с несигурни крачки, легна си, без да каже дума, и веднага заспа.
Емил се наведе над него и каза на другите:
— Струва ми се, че Ион е напипал бъклицата с вино…
„И на мен ми се струва“ — искаше да каже Думитрица, но точно тогава вратата се отвори. Конете извърнаха неспокойно глави. Господин Спъну влезе заедно със Станку. Станку беше умърлушен, с тъмен блясък в очите, устните му бяха свити в горчива гримаса. Приведе гръб сне товара си и се облегна на стената, сякаш измерваше с поглед помещението, тавана, конете…
Тихичко, неусетно децата издърпаха Ион по-навътре в галерията, да не би да го забележат, и останаха да дебнат.
Крадците не си говореха. Господин Спъну развърза една торба и почна да яде лакомо.
— На мене, господин Спъну, ми омръзна… — каза изведнъж Станку с потиснато непокорство в гласа.
— Хм… — измърмори главният крадец, без да престава да яде.
— Отде се взе, та ни подлуди и нас и от кой край на света дойде, кой те знае. Ама от оная проклета нощ, когато преряза електрическите жици, да не те познаят, като търсеше твоите хора, нямам мира. И както ти казах, не е шега! Сега съвсем се разбра, че кобилите, които ме накара да удавя, са били първо убити.
— Щом си бил некадърник… изскърца със зъби Спъну и го погледна враждебно.
Ами как другояче щях да ги удавя? Да не са камъни, та да ги хвърля в реката или да бях се хвърлил и аз заедно с тях за твой кеф? Чунким ми беше лесно да ги убия! Да не съм звяр!
— Баба си ти, ето що.
Станку преглътна, загледа Спъну и продължи:
— Аз смятах, че ти умираш, по конете. Кончетата туй, кончетата онуй…
— Почваш да прекаляваш, внимавай! Конете са мои! Мои са и мога да правя с тях, каквото си искам! Взеха ми ги разбойниците, вързаха ми ръцете, да не мога да правя нищо!
— Аз много не разбирам, господин Спъну, ама колкото за разбойничеството, виждам, че ти си се заловил с разбойничество. Вярно е, ти преди беше все едно господар на конефермата, ама сега какво да се прави, държавна е. Всичките чифлици и конеферми са държавни. Хората, дето ги обирахте, сега ви подгониха. Защо ти трябваше да се залавяш с кражби и да ни вкарваш и нас?
— Згаберча и Коцкан Са хора, на които мога да се осланям — каза Спъну, като едва се владееше.
— А че на тях може да си им подхвърлил някой кокал за гризане, ама на мене… какво си ми дал? Омотаха ме те като жена… Право каза ти, че съм баба. Примамиха ме с печалби. Омръзна ми вече… Стига! Целия ден треперя и мисля как да открадна… а пък вечер нямам почивка… И сега, откак се случи туй с ония момчета, знаеш ли какво е в конефермата? Искаха да направят път през тинята чак до старата гора, за да ги търсят.
— Ти си виновен. Защо изпусна момчетата? Счупи им веслата и толкоз. Смяташе, че с това ще ги стреснеш.
— Та нямаше да ги убия я, както ти искаше? Да сме ги удавели, като идваха насам с лодката, да съм претърсел гората нататък и ако ги срещна, да не им покажа пътя за в къщи, а да ги затрия…
Децата се спогледаха ужасени.
— Я си затваряй устата! — сопна му се господин Спъну и изпи наведнъж един крондир ракия.
— Ще си я затварям — отвърна Станку, като се въздържаше да не викне и той. — Ама дай ми пая от конете и ще се запилея, дето ми видят очите. А ти се махни някъде! Милицията разследва случката с удавените коне и изчезналите безследно момчета. Родителите търсят децата си. Опитахме се да ги залъгваме. Ама ето, че сметките ни излязоха криви. Кой знае каква олелия ще вдигне тая комисия за удавените коне. Мислиш, че няма да разберат? Че няма да дойдат и тук? Засега се опитаха да влязат в гората откъм конефермата. Ами ако вземат да избиколят откъм Мишкупещ, щом спряха да правят мост през тинята? Досега все им казвахме, че другата лъка, тая на Яломица, е още по-тинеста. И ни повярваха. Казваха, че така трябва да е, нали е до самата река? Ама сега, като дойде милицията… Можеш ли да излезеш насреща й? Те аслъ бяха вече телефонирали в Микшунещ да търсят нататък децата. Идва ми да не се върна вече в конефермата. Дай ми пая и да забия нанякъде.
