той беше дирил вълшебния кон в табуна, за който баща му се грижеше.
Почна да я разпитва какво се е случило с нея, как се е спасила от удавяне и какво е правила оттогава. Чу за премеждията, през които е минала, и най-интересното — случката с конете и конярите от конефермата.
Нещо сякаш просветна в ума му. Значи така! Те са били, които без малко щяха да го удавят. Те значи са го вързали така стегнато и са го мъкнали на гръб в тъмното по ската до поляната.
Там бяха спрели да разговарят, а него бяха оставили до едно дърво. Изглежда, че не знаеха какво да го правят, щом като бяха изтървали из ръцете си Думитрица и Ион. Не си представяха, че така, както е вързан, и с тоя разкървавен крак би могъл да се движи. Но се оказа, че кракът му е само ожулен. Сандина искаше да му донесе вода, ала той не й позволи. Закуца и слезе надолу. Като се върна, провирайки се между туфите, намаза болното място с белтък от яйце и простря босите си крака на слънце.
После разправи на Сандина как се възползувал от нощния мрак и се промъкнал в гората. Влачел се, като се опирал само на брадичката, на гърдите и на левия си крак. Чул как крадците, като разбрали, че го няма, почнали да ругаят и да го дирят наоколо. Добре, че могъл да се завре в една купчина насечени клони. Мъчно се вмъкнал под тях, ударил си главата, но се избавил от крадците.
Продължил после да се тътри по-нататък, въпреки ужаса, че е сам в гората, където било тъмно като в рог. И така се озовал в птичарника, скрит в туфите. Отдолу имало не само скривалище, а и полог с фазанови яйца. Птиците избягали сънени. Изглежда се били изплашили.
Ала той счупил със зъби яйцата и изял половината.
Наистина, изплашил се, когато през нощта виел вълкът. Но понеже обувките му са подковани, долепил ги една до друга и ги натиснал на отвора. По тоя начин запушил добре входа на скривалището. Но не може да се каже, че си е починал, защото го било страх да си свие краката, да не би някое животно да се вмъкне при него.
Разбира се, птичарникът, Емил намери случай да каже, бил направен очевидно от човешка ръка. И когато разгледа със Сандина къщичката, дето се беше подслонила, увери се, че тук също са живели фазани.
— Познава се по перушината в полозите — заяви той.
— А защо са снасяли долу?
— Смятам, защото са намерили вратата затворена.
Денят мина бързо. Емил положи особени грижи за възстановяването на Сандина и за храната на двамата.
— Трябва да възстановим силите си, да сме готови за всичко, за борба — обясни той.
— А Думитрица, Ион?…
Емил беше уверен, че двамата му приятели бяха пощадени от неприятност. Може би са преплували и са се върнали в къщи. Може би са излезли нейде на суша, поправили са лодката и са се прибрали. Тях не са ги хванали като него.
И ако се успели да стигнат в конефермата, следва да дойдат да ги спасят.
Знаеше добре, че Думитрица и Ион нямаше да забравят нито него, нито Сандина. При все това, за да успокои още повече момиченцето, Емил се залови да събира листа от клен, от бук, от бряст, клонки от храсти, стръкове от тънки растения и каквито цветя имаше по полянката.
— Да видим сега как ще можем по-добре да ги пресоваме? Игликата е нежно цвете от рода на… близка на еньовчето. Все по-рядко се намира. Колко хубаво мирише! Млечок… Остави го да позасъхне. Не го смачквай, че дръжката на цветеца е пълна с млечен сок. То е растително багрило, боядисва жълто. Гъби! Виж гъби… Тия с вирнатите шапчици са отровни. Да бяхме дошли повече ученици, с учителката по ботаника и с ръководителката, колко растения щяхме да съберем, колко нови неща щяхме да научим. Как ли се казва онова високото растение с дребните пъпчици? Да бях взел поне хербария. Ала какво приказвам, щях да остана и без него, както останахме и без лодка…
Сандина му помагаше послушно да нареждат цветята между листа от репей, слагаше отгоре им дебели трески и ги нареждаше ту по покрива на птичарника, ту вътре.
