Когато се събуди през нощта, Сандина се изплаши и се сви. Конете хрупаха в тъмното. В един ъгъл някой, навярно господин Спъну, хъркаше дълбоко и зловещо. Не е лесно за едно момиченце, през каквито и премеждия да е минало, да знае, че спи в истинска пещера наблизо до един бандит. Толкова я беше страх, че протегна ръка и пипна лицето на Емил. Клепките му трепнаха уплашено при докосването на нейните пръсти. И той не спеше.
— Емил.
— Ш-ш-ш!
— Емил.
Сандина беше готова да се разплаче. И макар че се срамуваше от собствения си страх, би желала в тоя миг да бъде при татко Аксенте или още по-добре, при баща си в града. Толкова време беше минало, откак е далеч от дома си!
Емил я успокои като по-голям брат. Той разбираше добре, какво става в нейната душа. Ала все пак вярваше, че досегашните преживелици я бяха закалили, бяха я направили по-смела, по-самоуверена.
Защо се е разплакала тъкмо сега, когато до победата им остава още само един скок? Странно беше обаче, че нейното уплашено треперене се предаваше и на него, че страшното хъркане на крадеца го караше да потръпва от главата до петите.
— Изтощени сме, това е! Имаме нужда от храна — каза той, загрижен както винаги за физическата им издръжливост.
И заедно със Сандина заплануваха какво ще правят на следния ден.
Когато зората почна да се промъква през разкъртените, тесни и замрежени от паяжина отвори на подземието, господин Спъну се надигна намусен и разпръсна наоколо си слама. Прозя се продължително, протегна се и костите му изпукаха, после изпи шумно няколко глътки от бъклицата, измърмори си нещо и отвори вратата. Конете се струпаха и понечиха да излязат. Господин Спъну се ядоса и почна да ги удря. Няколко от конете се раздразниха и запръхтяха. Медина се изправи на задните си крака и отстъпи, готова да се хвърли в битка. Но в това време кончето й, притиснато в бъркотията, зацвили тъничко и жално, и тя се запромъква стремително между другите коне, за да спаси рожбата си.
Емил, превърнат на слух и зрение, така се възмути, че трябваше да стиска зъби, за да се въздържи. Ала брадичката — му се разтрепери от яд. На какво приличаха сега хубавите, чудесни коне на конефермата! Думитрица и Ион, събудили се през това време, се питаха дали сега не е удобният момент да нападнат Спъну? Биха могли да оплетат набързо въже, да хвърлят ласо и да стегнат краката или ръцете му. После да яхнат коне и да избягат заедно с целия табун. Не се запитваха накъде ще тръгнат и дали знаят пътя. През деня ще могат да се оправят. Но с ужас забелязаха пищова и камата, които блестяха на кръста на крадеца, и си направиха знак, че не бива да мърдат.
Господин Спъну се обу, затропа тежко, порови в една ясла, натъпка някакви неща в джобовете си и излезе.
Когато отново всичко утихна, децата се измъкнаха от скривалището си. Без да иска мнението на другите, Ион се затича на другия край, потършува из постелята на крадеца и донесе хляб, печено месо и вино. Децата седнаха на земята в кръг и се наядоха здравата. Ион дори, въпреки че другите не му позволяваха, пийна и малко вино.
После, за да не забележи Спъну, занесе остатъка от яденето на мястото му.
Замаскираха добре входа на ниския свод и решиха да видят каква тайна се крие там, колко е дълбоко навътре, къде води и може ли да им послужи за тяхната акция.
Тръгнаха приведени, повечето пълзешком. Вървяха и постоянно завиваха. Сводът беше нисък, коридорът тъмен, без никакво прозорче, през което да влиза светлина. Сякаш беше някаква огромна каменна къртичина, тайнствена и страшна. Когато стигнаха края на тая къртичина, видяха, че са се излъгали в очакванията си. Подземният коридор нямаше изход. Осветяваха продължително с фенерчето, но зеленясалите каменни зидове бяха гладки. Почнаха дори да чувствуват, че се задушават от тежкия, спарен въздух.
