оголени ръце. По-нататък можеше да се отиде само с лодка. Цялото блатисто корито на Ситару беше заляно от придошлата Яломица и само по тръстиките се виждаха лъкатушенията на изчезналата река. Нататък, зад тръстиките, надалеч, чак до гората, цялото пространство искреше леко набърчено, огряно от слънцето.
Поляната се изпълни с шум. Децата — можеха да се съберат, където и да е другаде, тъй като хората нямаха сега време да стоят без работа край брега, а и конете бяха изкарани на полето чак от другата страна на стопанството. Обаче по плуване момците винаги се състезаваха в Голям вир.
И изборът на мястото като че ли беше нарочно направен.
Тук можеше да се тича свободно, можеше да се скача, можеше да се стреля със стрела. В тоя дълбок вир, обграден с тръстика и папур, щяха да направят изпита по плуване.
Най-напред строиха дребосъка в редица с ръце отзад. «Наборната комисия», в която влизаха Думитрица, Емил, Ион и Труца Нистор от трети отряд, спираше пред всеки и го оглеждаше. Избраните щяха да се борят с неизвестността и децата се надпреварваха кой повече да изпъчи гърди, да застане с високо вдигнато чело и опнати, прибрани нозе.
— Знаеш ли да плуваш?
— Зная.
— Страх ли те е нощно време?
Момчето отказваше, като упорито клатеше глава.
— Имаш ли мускули?
Ион избързваше да запретне ръкава на запитания, който стисваше юмрук и напрягаше мускула на ръката си, вперил поглед в очите на Емил, който с най-сериозен вид опипваше мускула.
— Не го бива твърде…
Александруца проверяваше и одобряваше всеки резултат. Тя беше руса, усмихната девойка и се радваше от душа, като гледаше с какво старание са се заловили нейните пионери за това добро дело.
Едни от тях се нацупваха, навеждаха глави и устата им се разтягаше за плач. Други скачаха, пляскаха с ръце и се нареждаха в група настрана.
Всички си въобразяваха, че ще тръгнат на някаква важна експедиция, ще търсят Сандина и може би ще трябва да се справят с опасности, каквито за повечето от децата бяха непознатите места, дивите зверове, придошлата вода; за другите, за по-малките — ламите, змейовете и горската магьосница. Все пак всеки смяташе, че капитаните им могат да бъдат само приказни храбреци, които те ще придружават безстрашно. Рижавият здравеняк, Дългуна, висок почти колкото Думитрица, Къдрокоска, Линика, Фънуца и Добрин вече си представяха, че плуват по водите сред гората.
Но изборът не беше още направен.
— Следва стрелба по мишена.
— Следва плуване…
Малко от децата, изведени на състезание, бяха избрани за експедицията, защото се вземаше под внимание и поведението, и успехът им в училище. Към децата, съставляващи комисията, щяха да се присъединят от селото само Предеску, Фънуца, Добрин и Сибичану. Въпреки това всички бяха щастливи. Бяха щастливи, защото участвуваха в едно хубаво състезание и все пак съдействуваха по свой начин в пътешествието на осемте. Затова пляскаха ръце и скачаха, смееха се и хвърляха калпачетата си нависоко. Весело възбудени и разговаряйки високо, те придружиха Александруца до конефермата, за да се уговорят относно тръгването. Но там работите взеха съвсем друг обрат.
Станку беше донесъл новината, че надолу по реката, чак към Скъени, до Дриду, били видели трупове на коне, влачени от разбушувалата се Яломица. Имало и няколко свидетели, които можели да бъдат разпитани по тоя въпрос. Следователно трябваше да отидат там хора заедно е ветеринарния лекар. Кой знае, може би щяха да спасят някои коне. Сигурно щяха да научат нещо и за Сандина. Щом труповете на толкова едри коне са помъкнати нататък, какво остава за телцето на едно момиченце? Дори и да бе успяло да се вкопчи в някой дънер.
Веднага натовариха един камион с необходимите прибори и сечива.
Александруца стоеше замислена. Не можеше ли все пак да опитат да обходят и претърсят покрай водата, без да навлизат навътре с лодки?