Чак когато се смрачи, влязоха в птичарника, направиха си легла и задрямаха от умора.
Нощта беше светла, мека и благоуханна. Горе небето беше осеяно с трептящи звезди. През дърветата се виждаше ярко блесналият рог на луната.
Малките горски животинки, които бяха наизскочили отвсякъде, сега се бяха притаили в скривалищата си. И пойните птички, и те бяха стихнали. Настъпил беше оня час на безмълвие и бленуване, в който само чаровните трели на славеите изпълваха гората с вълшебство.
Думитрица и Ион седяха неподвижни и слушаха с притаен дъх. Обхващаше ги постепенно някаква тиха радост, някаква вяра и надежда.
Бяха забравили всичко.
Като че ли и горските животни наоколо не смееха да смутят покоя им.
Ала едно далечно изсвирване накара Ион да трепне и събуди в душата му уплахата от миналата нощ. С разтреперани ръце той запали бързо приготвените съчки. Пламъците весело запърпориха и скоро се издигнаха.
Славеят замлъкна, хвръкна и запърха с крилцата си. Дълбоко от гората още долиташе нежен звън, ехото на изкусен концерт. Но скоро всичко утихна и остана само пърпоренето на пламъците и пукането на сухите клонки.
Думитрица бе завладян от чара на тия мигове. А Ион духаше огъня, разпалваше го, за да направи жар. После изтегли част от горещата пепел и с отмерен и движения на истински готвач нареди отгоре дребни рибки и живи раци.
Рибките цвъртяха, раците се зачервяваха и заедно с дима по поляните се разнесе мирис на печено. Храстите сякаш почнаха да оживяват.
— Боя се, че сами разбудихме горските зверове — каза Думитрица тихо. — Да запалим друга купчина към средата на поляната. Тук, йод дървото, не бива да палим силен огън, защото ще опърлим листата.
— А какво ще кажеш да се обградим с обръч от огньове? Като Джо в Африка…
Ион говореше високо въпреки съветите на Думитрица. Не Можеше той другояче, щом се отнасяше за книгите на Жул Вери, тъй като това бяха всъщност единствените книги, които беше чел с голямо внимание и които беше прелистил пак преди тръгване.
В нощната тишина говорът звучи ясно. А гласът на Ион беше много добре познат на обитателите на къщичката на фазаните, за да не ги събуди. Вратичката отскочи встрани и две детски глави с блеснали очи се подадоха.
Но изведнъж занемяха. От малкия хълм крадешком се спускаше надолу човек в черна мушама. Като стигна на поляната, той намали крачките си и спря до огъня. Думитрица и Ион инстинктивно се приближиха един до друг и го загледаха разтревожено. Откъде беше изникнал тоя човек в гората!
Момчетата седяха на земята. Човекът стоеше прав. После седна на тревата близо до тях.
— Да се стопля, а? Какво ще кажете? — и простря краката си.
Говореше бавно и ги пронизваше с поглед. Думитрица преглътна и замълча. Непознатият приличаше на Негоро. Ако Ион беше чел „Петнадесетгодишният капитан“, веднага би му пришепнал само толкова „Негоро“. И биха се разбрали. Ала Ион не беше я чел, затова отговори:
— Стопли се, чичко. Постой при нас. Имаме печена риба и раци в саламура без сол…
От вратичката на къщичката, скрита в гората, Сандина и Емил гледаха втрещени.
— Емил… — пришепна му момиченцето с разтреперан глас — Емиле… този е крадец. Тоя е господин Спъну. Той беше със Згаберча.
Емил стоеше с вперен поглед и мълчеше.
— Емил…
Сандина си спомни как в приказката Магьосницата на мраза също така се приближила до децата, избягали в гората. „Студено ми е“ — рекла тя и те я повикали; „Слез да се стоплиш“.
Магьосницата на мраза им пуснала два косъма да вържат кучетата си, за да не я ухапят, и космите веднага се превърнали в дебели синджири…
— Рибите и раците аз съм ги уловил — весело разправяше Ион. — Чак тук са стигнали от езерото
