Но Думитрица го възпря:
— Чакай! Я да го изсушим на слънцето. Ще послужи за нещо, послушай ме.
Наредиха внимателно клечките кибрит на кора от дърво. После почнаха да претърсват джобовете си. Кой знае? Може би ще имат щастие да намерят и други неща. Я гледай! Една носна кърпа, ножче, гребен. Още едно ножче, още две кърпи, сушени плодове, един молив и около двайсет лева мокри.
— Какво ще нравим с парите, Ион?
Ион направи пренебрежителна гримаса, както винаги, и без да отговори, взе едно от ножчетата и почна да заостря стрели. После огъна едно младо клонче, върза го с носна кърпа и лъкът беше готов.
— Да потърсим първо Емил — каза Думитрица.
— Ще го търсим! А колкото до лова, ще улуча, както вървим, някоя и друга птица — придаде си Ион важност.
Обаче безброй пъти опъна лъка, без да улучи нещо. С важен вид той се целеше продължително, като заставяше Думитрица да се помайва зад някоя група дървета или до някоя туфа, за да не се отдалечава много от ловеца. Прицелваше се точно, но всеки път птицата излиташе неочаквано и Ион остана без стрели. Мълчаливо той изостри припряно нови стрели и пак се прицели и пак пусна стрела и не престана, докато не улучи една птица в крилото.
За по-малко от четвърт час огънят беше вече запален и оскубаната птица, набодена на шиш, се печеше на жарта.
— „Непознат вид“ горска птица — обяви Ион и изгладнял почна да яде.
Думитрица хапна малко и подкани приятеля си да побърза. Тръгнаха отново.
— Аз казвам да вървим все покрай гората — каза Думитрица. — Вярвам, че и Емил ще се сети да направи същото. Бяхме се уговорили, по таткова препоръка, да не влизаме навътре в гората.
— Какво ли си мисли бай Тоадер?
— Няма как. Не можем да се върнем без Емил.
— А… Емил… дали се е спасил? Как мислиш?
Думитрица не отговори. И той се боеше и се питаше кои ли бяха тия хора през нощта.
— Думитрица, оня, дето пръв ме удари, приличаше на Згаберча.
— И на мене ми се стори, че прилича.
— Да не ги е пратила мама?
— И таз добра! И така ли щяха да ни преследват като разбойници!
— Ами тогава?
— Не зная — каза Думитрица объркан и дълго вървя замислен.
Изкачиха се пак нагоре на север, като се ориентираха по мъха на дърветата и по сянката. Както вървяха така, те попаднаха на едно място с редки дървета, които бяха потънали във водата. Спуснаха се по хълма, питайки се дали трябваше да преплуват водата. По гладката повърхност на водата се полюляваха парчета от дърво, гладки трески, почти с еднаква големина.
— Интересно — каза Думитрица, — сякаш някой си е играл с тях.
— Интересно — повтори той, — като забеляза, че треските са надраскани.
Наведе се и събра няколко от тия, които вятърът беше изтласкал към брега.
Буквите бяха криви. Едни от треските бяха набъбнали от водата и буквите едва се различаваха. Все пак Думитрица успя да разчете:
— „Урзичени“… „конете“, „Згаберча“… „Скъени“…
Тогава Ион скочи във водата, обиколи, плувайки, и събра почти всичките тия странни писма. Събраха ги на едно място и почнаха да ги четат поред. Не можаха да разчетат повечето от тях, обаче разбраха как стоят работите. „Згаберча е крадец“, „Коцкан е крадец“, „Станку продава копчетата в Скъени“.
Достатъчно беше. Но кой беше написал тия писма?
— Може Емил да не се е удавил и да ги е проследил — каза Думитрица. — Да го потърсим! И после да съобщим в къщи.
— Трябва да дойде милиция да обгради гората.