— Ще се връщаме ли?
— Да видим какво има по-нататък — каза Думитрица. — Тоя коридор все трябва да води някъде. Трябва да се съобщава с нещо.
Момчетата почнаха да очукват стените. Ион, пълзеше, удряше с лактите си стените от двете страни, с гърба си опипваше тавана, а с петите си тропаше силно на пода, ядосан, че никъде не се отваря нищо. Най-после, уморени, те се отказаха. Запълзяха назад един след друг по грубите, шуплести и влажни плочи. Ион, който единствен пълзеше по корем, спря се, подпрян на ръце, и каза:
— Сякаш сме заедно с капитан Немо в ледения затвор — и удари още веднъж в упоритите плочи, по които трябваше да се влачи.
Изведнъж се чу някакво бучене:
— У-у-у!
Веднага след това последва глух стон нейде от дълбоко.
— Какво стана? — извика Думитрица.
Не последва отговор.
— Ионе!
Чу се нов стон, като от друг свят.
— Запали фенерчето! Полека. Стана нещо!
Емил извърна назад фенерчето. Светлата струя мина над една широка дупка, като отвор на изба. Наведе се над ръба на дупката и освети вътре. Долу се откри огромна яма. Ион се виждаше сред нея като белезникаво петно. Светлината на фенерчето се оказа слаба, за да видят повече.
Как беше паднал Ион? Как се беше отместила плочата? Много странно!
Но сега не беше важно да отгатнат тайната, а да спасят Ион. Децата бързо навързаха дрехите, ризите и коланите си, направиха нещо като въже и хвърлиха в дупката единия му край. Въжето се залюля над Ион, но той не можа да го хване.
— Готов ли си?
Ион лежеше по лице, потънал наполовина в тиня. Той чувствуваше, че се задушава. Тинята така силно го притискаше отвсякъде, че прекъсваше дишането му, впиваше се като пиявица в него и го теглеше надолу. С големи усилия успя да хване въжето. Приятелите му дръпнаха силно нагоре, но въжето се изплъзна от ръцете му.
— Вържи се! — извика Думитрица.
Ала Ион не можеше много да мърда.
Тогава Думитрица направи примка на края на въжето и отново го хвърли в пещерата.
— Дръж, Ионе! Наври се до под мишниците в бримката.
Въжето се заклати, после остана неподвижно.
Думитрица и Емил затеглиха въжето. И Сандина им помагаше, но изтеглянето вървеше трудно. Въжето пращеше и децата се бояха да не се скъса някоя от дрехите. Най-после, изцапан с тиня и цял измокрен, Ион се подаде в отвора на подземието.
Сложиха каменната плоча, която служеше за капак, и затвориха дупката. Тогава видяха ключалката на капака — лъскава, едва забележима металическа ивица. Точно тая металическа ивица беше докоснал Ион. Следователно трябваше да внимават да не я докосват. Децата залазиха пак назад към леговището си до обора, защото моментът не беше подходящ за други разузнавания.
Ион бързо се окопити. Децата съблякоха дрехите си завиха го и го настаниха в сеното близо до отвора на свода.
През високите, тесни и разнебитени прозорчета на обора проникваше пресният пролетен въздух. Блестящата светлина на деня се прецеждаше вътре като през клепки и се разливаше по мръсната и неугледна вътрешност: разхвърляни купчини слама, мръсна и надробена; мизерни ясли, мрачни стени с черни вадички от дъжда по тях. А конете… Мъка и отчаяние те обхващаше, само като ги погледнеш.
— Колко е ужасно всичко това — каза Емил и въздъхна. — Какъв неприятен, тягостен живот водят тук. Защо ли крадат тия хора, какво привлекателно има в живота на крадеца? Биха могли да работят честно, да живеят порядъчен живот, да не петнят душите си…
— Кой да работи честно? — усмихна се горчиво Думитрица. — Спъну ли, който е озлочестил и ограбил