— Ето ти пая — извика Спъну и светкавично го удари с крондира по устата.
Шишето се счупи с шум и стана на дребни парчета. Станку се хвърли с крясък върху Спъну:
— Разбойнико ниедин, опустяло ти всичко! Не ми трябват пари от кражба и убийства! Сега ще те хвана за гушата… и чак в милицията.
— В милицията ли?… — викна Спъну и косата му щръкна като бодли, а очите му щяха да изскочат от орбитите.
Сбиха се. Юмруците и ритниците на Спъну отекваха тъпо, но Станку беше силен и пъргав. Отскачаше встрани, спущаше се под него, скачаше върху му. За миг само пистолетът на главния крадец блесна на светлината на фенера. После изгърмя приглушено в ръката на противника му. Станку изпищя и с другата си ръка изтръгна пистолета, ала го изтърва и той се изпразни в земята. Изплашените коне се струпаха встрани и се заблъскаха, заизправяха се на задните си крака, цвилеха, въртяха се и тичаха. Други се настъпваха, удряха се, спънаха се и падаха.
Сега между двамата мъже почна отчаяна борба на живот и смърт. Станку като че ли се мъчеше да върже с въже ръцете на Спъну.
Думитрица и Емил решиха да излязат от скривалището. Можеха да направят примка и с нея да стегнат ръцете на Спъну.
Сега е най-удобният момент да нападнат, щом и Станку е на тяхна страна. Жалко, че Ион спеше, замаян от виното. Веднага размотаха оплетеното от върви въже и се приготвиха да излязат изпод свода, въпреки опасността да бъдат смачкани от изплашените коне.
Изведнъж пъхтенето на биещите се секна и Станку се строполи на земята. Спъну вдигна пистолета и намести камата на пояса си. Отдалеч се чу особено изсвирване.
Крадецът обърна нататък жестокото си разкривено лице, подвоуми се, после блъсна с крак куп слама върху трупа на Станку, напълни пистолета, взе електрическия си фенер и излезе. Навярно отиваше да се срещне с оня, който му се бе обадил.
Без да мислят повече, децата се втурнаха в обора. Първата грижа на Думитрица беше да залости вратата с една греда. После внимателно вдигнаха трупа на Станку. Той отвори за миг замъглените си очи и пак ги затвори. Значи беше жив, както казваше Емил, който му напипа пулса. Ала вратът, гърдите и ръкавите му, всичко беше в кръв.
Измъчиха се доста, докато го замъкнат под тесния свод и го скрият чак в дъното на галерията.
Но какво щеше да си помисли господин Спъну?
Конете се бяха поуспокоили, обаче още потръпваха неспокойно. Сякаш се чуха стъпки по коридора. Думитрица се затича към вратата, грабна гредата и я опря на стената пред един разбит тесен отвор. Така Спъну ще си помисли, че Станку се е свестил и е излязъл оттам.
После бръкна в дисагите, взе един крондир, подобен на счупения, и се върна бегом.
— Ракия. Добра ще бъде за раните.
Емил потвърди, възхитен от хрумването на Думитрица, и двамата набутаха ранения още по-навътре. Занесоха там и нещата си и събудиха Ион. Той тръгна сънен подире им, като постоянно си удряше главата в ниския свод. После разсъблякоха Станку.
Измиха с ракия раната на гърдите му, от която бликаше кръв, и я превързаха с едно парче, отдрано от ризата на Думитрица. Така направиха и с другите рани. Емил беше доволен от първата помощ, която му даде. Нагласиха леглата си и зачакаха спасения да се свести. Но той остана в безсъзнание, навремени стенейки отпаднало.
В конефермата отначало никой не забеляза отсъствие на трите момчета. Никой не знаеше, че са заминали. Майката на Емил помисли, че момчето неочаквано е решило да придружи баща си с колата. Ионовата майка беше свикнала с глупавите игри на сина си и на няколко пъти се заканва сърдито, като си представяше, че той я чува от тавана или от покрива: „Ще видиш ти, дяволе такъв, ще те науча аз, дето ми вадиш така душата“. Дори и бащата на Думитрица предположи, че са отложили тръгването с лодката.
