кого ли не? Като звяр се е държал със селяните, докато е бил управител. Нали ми е разправял дядо ми? Конете не закачал, за да не ги повреди и да намали цената им, по конярите биел и тъпчел с крака… С изключение на неговите съучастници Згаберча и Коцкан, които му помагали в нечестните му сделки с коне… Сега му преседна, не може да прави, каквото си иска и както си иска, и затова се мъчи тайно да нанася удар…
— Той дали знае за тая подземна пещера?
— За какво ли служи тая пещера?
Измъчвани най-много от тая мисъл, децата не издържаха дълго. Едва си отдъхнаха и се съвзеха от страха и решиха да се промъкнат отново по тесния сводест коридор и да открият тайната на тая подземна пещера.
Но след това, което си изпатиха, трябваше да бъдат много предпазливи. Освен фенерчето и кибрита трябваше им и въже, затова те изплетоха и едно доста здраво въже от вървите, които се намираха в джобовете им. Ион дори се промъкна в обора и събра няколко пръчки и дълги тояги. С един дебел топузлия кривак, увит, за да не тропа много, щяха да чукат по каменния под и по стените. Пръв лазеше. Думитрица с кривака, след него Емил и Ион с фенерчето и въжето и най-отзад — Сандина с останалите неща под мишница. Сега сводестият коридор изглеждаше още по-тесен. Той свършваше, както вече бяха видели, в някаква скала. Момчетата чукаха продължително, ала отдалеч. Изведнъж една врата се отвори встрани надясно. Бяха докоснали изглежда тайното място. Влязоха. Пак коридор без изход. Подвоумиха се, после затръшнаха вратата зад себе си. В същия миг се чу глухо бучене:
— У-у-у!
Спогледаха се озадачени. Тоя звук им беше познат. Отвориха вратата и погледнаха в галерията, по която бяха вървели. Дупката, в която беше паднал Ион, зееше пак и тежкият й капак се клатеше над пропастта… Дигнаха отново плочата и затвориха дупката, после минаха пак в другата галерия и затръшнаха вратата след себе си. Бученето се повтори. Когато децата отново погледнаха, дупката пак зееше.
— Ясно е! — каза Думитрица. — Значи, когато някой е бивал преследван в подземието, е влизал да се крие тук в тая галерия. Ако оня, който го преследва, стигне дотук, преследваният затръшва тая врата между двете галерии и плочата автоматично се отваря и поглъща преследвача. Плочата се отваря и другояче, като докоснеш лъскавия металически лост, който служи същевременно и за ключалка, както се случи с Ион.
— Я да внимаваме. Може и в тая галерия да има някоя такава дяволия.
— „Подземни тайни“ — констатира Ион, който обичаше опасностите, особено след като се избавеше от тях.
— Да опитаме стената.
Думитрица зачука ситно-ситно и предпазливо. Точно срещу вратата вдясно се отвори друга врата. Нетърпеливи, изследователите влязоха в третата галерия и блъснаха вратата зад себе си. Какво ли ще се случи сега? Бученето се повтори, по-дълго и по-страшно. Като отвориха вратата, в средата на междинната галерия липсваха четири плочи. Капакът беше увиснал надолу и се клатеше на грамадните си панти.
— Следователно, ако преследвачите се спасят от първата дупка и влязат във втората галерия, тук непременно ще паднат в ямата.
Думитрица беше намерил обяснението, но не се решаваше да вдигне капака със средствата, с които разполагаше. Не можеше да става и дума да се върнат в скривалището си по същия път, защото не биха могли да прескочат празното място, оставено от четирите плочи.
Осветиха третата галерия. Светлият сноп на фенерчето опря в един каменен блок, един истински зид, който преграждаше пътя им. Ето, че бяха затворени като в карцер! Влизането тук беше пазено от две тинести, подземни ями. Изглежда, че това е било най-тайното скривалище. Тук са се спотайвали някога чокоите, които са строили тоя конак. Тук са могли да се крият, когато са ги нападали турците. Тук са се крили и някогашните разбойници, погнати от въоръжените хора, само че топчиите са сринали зидовете отгоре. Четирите деца си заразказваха историята на тоя конак, която бяха чули предния ден от Думитрица.
