Другояче не можем да влезем там. И така всеки ще пробие една дупчица на чувала си, за да вижда какво става, и да диша. Вземете си ножчетата. Но ще пробием и другите чували, за да тече по малко зърно и да отбележи пътя, в случай че се наложи да действуваме бързо. Ако видим опасност, разрязваме чувалите и излизаме. Сандина ще увием първо в едно одеяло да не се усещат ръбовете на алуминиевата кутия.
Сандина, Емил и Ион бяха напъхани в чувалите, изпразнени донякъде. Капитанът на екипажа доста се измъчи, додето върже отвътре отвора на чувала.
— Внимавайте! — каза той накрая. — Да не издавате глас, дори ако бъдете ударени. И да не кихате. Чакайте сигнал от мене.
Сега там имаше само куп чували. Но ако някой би могъл да види лицата на децата, особено лицето на Ион и Сандина, би прочел по тях само радост, шеговитост и най-вече сигурност в победата. Струваше им се, че едва сега почва голямото им приключение. Сигурни бяха, че скоро ще се върнат в къщи победоносно. Най-малкото, което Ион си представяше, беше, че ще има случай да мине като истински първенец в класа между редиците деца, които ще му ръкопляскат и ще пеят „добре дошъл“.
Смяташе, че най-после и майка му ще го прегърне радостна, защото е извършил и той едно добро дело.
Думитрица и Емил по-добре си даваха сметка за опасността, в която се бяха впуснали, и се бояха. Емил надвиваше страха си с чувството за дълг. Трябваше да бъде при приятелите си. И нищо не би го отклонило от това задължение.
А Думитрица потискаше страха си, като мислеше за другарите си, за родителите си и за конезавода, който толкова много обичаше.
Времето течеше много бавно. Нетърпението и вълнението на четирите деца можеше лесно да се отгатне от неспокойното движение на чувалите в купа. Едва когато се чу тропотът на конете, чувалите се заковаха на място.
Господин Спъну премери с очи големината на чувалите и почна да ги навързва по два и да ги мята върху конете.
— Згаберча трябва да ми е сложил в чувалите храна или оръжие, или някакви дрехи? — мърмореше си той, като опипваше чувалите и се оглеждаше на всички страни в здрача, сякаш му се искаше да ги развърже, ала не смееше. Когато вдигна чувала с Думитрица, стори му се май голям и се спря, като го тръшна на земята.
— Какъв дявол може да има тука? Да не ми е сложил цяло теле? Хм… Хм… Не е прост.
Извади едно ножче и се наведе да среже връвта на чувала. Думитрица не помръдна. Ала си даваше сметка за опасността и се готвеше да се нахвърли в борба на живот и смърт. Но странно. Господин Спъну се отказа, вдигна товара и го преметна като седло на гърба на коня Думитрица се отпусна, главата и краката му увиснаха от двете страни на коня. Конят изви няколко пъти глава към чувала. В това време Спъну подкара конете навътре в гората.
Свечеряваше се. Конете вървяха бавно, провираха се между дърветата и високите шубраци. Младите клонки шибаха издутите чували, закачаха се в тях и освободени, изсвистяваха във въздуха.
Четиримата смелчаци се спотайваха.
Гората почна да става по-гъста. Младите туфи, гъсти като четки, се превиваха и се кършеха под копитата на конете. Те напредваха бавно, спъваха се в дивите храсти, сплетени с клоните на дърветата.
Пътят слизаше в долчинка. Тук конете завиваха по една странична пътека, тясна и криволичеща. Пред тях се изпречи малка баирчинка, обрасла с ниски бурени и шипки. При едни камъни от развалина господин Спъну разбута растящия там като завеса хмел и ритна напред с ботуша си. Двете крила на някаква отчупена врата се разтвориха, изскърцаха с ръждясалите си панти и се блъснаха в стените от двете страни. Шумът отекна в глухо ехо и се превърна в някакво странно бучене. Конете познаваха мястото. Наредиха се един след друг и влязоха в едно сводесто, тясно и мрачно помещение. Копитата удряха отсечено в каменния под, а ехото отекваше до безкрай това чаткане, като в някаква мистериозна пещера.
