Думитрица се разведри.
След малко Ион се покатери на най-високото дърво на хълма и огледа наоколо. Отвъд хълма имаше две долчинки, но не приличаха на оная, в която бяха стояли. Нищо друго не се виждаше: нито коне, нито хора — Гора… гора… и само гора. Не се виждаше на запад и лъката, по която бяха дошли с лодката. А на изток?
— Невероятно! — извика Ион, като се обърна нататък. — Ами че ние сме прекосили гората нашир към Микшунещ! Близо сме до лъката на Яломица! Ура-а!
Думитрица едва можа да го умири.
Ион слезе, луд от радост, и не преставаше да говори високо, рискувайки да издаде присъствието им в гората.
Планът на действие можеше да бъде променен. Да ровят край всеки корен в шубраците, за да открият по някоя тухла, значеше преди всичко да изложат на опасност живота на всички. И кой знае дали щяха да стигнат до някакъв резултат?
Такова глупаво безполезно приключение не привличаше въодушевения от велики пориви Думитрица. При това положение по-разумно ще бъде да тръгнат към Яломица. В селото отвъд реката, в Микшунеш, могат да намерят телефон, превозно средство и милиция. Чувствуваше в себе си сили да командува големи въоръжени чети, които можеха да открият следите на разбойниците. А неговата чета беше отслабнала, уморена. Пък и родителите им не знаеха нищо за тях. Следователно: на път!
По лицата на всички разцъфна усмивка, сърцата им се стоплиха при мисълта, че се връщат у дома си. Емил забрави, че тръгна без разрешението на родителите си. Ион не мислеше вече за майка си.
У дома! Колко сладко звучи!
Но ако и лъката на Яломица е непроходима?
Дърветата почнаха да се разреждат. Слънцето беше слязло на запад зад гората и не се виждаше. Сега пред децата се простираше безкрайният копринен губер на лъката на (река Яломица. Тук-там по някоя локва или купчини пясък като златни островчета напомняха за наводнението. Самата река не се виждаше, но без съмнение течеше там нейде, дето се открояваха редиците върби, дето хоризонтът беше препречен от дървета.
Децата се спряха.
Значи си отиваха! Отърваваха се от страховете в гората, от опасностите, от оскъдиците. И все пак някакво особено съжаление ги натъжаваше. Изпитваха чувството, че не бяха свършили много в тия два дни, че не бяха изпълнили задачата си.
Замислен, Думитрица попипа земята. Беше напоена с вода. По-свежата трева имаше следи от тинята, с която е била покрита. Краката затъваха до глезена. Все пак, макар и трудно, можеше да се върви.
— Чудно — каза той. — Тая лъка е по-изпръхнала, въпреки че е до Яломица. Изглежда реката се е разляла по-долу и насам е дошла малко вода. Ако баражът се беше пробил тук, при Микшунещ, би трябвало това място да бъде по-наводнено, отколкото лъката на нашето стопанство отвъд гората. Очевидно баражът тук е устоял на напора на водата и тя се е спуснала надолу, дето са старите диги, и се е разляла.
— Би могло да бъде и другояче — каза Емил. — Може би баражът да се е срутил при Микшунещ, но тая част на лъката да е по-висока и само затова водата да се е стекла надолу. Не забелязахте ли, че из гората вървяхме по сухо?
— Наистина, гората се изкачва под лек наклон към Червен бряг.
— Ако баражът при Микшунещ е сринат, значи и мостът е разрушен. Не може да се види добре с бинокъла. Може това да са само стълбовете, дето стърчат. Тогава откъде ще минем?
Разговорът се водеше между Думитрица и Емил. Ион запита дали не би било умно да се качи отново на дървото и добре да разгледа.
Тъкмо тогава се чу далечен шум на колела. Озадачени, децата наостриха уши.
Думитрица даде знак да се оттеглят в сянката. С бинокъла забелязаха една каруца. Компасът на Емил сочеше северозапад. Значи прочутият мост на Яломица не беше пострадал, щом като от тая посока идваше каруца. Реката значи беше се разляла по-долу. Може би наистина при старите диги.
— Да се скрием!
