— Кой беше тоя немирник? — запита отдалеко дядо Аксенте, като за някакво дете или някой негов внук. — Мърджелуш1, нали? Мърджелуш! Избършете веднага ушите му и го разтъркайте, да не изстине.
— Не куца ли? Не се ли е наранило? — приближи се ветеринарният лекар, придружен от Емил. — Да, погрижете се за ушите.
Леонте Панеш носеше кончето и го потупваше по гърба.
— Нищо му няма. Вижте го как извръща глава засрамено. Навярно и майка му го гълчи на техния си език.
— Видяхте ли, момчета? — каза Думитрица на децата, когато минаваха заедно тичешком през портата. — Нали ви казах да изпреварим хергелето, да бъдем там, готови да помагаме. Хайде, бързайте, да не се случи пак нещо!
Тогава Емил вдигна поглед към доктора:
— Моля ти се, татко, позволи ми да отида с другарчетата си. Обещал съм… Уговорили сме се… — и се спусна след дечурлигата, които тичаха надолу.
— Не сядайте на земята — извика подире им бащата на Емил. — Земята е студена и тревата мокра. И да не смущавате конете!
Обхванати от някаква бурна радост, конете се изправяха на задните си крака, издаваха гърди напред и цвилеха с всичка сила; внезапно се спущаха и тичаха като стрели, въртяха се, шмугваха се между другите, отваряйки си път, търкаляха се по гъстата копринена трева, откъсваха стрък трева и отново препускаха по пасището, прескачайки по пътя си ракитовите храсти.
На другия ден, след като бяха играли повече от час сред табуна, четири от децата седнаха на един дебел пън, търкулнат в края на гората. Думитрица почна да чете приключенска книга от Жул Верн. Забрави всичко. Сините му очи блестяха като стомана. Сякаш той самият изживяваше изключителните случки от книгата. Колко много му се искаше да му се удаде възможност да покаже своето умение и смелост! Но къде да се прояви, когато долината е гладка като длан и гората е пребродена десетки пъти и рядко можеш да видиш там някоя изплашена лисица. Ако пресечеш нашир младата горичка, стигаш на лъката и на река Яломица и после пак село… село Микшунещ. Наистина гората се простира повече на север и се изкачва по хълмове. Нататък са Червен бряг, Брънзянка, Вълчи брод — все стари гори, които се съединяват и образуват вековната гора на Власия. А по-нататък… какво ли има? Гората се изкачва по хълмовете, разпокъсва се на дълги ивици, слива се с горите по планината. Павелови веднъж бяха налучкали пътека нагоре и казват, че видели игриви диви козички. Видели и големи планински орли… Казват, че и сред лято там в сенките дебнат вълци… Ала да тръгнеш по тия места ей тъй, без никаква работа, без определена цел, не си струва.
Ион слушаше, но погледът му се плъзгаше наоколо като живак. Жалко! Много жалко, че Думитрица и Емил са против скришното вземане, на каквито и да е неща! Каква радиопредавателна станция можеше да се инсталира тук! Щяха да съобщават в конефермата дори и колко стръка трева е изпасла Брума2 или Вънтураш3.
Сандина и Емил гледаха неподвижно с притворени очи.
По широката долина, заградена от едната страна от гората, а от другата от река Ситару, се беше пръснал целият табун. Отвъд реката, обрасла в гъсти храсталаци, зад широкия мост се изкачваше пътят за конефермата горе на хълма. Натам бяха избягали щъркелите, изплашени от шума.
Поляната беше равна, покрита със сочна трева. Слънцето грееше чудно и под неговите лъчи конете тичаха и играеха, упоени от свежия дъх и от свободата, развели копринени гриви, а гърбовете им с нисък косъм блестяха и се преливаха в червени, черни и бели като сняг вълни.
— Колко са красиви… — каза тихо Сандина, като ги гледаше как тичат с тънките си високи и стройни нозе, издали напред красивите си глави и развели високо опашки.
— Ония белите, красивите и черните, лъскавите са чистокръвна английска порода — обясни Емил. — Те са само за състезания у нас и в чужбина. От тия алестите продаваме на държавните земеделски стопанства. Там, наляво, виждаш ли? Това са арабски, чистокръвни. Тук те се отглеждат много трудно и е много големи грижи. Миналата година Фулджер4 взе първа награда на националните конни състезания.
