прибрани в две други скривалища. Емил определи вълната и почна да предава:
— Внимание! Внимание! Говори „Спасителният отряд“… Внимание! Внимание! Чакаме отговор!
Късите и дълги удари се редяха бързо. Металическият лост на предавателя толкова бързо натискаше пружината, че Сандина едва успяваше да разчита.
Емил премести копчето и нагласи апарата за приемане. Не се чуваше нищо. Пак почна да предава. После пак заслуша. После прибра апарата и отложи опита. Но не изтрая дълго. Колкото пъти се помъчи да установи връзка, опитите му излизаха напразни. Защо постът от конефермата не отговаря? Да не се беше случило нещо? Или момчетата там бяха забравили азбуката?
Какви ли не мисли му минаваха през главата и го натъжаваха. Жалко щеше да бъде, ако не могат да използуват радиопредавателя.
За да го поразсее, Сандина го помоли да я научи да си служи с морзовата азбука. И наистина, като да беше забравил тревогата си, Емил почна сериозно урока.
— Значи всяка буква се отбелязва с различни удари: може с един удар, може с пет. Всяка цифра се отбелязва с пет сигнала, всеки препинателен знак с шест и понякога с пет.
Ето сега буквата а: точка, черта. Един кратък и един дълъг удар.
Буквата б: черта, точка, точка, точка. Един дълъг удар, следван от три къси удара. Буква в…
Клепките на Сандина се затваряха за сън. Миналата нощ почти не бяха спали и сега обедната топлина я омаломощаваше. Беше се измила, беше изчистила и петната от роклята си. Отдавна не беше чувствувала тая приятна отмора, която ти дава чувството на чистота. Но въпреки това продължаваше да повтаря подир Емил: „точка, точка… черта, точка, точка…“
Ала какво се беше случило с Думитрица и Ион?
Те вървяха мълчаливо в нощта, карани от непознатия човек.
Електрическият фенер светеше силно пред тях. Дребни горски животни, зашеметени и изплашени, побягваха встрани. Сенките им се удължаваха, смесваха се с трепета на листата и придаваха фантастичен изглед на пътя. Ужас и съмнение се бореха в сърцата на двете момчета. Беше ли наистина добър този човек, наистина ли имаше деца? Ами ако ги предадеше на крадците? Какво означаваше тоя страшен поглед? Това изсвирване? А онова загадъчно чукане?
Тоя непознат човек твърде добре познаваше местността, за да не бъде тукашен. От ума на Думитрица не излизаше мрачното лице на Негоре, тоя зловещ бандит, с когото трябвало да се разправя Дик Сенд. Ще трябва да разправи тая книга на Ион, колкото се може по-скоро, дори още тая нощ.
— Къде отиваме, чичо?
Ион попита кратко и ясно, но на лицето му беше изписана тревога.
Непознатият се поколеба, после отвърна:
— Ей сега ще стигнем.
Пътят криволичеше, изкачваше се и се спускаше.
— Къде, чичо?
В една долчинка, обрасла с трънаци, човекът се спря. Наведе се, потърси из високите храсти и отвори една дървена врата.
Децата влязоха озадачени.
Тук имаше само купчина слама, поставена встрани, и няколко разпилени полога.
Човекът остана на вратата със запален фенер в ръка. И без това той не би могъл да се побере вътре.
Думитрица прегледа помещението, опипа стените, драсна с нокти по дъските, духна полепналата перушина и каза ясно:
— Това е птичарник… птичарник за фазани. Зная от баща си. Тук наблизо някога развъждали фазани и ги пущали из гората, за да могат господата лесно да ги стрелят. Значи се намираме в Голяма гора, близо до Брънзяска…
Непознатият трепна и загледа продължително момчетата.
— Значи тук се намираме — повтори многозначително Думитрица. — Тук, дето развъждат фазани.
— Знаеш ли, че и аз попаднах снощи в един такъв птичарник — едва сега си призна Ион. — Също като този. Ама също! Само че беше малко по-издигнат от земята. И по-широк, и по-висок… Нещо мръдна вътре. Трябва да са били фазани… Не исках да ги смущавам и излязох… Дори оттам се чуваше одеве онова чукане… Изглежда, че и фазаните чукат в дърво като кълвачите…
Като светкавица мина през ума на Думитрица мисълта, че може да е чукал някой от техните приятели!
