като напоен сюнгер, но все пак е много вкусен!
Но кой знае, може пък Думитрица и Емил, които се сприятелиха с нея, да дойдат да я спасят. Не може да са я забравили. И класната, която толкова я хвалеше… И Къдрокоска…
А водата трябваше да понамалее. Земята трябваше да я попие… Да се изпари от слънцето. Да се изтече…
Сякаш беше спаднала вече един лакът.
Сандина се усмихна радостно.
Обаче е настъпването на нощта я достраша. Напразно запяха славеите. Небето беше потъмняло. Никаква звезда не светеше в непрогледния мрак. Затътна продължително гръм и почна да роси ситен, гъст дъжд, после капките станаха все по-едри и я зашибаха по лицето, по гърдите. Светкавици набраздиха небето. Падаше непрекъснато гръм, трещеше и боботеше и Сандина закри лицето си с ръце, сгуши се и стана мъничка, мъничка.
Бурята се усилваше, превръщаше се в някакъв див вой. Дървото се клатеше и скърцаше. Внезапно се разнесе силен, нечуван грохот, смесен с прашене, блъскане и ужасно свистене.
Светкавична мисъл мина през ума на Сандина и тя с ужас разбра, че Яломица пак е пробила бента. Водата се занадига, намокри краката й, издраска ги е откъртените клони и не преставаше да приижда. А ябълковото дърво не беше достатъчно яко. Прегъваше се все повече под силния напор на водата. Изведнъж стеблото се счупи. Момиченцето падна във водата с главата надолу и се омота в листата. Зашеметено, то потъна дълбоко, но скоро излезе на повърхността, подхвърлено от младите клони като от пружина. Клокочейки, водата го покри на няколко пъти. Сандина загреба с ръце, борейки се на живот и смърт. Вълната я блъсна в един ствол. С последни сили и последна капка съзнание Сандина се вкопчи в дървото. Клоните почваха ниско. Покатери се, колкото можа по-нависоко, макар че при всяко подигане се плъзгаше. Диша продължително, докато се съвземе. После отчаяно заплака с глас.
Навсякъде под нея водата бучеше, като че ли ревеше ненаситен звяр. Сякаш искаше да изтръгне всичко по пътя си. Дъждът валеше като из ведро.
В това време в конефермата беше настъпила голяма тревога и бъркотия. Щетите от наводнението бяха толкова големи, че когато ги известиха, управителят нададе вик и закри лицето си с ръце. Трийсет кончета с майките си бяха изчезнали безследно.
Неколцина се опитаха да се утешат с надеждата, че може би Коцкан е препуснал навътре в гората, която постепенно се изкачваше — по хълма, и е спасил конете.
Но в събота призори Коцкан се завърна. Вода шуртеше от дрехите му. Каза, че се бил спасил на едно дърво. Но не можел да устои на напора на прииждащата вода. Блъскан и влачен от водовъртежите, едва във Фиербинц, дето реката се прибира в коритото си, могъл да се залови за подпорите на моста.
— Не видя ли конете да плуват?
— Нито един ли не се спаси?
— Как ще се спаси? Реката беше заляла всичките кончета. До едно време виждах кобилите, които се бореха с водата. После не зная какво е станало.
— Да идем с лодка. Може би ще може да се намери нещо.
— Какво ще се намеци? Ще уловите само лешовете им по бентовете надолу по реката.
Зоотехниците хапеха устни, прикривайки ужаса, който изживяваха. Лили, обикновено храбра, не можеше да си намери място и крайно разтревожена произнасяше името на някое любимо конче. Леонте и синът му Диомеде, най-способният по обуздаване на конете, младият Гица, Григоре и всичките коняри се щураха натъжени и гневни или се удряха с юмруци по главите и проклинаха тая стихия. Малцина бяха запазили самообладание. Между тях беше и електротехникът Тоадер, който работеше още по-усърдно. Така се държеше и ветеринарният лекар. Запазвайки присъствие на духа пред тона голямо бедствие, той се мъчеше да спаси онова, което можеше да се спаси. Доста от конете, настигнати на моста от наводнението, бяха с изкълчени колене, ожулени, ударени или простудени. Трябваше да се грижи и за бегълците, някои от които до есента следваше да бъдат обяздени.