Как ли е открил Спъну подземията на бившия конак? И как може да няма тук следа от старите разбойници? Стояха на едно място и си припомняха мистериозни случки.
По едно време станаха. Все пак трябваше да излязат оттук. Децата бяха уверени в себе си, че ще намерят път.
— Тия галерии, които почват от обора, трябва да водят някъде, трябва да имат някакъв изход, също така скрит — разсъждаваше Думитрица.
И пак почнаха да очукват внимателно стените. Сандина се приближи незабелязана от другите до огромния каменен блок, почука тихичко с пръст и пошепна:
— Сезам, отвори се! Отвори се, Сезам!
Ала каменният блок остана неподвижен, въпреки че пещерата на крадците беше като на тия от „Хиляда и една, нощ“!…
— Защо да не се покатерим горе? — предложи Думитрица.
Ион, който винаги действуваше бързо, веднага стъпи на раменете на момчетата и се намери върху острия ръб на стената, издадена като скала. Стигнал горе, той се провикна от удивление:
— Нещо небивало! Нещо чудесно! Бандити, диви зверове, тайни! Подземни приключения! Ура!
— Какво има?! — извикаха нетърпеливо приятелите му.
— Всички горе! — изкомандува победоносно Ион. — Жул Верн трябва набързо да напише една книга за нас! Само да видиш, Думитрица!
Макар и доста трудно, децата се покатериха и се намериха пред една тайна стълба, която слизаше зад грамадния каменен блок.
Хлад и зловоние ги накара да потреперят. Въпреки това, като опипваха внимателно тясната каменна стълба, те заслизаха едно след друго надолу. Предпазливостта и страхът от неизвестността се бореха в душите на момчетата с жаждата да узнаят. Кой друг, ако не Думитрица, толкова бе желал някакво особено, изключително пътешествие, в което да открие нещо. Колкото и да беше разумен, сега той се радваше, че намирането на Сандина, намирането на конете и откриването на крадците беше свързано с толкова необикновени случки.
Само Сандина трепереше като лист. Без съмнение, мислеше си тя, сега те всички отиват в друг свят и ето сега ще се появят змейове и скорпиони и ще ги глътнат…
Не носеха със себе си нито мечове, нито боздугани, нито жива вода от извора, дето планините допират върхове.
Светлината на фенерчето разкъсваше мрака и на Сандина й се струваше, слизайки по криволичещата стълба, че минава между движещи се призраци, които ту се приближават, ту се отдалечават. Премаляло от страх, момичето стигна заедно с всички някъде дълбоко, много дълбоко. Нозете й затънаха в някаква лепкава кал. Мястото беше широко и празно, наблизо се чуваше тих ромон. Под лъчите на фенерчето заблещукаха водите на вадичка, която течеше в единия ъгъл. Спуснаха се нататък. Откъде ли идеше тая вода? Да не би от полите на Червен бряг? И накъде ли отиваше, като се изтичаше под зида? Дали тая вода не се събираше в подземната яма, дето беше паднал Ион? Както и да е, добра сметка са си направили ония, които са я каптирали.
— Тъкмо съм жаден — каза Ион и се отпусна на колене, за да пие.
Ала Сандина, въпреки стеснителността си, го дръпна за раменете:
— Не пий!
— Наистина, изворът може да е замърсен — обади се и Емил. — Не знаеш къде минава. Помисли си само какви ли не са идвали тук.
Сандина не каза нищо повече. Тя си представяше, че това е омагьосаният извор.
Като стъпваха внимателно по влажния под с неравна настилка, четирите деца заразглеждаха мрачното подземие. Чак на другия край се изправиха пред една прогнила врата. Нетърпелив, Ион я заблъска и тежките й мандала заскърцаха зловещо. Думитрица взе фенерчето и я освети отвсякъде. Вратата беше заключена с три катинара, два железни лоста и един синджир на бравата. Отгоре, от продънения таван, навярно беше текло от дъждовете, защото имаше следи по стените и по изкорубените дъски.
— Смятам, че тая врата е прогнила — каза Ион, като съдеше по засъхналите вадички. После, почопли дъската с нокът, а след това я заблъска с цялото си тяло.