— А ние?…
Ион съжаляваше, че така лесно трябваше да предадат работата в други ръце. Не очакваше тъкмо водачът на експедицията да говори така. Ала ето как Думитрица разсъждаваше върху нещата:
— Не виждаш ли, че тук има шайка от конекрадци? Какво ще правим без оръжие, без помощ, без съобщителни средства?… Ако беше тук и Емил и имахме нещата от лодката, макар да е разбита, щеше да бъде иначе. Щяхме да съобщим по радиопредавателя. А така може и да ни удушат, както може би са направили с нашия приятел…, със Сандина…
Ион наведе глава недоволен.
— Не бой се, ще има с доста неща да се справяме — продължи Думитрица. — Засега дори не знаем как ще се върнем, за да съобщим. Лодката не намерихме, а и да я намерим, как ще я поправим. Тя е съвсем разбита.
Двете момчета мълчаха известно време. Ион чакаше да му се даде знак. Желаеше да участвува в големи дела. Беше готов на всичко. Ала щом Думитрица мислеше така… Май че… Май че всички водачи на приключения така разсъждаваха, бяха предвидливи…
Постояха още. После Думитрица вдигна глава:
— Какво би било сами да си построим лодка?
Очите на Ион светнаха.
— От някое дърво — продължи Думитрица. — Ще издълбаем дънера като корито.
— Ас какво?
— Бихме могли полека-лека да дълбаем с ножчетата си, но как да повалим дървото и да го отрежем? Все пак да видим, може да попаднем на купчини трупи, приготвени за продан. Те са нарязани, готови.
— Чудесно — въодушеви се Ион. — Трябва да намерим. Нали и стопанството купува трупи. Ще минем ли отвъд?
— Ще минем. И да прегледаме, Ионе, на всички страни. Може да намерим Емил, може и Сандина да намерим, •сгушени някъде.
Децата се съблякоха, сложиха дрехите на главите си да не ги намокрят, прегазиха водата и се изкачиха по ската, обрасъл с дървета. Спираха се, дето намереха повален ствол, и премерваха силата и търпението си за отрязването и издълбаването му. Беше минало пладне, без да намерят нещо подходящо.
— Виждам, че няма да намерим трупи! — каза Ион разтревожен. — А пък и огладнях.
И без да мисли много, покатери се на едно дърво, после на друго, на трето и най-после се върна с пълна пазва птичи яйца. Ион чукаше яйцата, изпиваше ги, пак чукаше и пак ги изпиваше.
„Като не ме остави да взема жито за семе… Колко лошо е без хляб“ — искаше да каже.
Ала си спомни, че целият товар на лодката беше изсипан, тъй че не би могъл да отгледа жито… да го овършее… да го смели… и замълча. Думитрица спря до едно повалено дърво, тънко и сухо.
— Ще го нарежем на три.
Извадиха ножчетата си. Почнаха работа. Остриетата се забиваха, но мъчно режеха дървесинните влакна. Тъпият ръб на остриетата, върху който натискаха, се врязваше в пръстите им. Ала момчетата не се отказваха. Най-после наредиха трите парчета на равни разстояния едно от друго.
— Сега, понеже нямаме гвоздеи, ще ги сплетем с тънки пръчки и ще направим скара.
Ион разбираше. Значи нещо като сал.
— „Гениално“! — цитира той, радостен, че пак е намерил момент, в който да приложи нещо от изключителните думи и изрази, които беше чел, преди да тръгнат.
— Стига, Ионе! — скара му се Думитрица. — Все ти се иска нашата експедиция да прилича на ония, за които си чел. В книгата всичко е много хубаво. След перипетиите героите винаги излизат победители. Пък ние едва сме се сблъскали с неприятностите, а победа — никаква, освен написаните трески. Ами ако Емил се е удавил? Ти разбираш ли какво значи това? Защото в края на краищата писмата може да са написани от Сандина. А може от някой друг, непознат…
Слънцето приличаше. Момчетата работеха усилено и скарата беше готова. Но денят беше към края си. Кога да тръгнат?
— Че защо да се бавим? Нали познаваме пътя и нощно време.
