стигнат там преди неприятеля.
Бързаха и пресякоха направо към една друга долчинка. Влязоха в млада дъбова гора, после тръгнаха през вековна гора със стари и толкова дебели дървета, че двамата с разперени ръце не можеха да обгърнат дънерите им. През гъстите им корони слънчевите лъчи не проникваха до долу. Момчетата вървяха и разравяха с краката си гнилите листа, между които тук-там беше поникнала хилава трева. Тишината наоколо беше толкова дълбока, та децата забелязаха, че като застанат на едно място, чуват шум в ушите си. Дори и птичките не слизаха в мрачната сянка на дърветата. Мястото им беше непознато. Не бяха минавали оттук.
Все пак движеха се на запад, като се ориентираха по мъха и лишеите по дърветата и по оскъдните слънчеви лъчи. Вървяха мълчаливо. Понякога се спираха, оглеждаха се на всички страни, хвърляха поглед и назад. Шумът от стъпките им изчезваше в широките и високи сводове на гората. Сякаш се намираха в страната на вкаменени великани.
Емил се опитваше, не се знае за кой път вече, да влезе във връзка със стопанството посредством радиовълните.
Спокойното му лице се беше променило от мъка. Мекият поглед на очите му беше станал неспокоен. Това слабичко и нежно момче изглеждаше като млада фиданка, прекършена от буря. Сандина не виждаше своето отслабнало лице и разширените си от преживените страхове очи, а гледаше натъжено сините сенки под очите на Емил и си даваше сметка, че не вещаят нищо добро. Искаше й се да направи нещо, да му помогне. Ала не можеше да вдъхне живот на радиостанцията отвъд лъката. И все пак, като подреждаше нещата в хралупата и отново намери бинокъла, тя попита Емил:
— Какво ще кажеш, ако с бинокъла открием Думитрица и Ион? Ще се покатеря на най-високото дърво и ще гледам на всички страни…
Емил кимна с глава и продължи да чука с морзовия ключ и да вика стопанството. Ослуша се. Никакъв отговор.
Натъжен, той остави радиопредавателя на мястото му и отиде да обиколи дърветата по брега. Наблизо гората се вдаваше в лъката като малък полуостров. Една мисъл озари лицето на Емил.
В това време Сандина се обръщаше на всички странни се клатеше заедно с върха на дървото, на който се държеше. Ала виждаше само дървета и нищо друго.
— Слез! — каза й Емил. — Изборът ти не е добър. Мястото е ниско и нямаш широк хоризонт. Тук, на тоя ъгъл, имаш поне открит целия край на гората. Ще можеш да видиш и отвъд лъката, към Ситару, и към хълма на конефермата.
Сандина се спусна от клон на клон като катеричка, после скочи на тревата и се затича към издатината на гората и отново се покатери на едно дърво. Тя едва се виждаше между гъстите му клони.
Емил почака търпеливо доста дълго.
Момичето не се обаждаше.
— Виждаш ли нещо? — попита той.
— Нищо. Поляни и дървета.
— Не гледай над гората — каза Емил. — Нали знаеш, че тук местността не е много висока. Старата гора се изкачва по хълмовете. Разбира се, че няма какво да видиш. А какво виждаш към стопанството?
— Нищо — отвърна пак Сандина.
— Постави бинокъла на нужното разстояние от очите си. Виждаш ли ясно? Внимавай тогава.
— Нищо не се забелязва. Като че ли има стадо крави на хълма.
— Не се ли вижда да идват хора, каруци, коне? Нищо ли? Някоя лодка?
— Не! — отвърна Сандина разтревожена. — Не е добър тоя бинокъл.
Обърна се на север, присви очи и загледа ту с едното, ту с другото. Ех, да имаше сега далекогледа на дъщерята на Червения цар… С него можеш да проникнеш и до дъното на морето.
— Какво виждаш? — стресна я момчето от вълшебството на приказките, в което отново потъваше.
Сандина пак загледа, взря се, завъртя бинокъла.
— Емил — извика тя изведнъж. — Как е облечен Ион… а Думитрица?
— Да не ти се струва, че…
— Кажи, Емил!
