След като се посъветваха, децата решиха, че ще бъде разумно да използуват идеята на Думитрица, да тръгнат към конефермата с малки скари за стъпване. Защото наистина водата беше се оттекла. По лъката беше останало само тиня и лепкава кал. Помъчиха се и изплетоха от млади клонки няколко скари. Щяха да слагат върху калта скарите, да стъпват на тях, после да изтеглят задната, да я поставят напред, да стъпват пак на нея и така да се придвижват.
— Емил, огънят! Какво ще правим с огъня?
— Туфите не са много близо до другите дървета. Ала добре ще е да изскубем храстите, да изкопаем с пръчки земята и да се образува нещо като изолационен ров.
Разбързаха се да свършат и тази работа. Дори Сандина донесе на няколко пъти вода с една кора от останалите тук-таме локви и поля огъня. Водата цвъртеше и треските изпущаха белезникава пара.
През това време слънцето се показа и заблестя. Децата отнесоха малките плетени скари на края на гората.
Пред гората се простираше, докъдето погледът стига, блатистата лъка, по която тревата беше покрита и замазана с тиня, домъкната от реката.
Опитаха терена. Кракът потъваше до глезена в кал. Може би по пладне земята още ще изпръхне.
Поеха покрай гората и тръгнаха назад, на юг. Стеблата на дърветата сякаш бяха позлатени. Цветята и тревите искряха, като се поклащаха. Кадънките, косовете и червеношийките, които се стрелкаха из въздуха, сякаш потапяха крилете си в разтопено злато. Децата се запътиха да пресекат напреко лъката. В ръцете си носеха по две от малките скари и на гърба си други, за резерва. Хвърляха пред себе си едната скара, стъпваха, хвърляха втората, преместваха се на нея, изтегляха с гега, направена от клон, първата, хвърляха я пак напред и пак стъпваха на нея. Нали бяха чули, когато Ион и Думитрица разправяха на крадеца как трябва да си служат с тия скари.
Макар да бяха стегнато и здраво сплетени, скарите все пак пропущаха кал, мокреха се и натежаваха. Децата изтърсваха калта от краката си, но очевидно беше, че скарите няма много да издържат.
И наистина след няколкостотин метра едната скара на Емил почна да се разплита. Той я захвърли и я замести с резервната. Понеже момчето беше по-тежко, пръчките по-бързо се разплитаха под неговите стъпки. Сандина стъпваше мълчаливо, лека като перце. Бледите й отслабнали бузи добиваха постепенно цвета на череша. Слънчевите лъчи сякаш струяха върху русата й глава. Не беше лесно връщането в конефермата. Ала децата не се оплакваха, въпреки че по челата им се хлъзгаха капчици пот. Лицата им, овлажнели от умора, се навеждаха незабелязано.
Скарите все повече затъваха и усилията превиха раменете на малките пътници. След като вървяха доста, момиченцето седна на резервната скара. Без да каже дума, то задиша леко и притвори очи. Емил го загледа със съжаление, после измери с поглед ширналата се пред тях гледка. Далече там лъката завършваше с мекото очертание на техния хълм. Щяха ли да стигнат там?
— Хайде, Сандина!
Подкани я нежно, боязливо. Нямаше кой да ги закриля. Нито някой от дома им, нито от конефермата, нито от училище. Сърцето му се сви от тревога. Трябваше да спасява и Сандина, не само себе си. Трябваше да даде доказателство за смелост.
Много блата преградиха сега пътя им. Мъчно беше да ги прескачат. Нагазиха до колене във водата. Тръгнаха пак по тревата, покрита с кал и пясък. Над тях пърхаха с криле и летяха щъркели, учудени от тия първи посетители. Виеха се като бели облачета и кацаха наблизо усамотено. Тук-там някоя върба леко полюляваше дълги, гъвкави клонки като вълнисти коси.
