на зелено. Жужаха пчели и оси. Лицето на Сандина беше зарозовяло от щастие. Когато реши, че е написала достатъчно трески, тръгна на запад, надолу. Смяташе, че ще стигне до края на голяма водна повърхност, дето да хвърли писмата си, и те да доплават до конефермата. Но навсякъде беше гора, гора, само дървета, които се оглеждаха в разлялата се река. Пак почна мъчното катерене от дърво на дърво.
Най-после стигна до безкрайното празно място сред гората, залято от реката, за което си представяше, че граничи с конефермата.
Хвана със зъби полите на роклята си и почна да плува. Отиде, колкото можеше по-навътре, като хвърляше написаните трески.
Набръчквана от лек полъх, водата ги разпръскваше на всички страни.
— Днес е неделя — каза си Сандина, понеже беше броила дните. — Всички деца — играят край водата и ще ги уловят, тъй че няма да попаднат в ръцете на крадците.
Радостна, тя си тръгна назад, но загуби пътя между дърветата и стигна на една височинка на друго място. Редките дъбове свършваха на — стръмнината, покрита с гъсти туфи. Малко по-нагоре имаше неголямо пасище. Изплашена от новото непознато място, дето идваше крайно уморена, Сандина пристъпваше бавно с ръка на устата. Струваше й се, че отвсякъде можеха да се покажат и да се протегнат към нея ръце на вещици. Ами ако срещнеше сега горската вещица? Изведнъж изскочи някаква животинка и бързо се скри зад един гнил дънер. Сандина се вдърви на мястото си. Сърцето й спря да бие. После тя се сниши встрани и като че ли напипа някакво скривалище в гъсталака, ала се удари в някаква дъска, прилична на врата на птичарник. Без много да мисли, тя дръпна бързо дъската и се вмъкна вътре. Постоя неподвижна. Вътре цареше полумрак. Дали няма още някой тук? И защо да няма, та това е истински птичарник. Но нямаше жива душа. Може би това е кочина на Горската магьосница, в която някога, в приказката, е затворила Йонел? Не, не е кочина, няма решетка. Може би това е птичарникът, дето са стояли пилетата на Горската вещица? Тогава на добро място е попаднала. Опипа навсякъде. Мястото беше широко и високо. Можеше да се изправи и тя пристъпи няколко крачки навътре. Я гледай! Имаше и полози от слама и кълчища. Чудесно мъничко легло. Жалко, че няма и яйца да утоли глада си. Почака малко и като не се яви никаква птица, а й беше студено в мократа рокля, легна и се сгуши дълбоко в полога. Сламата шумеше сухо и я бодеше. Уморена, тя затвори очи, ала толкова беше гладна, че дълго време се въртя, докато заспи. Наблизо се чу песен на кос и шум от клони. Отдалече, като из дъното на урва, долиташе някакъв странен вой, някакво глухо квичене. После всичко потъна в тежко мълчание. Отново я обхвана страх.
Несъзнателно стисна клепачите си, ала страхът в сърцето й се смесваше с някаква приятна отмалялост.
Събота вечер Думитрица направи знак на Ион и го прати да повика Емил.
Срещнаха се зад конюшнята на отбитите кончета, дето нямаше жива душа.
— Ти какво смяташ, Емиле? — почна Думитрица. — Утре е неделя. Утре другарката Александруца ще претърси само бреговете на Ситару, към които може да е била отвлечена Сандина с някой пън. Ако се е оплела в тръстиката, ще я намерят. От съседното село също ще тръгнат покрай Ситару, край Голям вир, докъм Кълдърушани. Диренето ще стане по брега. Ами ако пънът, на който се е спасила, се е заплел из трънаците в гората? Аз казвам да тръгнем ние тримата и да навлезем в гората с лодка, докъдето можем. Че нали сме нейни приятели! Нали видяхме как удържа думата си и отиде на лъката да пази конете? Заради дадената дума и за да бъде полезна на конефермата, затова отиде! Цялото училище иска да участвува в диренето й, само ние, нейните приятели, да не се опитаме да направим нещо повече! Няма да кажем на другарката Александруца, за да не се безпокои за нас. И ако открием нещо, нашата победа ще бъде победа на цялата пионерска дружина.
В очите на Думитрица блестеше пламъкът на великите стремежи, миражът на голямото пътешествие, в което ще извърши някое безпримерно геройство.
— Да видим какво ще каже татко.
— «Какво ще каже татко…» — сопна му се Ион, като повтори подигравателно думите му. — Аз няма да спомена и думица в къщи, а Госпожицата трябва да иска позволение от баща си.
— Разбира се, че ще питаме родителите си, как иначе… — учуди се Думитрица.
— Ако кажа на майка си, свършено е с нашето пътешествие! — и в тоя миг Ион вече виждаше майка си как грабва метлата. — Ако трябва да искам позволение, отказвам се — заключи изведнъж той и им обърна гръб.
В този миг откъм ъгъла се зададе Згаберча.
— Какво гласите, бе? Я да си гледате работата! Не стига, че конефермата ви храни като търтеи и само книгата знаете…
— А ти да беше се погрижил по-добре за конете… пък и Сандина не можа да спасиш! — опери му се неочаквано Ион.
Него всъщност го измъчваше споменът за срещата следобеда, когато момичето го повика да отидат на лъката. Згаберча изпсува и се отдалечи, като мърмореше:
— Само да ви хвана, че вземате лодка… Ще ви счупя краката! — и продължи някак разколебан: — Да не искате да ни пратят и вас да търсим? Да опват рибари мрежи и за вас?…
Децата замълчаха. После слязоха към реката.
Накъде ли ще е най-добре да се упътят? Какво ли да вземат със себе си?
Емил състави списък, към който Думитрица непрекъснато прибавяше по нещо. Електрически фенерчета, фенери, въжета, платнища, кутии кибрит, стрели и лък, одеяло, подвижна аптечка, тенджера, ножове, компас, бинокъл, свирка, дрехи за преобличане… и още колко, колко неща.
Но най-голяма нужда имаха от една радиостанция — предавател и приемник същевременно. Чели са книги и по радиото са слушали, че при всяка сериозна експедиция трябва да имат такъв апарат. И без това, освен поста, който инсталираха вчера в клуба, други три апарата стояха неизползувани. Един ще бъде поставен в отдела на жребците за разплод. Другите бяха за резерва. Вярва ли Думитрица, че ще склони бай Тоадер да му даде единия? Добре. Тогава той ще има грижата да донесе самия радиопредавател, кутията с батериите и жица за антена. Емил знае как да го монтира и как да си служи с него. И трябва непременно да