— Ион… Ион имаше калпак… Не зная как беше! Като излезе през комина… После от водата… Бос, шаячни панталони и пуловер… А Думитрица… Гологлав, бяла риза… А ти не видя ли снощи?
— Те са!
— Виждаш ли ги добре? Да не са крадците?
— Те са, Емиле! Те са!
— Ш-шш! По-тихо! На какво разстояние са? Да им направим знак. Без бинокъл виждаш ли ги?
— Не…
— Тогава е мъчно.
Емил се затича, донесе един пешкир и се опита да се покатери, въпреки че при всяко търкане по дървото глезенът го заболяваше. Сандина, пъргава като змиорка, се плъзна надолу, взе пешкира, изкачи се отново и го размаха. Ала момчетата с нищо не показваха, че са го забелязали. Въпреки това те идваха на юг, като вървяха покрай гората. По едно време спряха, после се скриха в сянката. Какво да се прави сега?
Да тръгнат и да ги пресрещнат? Или да ги чакат?!
Сандина остана на дървото. Тънките клони я залюляваха при всяко леко поклащане. Младите листа, напечени от слънцето, разпръскваха топъл, възгорчив аромат.
Над нея хвърчаха пчели. Навремени отнякъде долиташе вълна сладък мирис на липов цвят.
Колко хубаво беше тук, на най-високите клони на дърветата, на върхарите, близо до небето.
Но Емил беше нетърпелив.
— Вижда ли се още нещо?
Тоя път момиченцето нададе вик и почна настойчиво да развява пешкира, докато и самият Емил видя двете момчета, които вървяха, без да бързат.
След малко децата се затичаха едни към други. От двете страни се нададоха радостни викове. Тоя ден беше толкова щастлив, че децата не можеха да мислят, че има опасност да ги чуят. И в края на краищата, щом бяха всички заедно, от кого ще се плашат?
Думитрица и Ион бяха гладни и изморени. Ходили много далеч, нагоре, из една висока дъбова гора. Смятали, че ще излязат направо на поляната, а загубили цяла сутрин да я дирят. Най-после я намерили. Птичарникът бил превърнат на пепел. Ако не били купчините дърва, нямало да познаят поляната.
Сандина и Емил се оказаха добри домакини. С помощта на преварената и изстудена вода, сапуна и пешкирите новодошлите добиха истинските си образи.
После наредиха трапеза и ядоха с апетит. Лицето на Ион грееше в усмивка и очите му се въртяха на всички страни като на фокусник. Знаел той, че няма за какво да се безпокои. Всяка експедиция на смели откриватели трябвало да завърши добре. И ето те бяха се срещнали. Бяха всички заедно и Сандина между тях. Не беше ги нарекъл той напразно „Спасителен отряд“…
И колко вкусен е хлябът! Откога не беше си хапвал така. Колко е приятна и водата! А тоя чудотворен сироп на Емил дали ще им даде нови сили? Добре! И като забрави обясненията, които приятелят му даде, Ион изпи наведнъж почти цялата манерка и изкриви ужасно лице, сякаш беше пил хинин.
Емил не каза нищо, но беше недоволен, че остана само една капка от усилвателното, а можеше да им потрябва пак. Още повече, че отсега нататък им предстоеше да действуват, както смяташе Думитрица.
Сега заедно прецениха колко добре щяха да се развият събитията, ако бяха тръгнали с лодката по-рано. Згаберча и Коцкан щяха да бъдат заети с работа в конюшните и нямаше да могат да ги преследват.
И защо вечерта запалиха огън, когато знаеха и тримата, че ще трябва да се разправят с крадците? Особено като разбраха и по Сандинините писма, че тук могат да срещнат бандита? Всъщност Думитрица смяташе, че единствен той е виновен да бъдат примамени от Спъну. В момента, когато чуха морзовото чукане, можеха да побегнат и да се скрият сред дърветата. Но и Емил трябвало по-настойчиво да им съобщи кой е непознатият… Добре, че сега се намериха. Глезенът на Емил е зачервен и с дебела, засъхнала драскотина. Сандина е толкова слаба, че вятърът я поваля. Но те двамата са здрави. Имат апарат,