Двамата пътници решиха да подновят скарите си. Ръцете им работеха трескаво и сплитаха върбовите пръчки. Но едва бяха повървели малко, когато забелязаха, че трябва да слязат в нещо като дол, чието дъно беше залято от вода. Не биха ли могли да избиколят? Невъзможно беше да се преплува, защото водата не беше по-дълбока от един лакът. Излишно беше и да се опитат да прегазят. Краката им затъваха в калта до над коленете. Затова тръгнаха покрай водата направо към гората. Тук земята беше още по-размекната и по-прогизнала. Там дето земята не потъваше под нозете им отгоре й избиваше вода. Изведнъж забелязаха някаква чудна купчина. Това, което най-много привличаше вниманието им, бяха някакви лъскави предмети, пръснати около една продълговата могилка.
Колкото повече Емил се приближаваше към могилката, толкова повече беше обхванат от нетърпение и радост, която Сандина не забелязваше.
Изтощена, тя пак беше седнала върху едната скара, когато момчето със светнало лице и задавен от вълнение глас каза:
— Спасени сме!
С яростно усилие изтръгна обувките си от калта и се спусна към мястото, дето беше нападнат техният отряд.
Значи тук беше станало „корабокрушението“, както би казал Ион. Разбитата и покрита с тиня лодка не беше вече годна за нищо. Но там имаше кутии и кутийки, бидони, кошнички, раници, пълни с провизии.
Емил се разтършува, събра ги, разгледа ги внимателно. Особено много го интересуваше състоянието на радиопредавателя.
С носната си кърпа и с дрехите си избърса алуминиевите кутии. Бяха херметически затворени. Но кой знае? Извади частите и ги прегледа внимателно. Сандина седна върху останките от лодката и прибра в ръце полите на роклята си, за да не се намокрят. Предавателят не беше никак пострадал в кутията си. И батериите не бяха пострадали.
— Наистина, това се казва късмет… — възкликна Емил.
Само антената се беше развила и полазила като змия в калта. Емил веднага изми жицата и я метна на раменете си да изсъхне.
После сложи частите на апарата в кутията и развърза раниците. Брезентът се беше оказал по-малко непромокаем. Водата беше проникнала през закопчаните места и през джобовете. От влагата хлябът се беше запазил толкова пресен, че Сандина не можеше да се насити.
Емил й даде манерката да пие от тайнствената течност за усилване.
Момиченцето се навъси и едва изпи няколко глътки.
— Забравих да сложа захар — извини се Емил. — Но няма нищо.
Ала и той примижа и изкриви лице, тъй като питието имаше направо отвратителен вкус. Хапнаха, каквото им попадна: пушено филе, сирене, сушени плодове.
После изпразниха два малки бидона с вода.
— Да ги напълним, макар и с мръсна вода — рече Емил. — Ако нямаме друга, ще преварим тая добре.
— Няма ли да се върнем в къщи?
— Не виждаш ли, че не може да се върви по тая тинеста лъка? По-добре да отидем до гората. Сега сме далеч от поляната, дето беше Спъну. По радиопредавателя ще известим в конефермата и ще чакаме тук.
После се заловиха да пренасят нещата в гората. И Сандина не мислеше вече да продължат пътя си към стопанството.
След като се погрижиха да пренесат всичко, поровиха с пръчка под лодката. Не беше малка радостта им, като намериха бинокъла.
Имаха следователно съдове, храна, медикаменти, електрическо фенерче, бинокъл и най-важното — радиопредавателна станция.
Емил беше загубил часовника си. Фенерът беше счупен. Кибритът беше мокър и се бе разпилял. Но какво значение имаше това?
Решиха да не палят огън през нощта, за да не привлекат вниманието на крадците, както бяха направили Думитрица и Ион, и да спят в някоя хралупа. Огън можеха да запалят с лещата на фенерчето на слънце или направо от батериите.
Нещо, което трябваше да направят без закъснение, беше да установят радиовръзка с Петрика и Рижавия. Нямаха часовник, ала когато слънцето щеше да бъде над главите им или на залез, можеха да говорят с момчетата. Дотогава Сандина се залови да домакинствува. Беше намерила една кърпа за ядене, една дреха, една тенджера. После се покатери на дървото да издигне антената. Спусна жицата надолу по стъблото до отвора на хралупата. Двете деца и апаратът се побраха вътре. Провизиите и другите неща бяха