Но Сандина, понеже не беше като него запозната с отглеждането на коне, си мислеше кой ли кон би си избрал чудният приказен принц… и как вълшебният крилат кон ще излети от табуна и ще занесе на юнака разгорена жар на златна лопата.
Когато конете, подготвяни за състезания, почнаха да препускат, Думитрица изостави съвсем книгата, за да се наслаждава на гледката.
Подреждането на конете в редици, надбягването първо в тръс, после в галоп, веселото им цвилене, препускането на конярите, всичко това замайваше и зашеметяваше децата. Най-много ги вълнуваше прескачането на храсти — най-напред ниски, после по-високи и накрая съвсем високи.
— Е-хе-е! — провикна се с гордост Ион. — Догодина нашата конеферма пак ще вземе първата награда на конните състезания в Букурещ. — Къде другаде има такива коне!… И там ще кажат: „При пасенето им са се грижили учениците от село Лунка, между които и Ион“.
И се тупна с ръка по гърдите. После скочи на тревата и като обикаляше около пъна, заразглежда пътеките, които водеха в гората, цъфналите храсти, старите дънери.
— Един вълк да видя! Един само да видя, че се приближава до табуна, ще му дам да разбере!
Старата голяма гора се спущаше от хълмовете и се стесняваше като полуостров между лъките на Ситару и на Яломица. В края на тоя полуостров от дървета имаше малко ракитак и вълците не биха се осмелили да дойдат чак тук, и то посред бял ден.
— Не търси вълк, Ионе, защото няма да намериш. Като че ли ние ще оставим зверовете тебе да чакат… — засмя се Григоре, един от старите конегледачи.
Междувременно младите коне, сгорещени от тичане, се бяха умирили. Трябваше да си отдъхнат на спокойствие, да поизпръхнат, да попасат спокойно, преди да ги приберат в конефермата. Слънцето клонеше на залез. Оттам се надигаха тъмни облаци и вестяха приближаващ дъжд. Повечето от конярите почнаха да прибират кончетата и майките им и да ги подкарват към конефермата, за да не ги притиснат на моста, когато се струпат всичките животни. Мостът наистина беше широк и здрав, както се полага за нуждите на една конеферма. Но конете на отиване и на връщане от паша обикновено прескачаха реката и по тоя начин по- лесно се упражняваха в прескачане. Ала сега водата беше още студена и трябваше да се внимава конете да не паднат в реката и да се простудят. Минаването по моста не биваше да става наведнъж и безразборно. Мъчно можеха конярите да съберат кончетата, и как щяха да се съгласят да напуснат това прекрасно разцъфтяло поле, тия млади фиданки, тая ароматна трева — всичко това, с което сега се бяха запознали?
Внезапно сред младите коне, които пасяха из ракитака на края на гората, се чу страшно цвилене и в същия миг Газела и Арабия се изправиха на задните си крака, разтреперани от ужас. После препуснаха изведнъж към лъката на Яломица, блеснали на слънцето като две бели светкавици. След тях десетки глави трепнаха и се изправиха с щръкнали като бодли уши; десетки гриви като по даден знак се развяха над ракитите.
— Тичайте!
— Табунът бяга!
— Тичайте, Диомеде! Гица, възсядай! Гаврила! Коцкан! Тичайте към реката да не нагазят във водата. Заобиколете отдясно! Да не се издавят!
— Ама че беля! Проклети женски!
— От какво ли се подплашиха?
— Кончетата… Назад! Назад с кончетата! Бързо към конефермата!
Конярите бяха смутени и объркани. Конете се размесиха, заблудени кончета цвилеха жално и уплашено, щураха се, докато намерят майките си. На моста настъпи страшна блъсканица и шум. Впрегатните коне бяха подкарани между тръстиките на Ситару, за да бъдат по-бързо заведени в конефермата. През цялото това време на брега отвъд Ситару дядо Аксенте викаше непрекъснато, викаше по име конярите, удряше чело и пак викаше с все сила:
— Опразнете по-бързо лъката, направете място за връщането на младите коне! Внимавайте за