Обърна се и срещна горящия поглед на непознатия човек. Потрепери от тоя поглед. Изглежда, че и непознатият подозираше същото. А може и да беше разбрал. Без да каже нищо, той блъсна грубо децата вътре и с другата си ръка помери да затвори вратичката. В тоя момент едно изсвирване разцепи въздуха и наблизо се чу тропот.
Един миг Спъну остана разколебан, загледан през рамо назад в мрака. Това беше достатъчно за Думитрица. Той му нанесе бързо неочакван удар с юмрук, като същевременно се втурна навън с всички сили, помагайки си с лакти и ритници, следван от Ион, и с див скок двете момчета се намериха в храстите.
Сгушиха се на земята под гъстите туфи и зачакаха.
Изненадан и объркан от неочакваното нападение на пленниците си, които избягаха, и от честото свирене на съучастника си, дошъл да го търси, Спъну почна разярено да рови и разбутва шубраците. Блъскаше тънките стебла, дърпаше клонките, риташе с ботуш, като че ли искаше да смачка всичко, което попаднеше под краката му. Счупените клонки пращяха под стъпките му така силно и той така шумно пъхтеше и ръмжеше, че децата можеха да се промъкнат из бурените по-нататък, към дъното на долчинката, без да ги чуе. Светлината на фенера кръжеше над тях и наоколо, докато гласът на новодошлия проеча ясно:
— Хайде, господине, че закъснявам. А и аз трябва да си пазя кожата.
Спъну измърмори нещо ядосано и затропа бързо обратно, сякаш се боеше да не го стигнат и да го хванат. Като измина известно разстояние, той спря и стреля назад с револвер.
— Какво правиш, господин Спъну? — чу се същият глас. — Искаш да се издадеш ли?
Гневните гласове на двамата мъже се смесиха, после се снишиха.
В настъпилата тишина се чу цвилене и глух тропот на копита.
— Думитрица, чуваш ли?
— Чувам. Би трябвало да не мърдаме оттук до сутринта, но е опасно. На дневна светлина много по- лесно ще ни намери. Да се отдалечим от дърветата.
Като опипваха в тъмното и се влачеха повече по корем, бодяха се и се удряха, момчетата се примъкнаха към горния бряг на долчинката. Но колкото се изкачваха по-нагоре, толкова по-голо ставаше мястото. Затова побързаха да напуснат долчинката. Като се движеха в непрогледния мрак опипом, минавайки от дърво на дърво, и се покатерваха при всяко шумолене на раздвижен храст, те успяха съвсем да се отдалечат. До дънера на едно дърво като че ли задрямаха. После потичаха зъзнещи да раздвижат изтръпналите си тела. Скоро весело и приятно чуруликаме извести утрото.
Децата излязоха на една полянка в гората и си разтъркаха очите. Денят почваше топъл, приветлив и весел. Второ утро ги сварваше в гората. Гъсталакът сякаш беше покрит с тънка, нежна мрежица, която блестеше, като че ли беше посипана със скъпоценни камъни. Младите ластари стояха неподвижни в утринната свежест и при най-малкото докосване ръсеха роса и блестяха на леки вълни под меката слънчева светлина.
Безброй цветя, крехки и срамежливи, растяха из тревата и край корените на туфите, а над тях малките птички все по-весело чуруликаха. Дали не бяха попаднали пак в снощната долчинка? Невъзможно! Тук е по-тясно, като в полог. Момчетата разглеждаха дълго околностите и решиха да вървят наведени и повече край високите туфи, за да ги пазят от чужди погледи. Тук нямаше следа от птичарник, нито звук от копита.
Изкачиха се на хълма. Спряха се там да обмислят. Без съмнение трябваше първо да спасят приятеля си, за когото се съмняваха, че е затворен в птичарника към края на гората. Следователно трябваше да вървят на запад и да стигнат на полянката, която снощи напуснаха. Слънцето беше зад гърба им. Значи отпред им беше запад. Сенчестата гора с дебелите си стволове ги пазеше от нежелателни срещи. Важното беше да