— Защото в края на краищата никой не знае положително дали момиченцето е завлечено надолу. Може да се е захванало за клоните или пък дънерът е бил изтикан от водата на север и се е заплел в храсталаците — обясняваше тя. — Ние да идем по брега, да прегледаме тръстиките. Жалко би било да спрем хубавия порив на децата. А може и да открием някоя следа.
— Друга измишльотина! — обади се Згаберча. — Нали обикалях с лодка из гората? Не прекосихме ли гората към Яломица заедно с Коцкан? Само накършени дървета, листа и тук-таме някой удавен заек или някоя птица.
— Двамата ходихме — каза, мърморейки, и Коцкан. — Викахме я, колкото ни глас държи. А колкото за брега, не е останало местенце непретърсено.
Хората успокоиха Згаберча и Коцкан, благодариха на дружинната ръководителка за нейното старание и се уговориха с нея да държат децата, колкото се може по-далеч от наводненото място. Още повече, че след бурята през нощта пороят беше пробил бента на Яломица и малко по-нагоре и водите бяха придошли още и залели нови пространства.
Родителите на пионерите от селото, щом научиха за намерението на децата, веднага се отправиха към училището да разберат от ръководителката кога и как ще тръгне с пионерите. Осланяха се на нея, понеже всички знаеха колко обичаше децата и колко се стараеше да ги възпита и направи достойни хора. Но щом възрастни хора като Згаберча и Коцкан бяха обходили и претърсили навсякъде, както разправят, и не са намерили нищо, не беше ли безполезно да ходят и те? Особено сега, когато имаха свидетели, че всичките коне са завлечени надолу. И ето, според думите на Станку, се вижда, че животните са повлечени надолу от пороищата и кой знае къде ще ги измъкнат. Може би чак в Дунава, щом селяните от Скъена са видели с очите си да плуват труповете им по водата по-надолу от Дриду. А не се знае дали Яломица няма пак да се разбушува.
Александруца не отстъпваше. Чувствуваше, че трябва да се предприеме нещо за спасяването на Сандина. Казваше и на хората да не обезсърчават децата и че няма никаква опасност по пътя, по който те мислят да минат. Тя реши да обходи с всички пионери, включително и ония, които не бяха избрани на състезанието, брега на река Ситару край селата на северозапад. И наистина никой не беше ходил още на мястото, дето езерото Кълдърушани се беше сляло с придошлите води и претърсването му можеше да се окаже от полза.
След страшната нощ и бурята Сандина почна отново, напрегнала всичките си сили, да се придвижва на север. И така целия ден в събота, когато в конефермата всички се тревожеха и се суетяха, тя навлизаше все по-навътре в гората, без да знае защо. Може би защото видя вчера, че Коцкан подкара конете там нагоре. Може би защото често беше слушала за Червен бряг, вековната гора, която се въззема нагоре по хълма. И сякаш разбираше, че водите се разливат само по равнина и се стичат надолу, остават зад гърба й.
Тя се катереше и се прехвърляше от клон на клон. Беше неспокойна, беше я страх, но вече не плачеше. Някакво невъобразимо напрежение на разсъдъка и тялото я караше да упорства. Случваше се да се хлъзне и да падне във водата, когато дърветата бяха на по-голямо разстояние едно от друго. Тогава Сандина плуваше, докато успееше отново да се покатери. Отчаянието при мисълта, че може да загине тук, без някой да знае, й даваше особени сили. Трябваше да стигне до някакъв бряг, да срещне някого. Та реката не беше заляла целия свят!
По едно време забеляза, че водата чувствително е спаднала. Смъкна се по ствола и бръкна с ръка да опипа дълбочината. После стъпи в студената вода, която едва стигаше до коленете й. Ала краката й затънаха в тинята над глезените. Повървя малко. Земята така се беше разкиснала, че пот избиваше по челото й от усилията, които правеше да измъква краката си от лепкавата кал.
Пак се покатери и седна да си почине на един грамаден ясен. Отново я замъчи глад. Полипа с ръка в едно птиче гнездо. Засрами се. Стана й жал. Взе само едно яйчице, лъскаво и беличко като речно камъче. Счупи го и бързо изсмука вътрешността му. Взе още едно. После изпи всичките яйца. Две пъстри птички с червеникави гърди закръжиха над гнездото и зацвъртяха сърдито. Сандина извърна глава.