Децата подириха къде да се притулят. Редките дървета не бяха благоприятно прикритие. Обаче кухият дънер на една самотна върба побра и четиримата.
Каруцата дрънчеше и се приближаваше. На края на гората конете бяха спрени. Тоя, който караше, черничък човек с калпак, нахлупен над очите, скочи на земята, хвана конете за юздите и ги поведе в рядката гора. После изсвири с пръсти продължително, по особен начин.
Думитрица го позна. Беше Станку. Децата го следяха с поглед през отвора на хралупата, прикрит от клони.
Станку сложи пред конете един наръч сено и почна да разтоварва каруцата. Струпа до едно дърво над петнайсет пълни чувала. През цялото време мърмореше, пъшкаше и псуваше ядосано.
Скоро от гората се появи непознатият на кон.
— Хайде по-скоро, бе господине — викна му Станку заядливо. — Ето ти чувалите. Донесох ги направо от земеделското стопанство Фиербинц. Имам още на три пъти да докарвам и не зная как да направя да не се забележи. Давай на конете по по-малко. Няма да мога да взема повече зърно. Нали знаеш какво става в стопанството? Ако се разбере, че съм тръгнал насам с каруцата, свършено е с мене! През нощта няма да дойдем. Ето тук в торбата има за тебе храна: хляб, две кокошки, една бъклица вино и още, каквото е сложил там Коцкан. Да беше ме посрещнал с няколко коня, щях да ти помогна да натоварим чувалите. Както виждаш, каруцата не може да навлезе в гъсталака. Сега няма да се бавя, че закъснявам. Видя ли, кончетата се продават, кажи-речи, за нищо. Ония калпазани, децата, дето се загубиха, вдигнаха всички на крак. Да не се показваш на светло от скривалището, дето си се сврял, че ще стане голяма беля. Тъкмо сега, когато лъките изсъхнаха, хората ще се размърдат из гората. Аз дори ще река… аз смятам… — Станку се запъна и погледна непознатия изпод вежди, като не смееше да се доизкаже.
Непознатият се направи, че не забелязва.
— … Че ще е добре да офейкаш — избухна най-после Станку, — да, вървиш там, дето никой не те познава.
Господин Спъну го погледна накриво, като хапеше устни, после препусна в бърз галоп навътре в гората, навярно да доведе коне, за да откара ечемика. Станку хвърли поглед към чувалите, после се качи, седна на дъската и пое назад. Докато се загуби в далечината, празната каруца дрънчеше шумно и колелата й пръскаха кал наоколо.
Няколко минути децата останаха неподвижни.
— На работа, момчета! — изкомандува неочаквано Думитрица. — Ще изхвърлим част от зобта и ще влезем в чувалите. По тоя начин ще се вмъкнем чак в бърлогата на бандитите. Спъну ще помисли, че заедно с ечемика са му донесли и други неща.
— Ама как?
— Не разбирате ли как? Господин Спъну ще ни качи на конете и ще ни откара в леговището си. Да изпразним една част от зърното от четири чувала и да го скрием в хралупата, за да не се усъмни крадецът. И багажа си ще оставим там. Всичко. Няма накъде.
— И радиопредавателната станция ли? Не, не може! — запротестира Емил. — Кутията е малка, ще може да се побере заедно е мене.
— Да я държа аз в ръцете си…
— Да, заедно със Сандина може да се побере в чувала — съгласи се Думитрица.
Ион изтича направо при купа и почна да развързва вървите.
— Е, така ми харесва! Това се казва интересна експедиция!
— Като в приказката за Али Баба! — добави радостно Сандина.
— Какъв ти Али Баба! Това не е приказка. Това е приключение!
— Слушайте, момчета — продължи Думитрица, като прекъсна Ион. — Няма да си играем на приключения… и на крадци… Вярвате ли, че някога разумен човек е тръгнал да се бори за удоволствие? Ако ни пипне Спъну, знаете какво ни чака! Наистина, удава ни се случай да извършим небивало дело. Помислете си само! Открихме враговете на конефермата! Но ако Спъну избяга, както му каза преди малко Станку? Трябва да го хванем, затова трябва да се вмъкнем в скривалището му. Чувате ли? В скривалището му!