Когато мястото се разшири, господин Спъну спря конете и слезе. После почна да развързва чувалите и да ги хвърля един върху друг в един ъгъл. Въздъхна, изскърца със зъби, измърмори сърдито нещо неясно и като взе торбата с яденето, подсвирна след конете и ги подкара навътре в подземието. Тропотът на копитата се чуваше все по-слабо, докато нейде далеч се отвори врата и от нея се понесе навън познатият шум на табуна. След това вратата се затвори и остана да се чува само глухият шум на конюшня, като в конюшните на конефермата.
Пръв Думитрица се измъкна от чувала. Положението беше доста опасно. Опипа мястото и шепнешком повика приятелите си. Мъчно беше да се оправят в тая тъмна дупка. Можаха да запалят електрическото фенерче, тъй като Емил не можа да устои да не вземе със себе си, освен радиопредавателната станция, фенерчето и бинокъла, но господин Спъну можеше да се върне всеки момент. Решиха да помъкнат със себе си и чувалите, в които се бяха скрили и в които имаше съвсем малко зърно.
После намислиха като по-разумно да развържат още два-три от пълните чували, да ги изсипят върху другите. Така Спъну ще помисли, че вървите са се развързали, когато е натръшкал чувалите, и те са се изсипали.
Изпълниха набързо плана си и пипнешком тръгнаха навътре.
Стените бяха мокри, покрити с плесен, и никъде нямаше отвор. На места таванът беше продънен, но се крепеше.
Децата се движеха бавно и с широко отворени очи се вглеждаха в мрака наоколо. Вървяха по тесния и дълъг коридор по следите на конете. Колкото и да се стараеше да не вдига шум, Емил тропаше с обущата си, затова се спря и се събу.
Неочакван трясък ги накара да спрат. В дъното се беше отворила врата. Думитрица натисна другарите си по раменете да се снишат и ги избута встрани. Децата налягаха и се притиснаха до стената. Спъну се зададе с електрическия фенер в ръка. Загубени бяха! В светлината видяха купчина от развалини. На пръсти, но бързо децата изтичаха натам. На път за изхода Спъну се приближаваше към тях. Децата притаиха дъх. Тропотът от ботушите му се приближаваше, стана оглушителен. Но Спъну отмина, без да се спре. Сандина беше стискала очите си несъзнателно. Сега ги отвори и погледна плахо. Ослепителната светлина се отдалечаваше бързо към изхода. Огромната сянка на крадеца растеше зад него, удължаваше се, сякаш искаше да остане там, на стража.
Когато и последният шум замря, децата наскачаха нетърпеливо. Ион тичаше вече към подземния обор. Думитрица едва успя да го спре. Ами ако там имаше някой друг? Събраха се всички до тежката дъбова врата. Открехнаха я, после я отвориха и много предпазливо се вмъкнаха вътре. На гредата на тавана висеше запален фенер. Шумът от — стъпките по сеното привличаше вниманието на конете. Някои заобръщаха глави с опънати шии и големи, учудени очи.
Малките, кончета, потънали в плява, отслабнали и с разрошени гриви, ги заглеждаха, после побягваха при майките си.
Тук нямаше никой. С няколко скока децата си намериха леговище. В дъното имаше един писък свод, под който голям човек би могъл да се вмъкне само пълзешком. Мястото беше дълбоко и тъмно и децата не можеха да видят края му. Пренесоха вътре куп сено и си направиха легла. Слабата светлина на фенера едва достигаше дотук и едва разреждаше мрака в тая дупка. Думитрица сияеше от задоволство, но сините му очи гледаха втренчено напред, сякаш искаха да отгатнат какво ще стане по-нататък. Емил извади радиопредавателя и се чудеше как би могъл да издигне антена в това подземие. Ион потриваше весело ръце, както имаше навик винаги, след като свършеха нещо, а Сандина мигаше и се усмихваше и не разбираше дали всичко това е наяве или е някаква нова, непозната досега приказка.
Но какво се чува в коридора?
Крадецът се сопваше, подвикваше на конете, които бяха излезли през широко отворената врата и се бяха струпали над купа чували и нарочно разпиляния ечемик. По гневните думи, достигащи до тях, децата разбраха, че крадецът не подозира нищо.
„Добре тръгнаха работите! Работите вървят добре!“ — сякаш казваха веселите им погледи. Ала мълчаха, не прошепваха дори. Вслушваха се само в тропота на конете, които се прибираха в обора, и в ударите на собствените си сърца.