Само дядо Аксенте беше пощаден. Не знаеше страшната новина, тъй като беше в болницата. Но затова пък никой не знаеше какво се беше случило със Сандина.
Едва по-късно Войкица, невчесана и гладна, излезе на двора разплакана да търси Сандина.
Отначало никой не й обърна внимание. Но после почнаха да се запитват:
— Къде е внучката на стария конегледач?
— Вчера Ион я срещнал на моста. Отивала на лъката.
— Ами сега! — затюхка се кака Луксица. — Дойде най-напред да ме пита дали конете няма пак да се подплашат и да побегнат. Да бях грабнала една чепата пръчка, да видиш как щеше да й мине ищаха да става пазач на табуна.
— Виждал ли я е някой от конярите? — попита инженер Дан.
— Май че вие, Згаберча и Коцкан, говорехте с нея на края на гората.
— Кому ще дойде на ум за тоя дребосък, когато ни връхлетя тая беда? — ядоса се Згаберча.
— Аз, какво да кажа? — извърна глава Коцкан, като пъшкаше и опипваше ребрата си. — Сам се чудя, че се върнах жив — и задиша бързо, сякаш беше тичал.
— Сандина се загубила!
— Сандина се удавила!
— Сандина!
— Сандина!
Почнаха уплашено да произнасят името на момиченцето. Децата изпълниха стопанството с врява и глъч.
— Трябва да я търсим.
— Може да се е хванала и тя за някой клон и кой знае къде са я завлекли водовъртежите.
Конярите и рибарите почнаха да сноват по лъката, чак на юг, дето реката се прибира в коритото си. И Згаберча, и Коцкан, и Станку изоставиха работата си и тръгнаха да я дирят, дори застанаха начело на всички. Търсенето почна от подножието на хълма, на който беше разположена конефермата. Наводнението беше стигнало дотам и се беше сляло с ведите на река Ситару, та дори и върховете на тръстиките й не се виждаха.
Ала никъде не намериха Сандина. И от конете нямаше следа.
Хората се събраха отново и заедно с управителя решиха да тръгнат всички на големи групи. Трябваше да бъдат прегледани щателно тръстиките на Ситару, ракитите, горичките, лъките, коритото на Яломица надолу — дори и самата гора. Може някои от изплашените коне да са побягнали навътре в гората; може Сандина да се е метнала на някой от тях и да се е спасила.
Скоро камионът на стопанството излезе от двора и отиде да натовари няколко лодки от езерото Снагов. Приготвяха прътове, куки, гребла и дървени вили за претърсване на дъното, взеха и големи рибарски мрежи, които щяха да закрепят по такъв начин, та водата, като се прибира в коритото си, да се прецежда през мрежите и да остави някаква следа от удавената.
Като чуха това, децата, най-вече Думитрица, Емил и Ион, не можеха да останат настрана. И така на пионерския сбор в училище не се говори нищо друго, освен за Сандина и за изчезналите коне. Съветваха се с ръководителката си Александруца как биха могли да бъдат най-полезни при тия обстоятелства. Александруца сметна, че е уместно да поддържа решението на децата да участвуват в спасяването на Сандина.
Тя направи списък на малките доброволци, които се решаваха да тръгнат. Веднага се записаха всички пионери от конефермата и от селото.
Но ръководителката им обясни, че не могат да тръгнат пет отряда. Нямаше да им стигнат и лодките. А и децата разсадиха, че в случая би трябвало да знаят да гребат и да плуват. Трябваше да дадат доказателство за ловкост, сила, смелост, способност бързо да се ориентират и още колко много други качества. Трябваше да бъдат избрани най-способните.
Без да се бавят много, подредиха се по отряди и слязоха с Александруца в Голям вир. Там високата поляна беше по-широка и бе запазена от погледите на пътниците. Пътят за конефермата минаваше над нея и се спущаше надолу към моста, от който сега стърчаха само няколко изкривени стълба като протегнати
